Луси знаеше, че това е лудост. Не искаше да приближава до къщата. Но освен това имаше нужда да вярва в приказките с щастлив край и ако тази беше от тях, искаше да присъства.

Зави по тясната пътека, която водеше към гаража. Движеше се предпазливо, избягвайки изгнилите дървета - зряла жена, загубила разсъдъка си. Надзърна иззад ъгъла на гаража тъкмо когато Макс излизаше от колата. Късата й червена коса бе разчорлена, маслиненозелените шорти до коляното бяха омачкани, както и твърде широката бежова блуза. Темпъл изскочи от гората и замръзна на място. Цялата несигурност, скрита за арогантността на Злата кралица, бе изписана върху лицето й.

- Макс... - Думата прозвуча като молитва. - Макс, обичам те.

Макс не помръдна, непреклонното изражение на лицето й подсказваше, че тя е много по-твърда от любимата си.

- Достатьчно, за да престанеш да се криеш? Или всички онези съобщения, които си ми оставила, са пълни глупости?

- Не са глупости. Наистина те обичам.

- Достатъчно, за да се покажеш на публично място с мен?

Темпъл кимна.

- Достатъчно, за да се оженим? - не се даваше Макс. - Да устроим щур купон? И да поканим всичките ни познати?

Луси видя как Темпъл преглътна мъчително.

- Достатъчно силно, за да го направя - прошепна Темпъл.

Но Макс още не бе свършила. Махна рязко към набитата си фигура.

- Няма да се променям заради теб. Получаваш това, което виждаш, пълни бедра и всичко останало.

- Обичам това, което виждам. Обичам те.

Макс завъртя един от сребърните си пръстени върху ръката си.

- Това ще разруши кариерата ти.

- Не ме интересува.

- Интересува те - рече Макс, но взе да омеква, когато видя сълзите, блеснали в очите на Темпъл.

- Не толкова, колкото обичта ми към теб - отвърна Темпъл.

Макс окончателно се разтопи и двете се хвърлиха в прегръдките си.

Беше доста непривично и малко разтърсващо да гледа как две жени се целуват толкова страстно, но в същото време абсолютно удовлетворяващо. Луси отстъпи назад, за да ги остави насаме.

23.

С изключение на мъжа, разхождащ кучето си, Луси беше сама на плажа. По-малък и по-труднодостьпен от южния, този плаж в западната част на острова се посещаваше най-вече от местни жители, но въпреки че беше събота, заради покритото с облаци небе повечето си бяха останали у дома. Тя се бе разположила на уединено място в подножието на една пясъчна дюна, подпряла брадичка на коленете. Макс беше дошла преди два дни и вчера следобед двете с Темпъл бяха заминали. Тази сутрин и Кристи бе отпътувала. Щяха да й липсват. Може би на това се дължеше меланхоличното й настроение. Тя напредваше с писането и нямаше причина да е потисната заради работата. Към средата на септември щеше да е готова да напусне острова.

Младата жена усети, че някой се приближава. Сърцето й пропусна един удар, когато видя Панда да върви към нея. Тоби сигурно му бе казал къде се намира.

Въпреки че слънцето се бе скрило зад облаците, той носеше слънчеви очила. Беше гладко избръснат, но косата му бе пораснала за последните единайсет дни, през които не го бе виждала. Струваше й се, че са минали месеци. Чувствата, които толкова упорито се бе опитала да зарови, заплашваха да изригнат на повърхността. Тя ги пропъди в най-тъмните глъбини на сърцето си, където не можеха никому да навредят. Докато сърцето й препускаше, той вървеше към нея с бавна, нехайна походка, като турист, излязъл на вечерна разходка.

Дори да бе сърдит, задето е избягала от него, умело го прикриваше. Кимна и огледа по-късата й коса, която, макар и не толкова мастиленочерна, но още не бе възвърнала естествения си светлокестеняв цвят. Нямаше грим, ноктите й бяха изпочупени и два дни не бе бръснала краката си, но се сдържа и не ги подви под себе си.

Двамата се взираха няколко секунди един в друг, но по-дълго, отколкото тя можеше да понесе. Луси отмести поглед и се престори, че изучава три калинки, пъплещи по парче дърво, изхвърлено от водата.

- Дойде да се сбогуваш?

Панда пъхна ръка в джоба на шортите.

- Заминавам утре сутринта. - Зарея поглед към водата, като че ли не можеше да я гледа по-дълго, отколкото изискваше обичайната вежливост. - След седмица започвам нова работа.

- Супер.

Помежду им отново се възцари неловка тишина. Застанал на брега, мъжът с кучето хвърли пръчка във водата и животното заплува след нея. Независимо дали искаше, или не, тя трябваше да му каже някои неща, преди той да замине.

- Надявам се, разбираш защо трябваше да се изнеса.

Той седна на пясъка до нея и вдигна коляно, оставяйки достатъчно голямо разстояние помежду им.

- Темпъл ми го обясни. Каза, че е, защото съм кретен.

- Не е вярно. Ако не беше ти, през онази нощ... - Тя зарови пръсти в пясъка. - Не ми е приятно да мисля за това.

Той взе едно камъче, огладено от водата, и го затъркаля в дланта си. Тревата, обрасла върху дюната, се наклони към него, сякаш искаше да погали косата му. Луси се извърна.

- Благодаря за това, което направи.

- Не е нужно още да ми благодариш - рече той рязко.

Тя потърка ръката си, усети полепналия пясък по кожата.

- Радвам се, че ми разказа за брат си.

- Исках да отвлека мислите ти от случилото се, това е всичко.

Луси зарови още по-дълбоко крака в пясъка.

- Мисля, че преди да заминеш, трябва да разкажеш на Бри за Къртис.

Панда захвърли камъчето.

- Че баща й не е имал съвест? Няма да стане.

- Тя е голямо момиче. Знае, че той е изневерявал на майка й, и трябва да узнае за това. Нека тя да реши дали ще каже на братята си, или не.

Упорито стиснатите му устни подсказваха, че напразно си хаби думите. Луси побутна една шарена морска мида, чувствайки се нежелана като тази соленоводна натрапница край сладководните води на едно от Големите езера.

- След всичко, което се случи, така и не те попитах защо се върна в бара.

- За да взема колата. Бях ти много ядосан.

- През онази нощ се държах като пълна глупачка. Всъщност през цялото лято, докато се правех на смела бунтарка.

- Не си се правела. Ти наистина си смела.

- Не е вярно, но благодаря. - Тя преся малко пясък през пръстите си. - Но има и едно хубаво нещо от цялото това преживяване. Научих, че опитите да се намъкна в чужда кожа няма да ме подобрят.

- А кой е казал, че се нуждаеш от подобряване? - Изрече го с нотка на възмущение, което й подейства успокояващо. - И така си достатьчно добра.

Тя прехапа вътрешната страна на бузата си.

- Благодаря.

Над тях отново надвисна тишина - символ на ужасната бездънна пропаст, зейнала помежду им.

- Как върви писането? - попита накрая той.

- Много добре.

- Това е чудесно.

Отново настъпи мълчание и после той се изправи.

- Трябва да довърша опаковането на багажа. Дойдох да ги кажа, че след като замина, можеш да останеш в къщата колкото пожелаеш.

Това ли беше единствената причина да дойде? Остра болка прободе гърдите и, Луси вдигна глава и видя отражението си в тъмните му очила.

- Чувствам се прекрасно при Бри - промълви сковано.

- Ти обичаш къщата повече от мен. Ако размислиш, ето ключа.

Тя не протегна ръка - не можа да се застави - и той го пусна в скута й. Ключът се приземи върху подгъва на шортите - жълт ключодържател, който сякаш весело й намигваше.

Панда вдигна ръка към очилата, като че ли се канеше да ги свали, но сетне размисли.

- Луси, аз... - Устните му се изтъниха в до болка познатата упорита черта. Панда отпусна ръка върху бедрото и сведе глава. Думите, които излязоха от устата му, прозвучаха толкова грубо, сякаш минаваха през шкурка.

- Ще се пазиш, нали?

Това беше всичко. Той повече не я погледна. Не каза нищо повече. Просто си тръгна.

Пръстите й се свиха в юмруци. Тя затвори очи и ги стисна. Беше твърде гневна, за да плаче. Искаше да се хвърли на гърба му и да го повали на земята. Да удря и да рита. Коравосърдечно, безчувствено копеле. След всичко, което се бе случило, след всичко, което бяха казали и направили, това беше неговото сбогуване.

Луси най-после успя да се добере до паркинга. Метна се на велосипеда и завъртя педалите яростно като госпожица Гълч, отпрашила на колелото си с кучето Тото на Дороти от „Магьосникът от Оз“. Нищо чудно, че той така и не дойде да я види в къщата на Бри. Далеч от очите, далеч от сърцето. Такъв беше Патрик Шейд.

Бри беше в лавката. Щом погледна Луси, остави четката.

- Какво се е случило?

Всичко свърши. Край. Приеми го.

- Живот - отвърна Луси. - Гадост.

- Разкажи ми какво стана.

Луси едва се сдържа да не запокити велосипеда през алеята за коли.

- Имам нужда да се разсея. Хайде да вечеряме в „Островът“. Само ние двете. Аз черпя.

Бри се озърна към лавката.

- Не зная... Събота вечер е. На южния плаж ще има купон с пържена риба и трафикът ще е много оживен...

- Няма да се бавим много. Тоби може да наглежда лавката за два часа. Знаеш колко обича да се прави на важна клечка.

- Вярно е. - Бри наклони глава. - Добре, да вървим.

Луси кръстосваше нервно малката спалня, в която бе настанена. Накрая се застави да отвори миниатюрния гардероб и огледа дрехите, които Темпъл й бе донесла. Но не можеше повече да се издокарва като Вайпър, а нямаше други тоалети. Дори вътре да се намираше старият й вашингтонски гардероб, изисканите костюми и перлите нямаше да й подхождат повече, отколкото зелената туту поличка и войнишките боти на Вайпър.

Накрая се спря на дънки и лека ленена блуза, която бе взела на заем от Бри. Когато потеглиха, Бри спря колата в края на алеята, за да даде последни инструкции през прозореца на шофьора.

- Няма да се бавим дълго. Не забравяй да помолиш клиентите да внимават със стъклената украса.

- Вече ми го каза.

- Наблюдавай кутията с парите.

- Каза ми това най-малко хиляда пъти.

- Извинявай, аз...

- Да потегляме - нареди Луси и посочи към шосето.

След един последен тревожен поглед Бри неохотно настъпи педала на газта.

Луси не беше идвала в града, откакто отряза дредовете в косата си и изтърка татуировките, и Бри машинално избра стол, който бе обърнат с гръб към останалите посетители, така че приятелката й да седи с лице към стената. Но от сватбата бяха изминали почти три месеца, новината вече бе остаряла, а на Луси й беше все едно дали някой ще я познае, или не.

Поръчаха си печурки на скара и салата с ечемик и резенчета праскови. Луси изгълта на един дъх пълната чаша вино и поръча втора. Храната беше вкусна, но тя нямаше апетит, както, изглежда, и Бри. Когато се отправиха обратно към къщата, и двете се бяха отказали от опитите да водят разговор.

Лавката изникна пред погледите им. Отначало не забелязаха, че нещо не е наред. Чак когато наближиха, видяха разрухата.

Тоби стоеше сред море от счупени буркани мед - много повече буркани, отколкото бяха изложени на тезгяха. Той блуж даеше безцелно в кръг, от едната му ръка висеше оплесканото мед одеяло, което Бри постилаше върху тезгяха, а от другата електронна игра. Застина, когато видя колата.

Бри изскочи от колата, без да загаси двигателя, писъкът ся каш разцепи гърлото й:

- Какво е станало?

Тоби изпусна одеялото на земята. Дървените столове лежа ха прекатурени настрани до треските, в които се бе превърнала табелата „Медена въртележка“. Вратата на малкия склад за мед. прикрепен към задната стена, зееше отворена, по лавиците не бе останал нито един от няколкостотинте буркана от новата реколта, които Бри бе подредила тук, за да има по-голямо работно пространство в пчеларницата. Тоби от главата до петите бе оплескан с мед и прахоляк. Струйка кръв се стичаше по ръката му, порязана от счупено стъкло.

- Нямаше ме само минута - изхлипа той. - Не исках...

-Нямало те е? - Бри се спусна към него, обувките й хрущяха върху стъклата.

- Само за минута. А-аз отидох да си взема моето н-нинтендо. Никой не спираше!

Бри видя какво държеше в ръка и ръцете й се свиха в юмруци.

- Оставил си лавката, за да отидеш да вземеш видео играта'1

- Не знаех... не исках... нямаше ме само минута! - извика момчето.

- Лъжец! - Очите й гневно святкаха. - Всичко това не може да се случи само за минута. Върви си! Махай се от тук!

Тоби побягна към къщата.

Луси вече бе изключила двигателя и също изскочи от колата. Дървените рафтове висяха накриво, навсякъде се виждаха строшени буркани с мед, дори на шосето. Върху алеята за коли лежаха пръснати бурканчета с лосион; прекрасните кремове и ароматните мехлеми се бяха размазали по чакъла. Кутията с парите бе изчезнала, но не това бе съсипващото, колкото загубата на стотиците буркани с пресен мед. Стъклата от счупените буркани се бяха смесили със сребристите парченца от безценните чупливи коледни играчки на Бри.