Тя коленичи, полата й се разстла върху мръсотията и младата жена нежно взе в ръце това, което бе останало от някога изящната стъклена топка.

- Свърши. Всичко свърши.

Ако Луси не бе настояла да излязат тази вечер, нищо от това нямаше да се случи. Не й хрумваше нищо утешително.

- Защо не влезеш вътре? Аз ще разчистя тук, доколкото мога.

Но Бри не помръдна. Остана приведена над останките от мед, стъкло и рухнали мечти.

Чувството на вина бе обгърнало Луси като покров.

- Утре ще измислим нещо - рече, като взе едно гребло и лопата.

- Няма какво да се измисля - прошепна Бри. - За мен всичко свърши.

Луси накара Бри да се обади в полицията. Докато Бри с безжизнен глас разказваше на дежурния какво се бе случило, Луси започна да събира най-големите парчета стъкло от шосето. Бри приключи с отговора на въпросите на служителите на реда и затвори.

- Утре ще дойдат да поговорят с Тоби. - Лицето й доби сурово изражение. - Не мога да повярвам, че е позволил нещо подобно да се случи. Това е непростимо.

Още беше твърде рано да се застъпва за Тоби и Луси дори не се опита.

- Аз съм виновна - рече тя. - Аз настоях да излезем. - С трепереща ръка Бри отпъди извинението й.

Двете работеха на призрачната светлина на малките прожектори, прикрепени отпред на фермерската лавка. Преминаващите коли намаляваха, ала никоя не спря. Бри почисти останките от потрошената табела. Жените изправиха столовете, натъпкаха смачканите свещи и скъсаните поздравителни картички в найлонови торби за смет. С приближаването на нощта се заеха да разчистват строшените стъкла с гребла, но заради разлетия мед парчетата полепваха по зъбците и малко след полунощ Луси измъкна греблото от ръцете на Бри.

- За днес стига. Утре сутринта ще донеса маркуча и ще измия останалото.

Бри беше прекалено отчаяна, за да спори.

Двете приятелки мълчаливо се отправиха към къщата. Целите бяха оплескани с мед - кожата, дрехите, косите им. По ръцете и краката им бяха полепнали буци пръст, прахоляк и трева, заедно с парченца сребристо стъкло и друга мръсотия. Когато Луси свали сандалите си, видя върху подметката парченце светлосин картон.

Аз съм коледна украса.

Моля, внимавайте, когато ме вземате.

Двете се изредиха да измият краката си на външната чешма. Бри се наведе, за да изплакне ръцете си, и метна гневен поглед към задния прозорец.

- Сега не мога да говоря с него.

Луси я разбра.

- Аз ще отида да проверя как е той.

- Как може да е толкова безотговорен?

Защото е само на дванайсет, помисли си Луси. И защото Луси не биваше да убеждава Бри да го оставя сам, когато през уикенда на острова се мотаеха толкова много хулигани.

Въпреки че бе измила краката си, ходилата й лепнеха по линолеума, докато прекосяваше кухнята. Свърна надолу по коридора. Вратата на стаята на Тоби бе отворена. Обикновено я държеше затворена, за да не му мърмори Бри, че стаята му е разхвърлена. Обзета от лошо предчувствие, Луси надникна вътре.

В стаята миришеше на ягодова дъвка и момчешка пот. Дрехите, които бе носил през последните дни, лежаха скупчени върху килима, заедно с мокра кърпа за баня. Както обикновено, леглото беше неоправено. И празно.

Тя претърси къщата. Никъде го нямаше. Луси нахлузи лепкавите си крака в маратонките, намери едно фенерче и излезе навън, където завари Бри да се взира невиждащо в мрака и да пуши цигара.

Тя само седи на задното стъпало и пуши. Това й бе казал Тоби, но Луси от седмици не бе виждала Бри да прави нито едното, нито другото.

- Той не е в къщата.

Бри рязко вдигна глава.

- Какво искаш да кажеш? Къде е той?

- Не зная.

Бри скочи от стъпалото.

- Ще го убия! Нима не разбира, че така още повече влошава нещата?

- Навярно в момента не може да разсъждава трезво.

Бри стъпка цигарата на земята.

- Всичко е заради мен. Заради това, което му казах. - Тя се извърна към гората, като Луси в деня, в който се бяха запознали.

- Тоби! - изкрещя Бри. - Веднага се върни! Говоря сериозно!

Не беше най-подходящият начин да се убеди едно уплашено дете да се върне у дома. От друга страна, Бри звучеше като милиони други разгневени майки.

Не бе изненадващо, че Тоби не се появи. Накрая Бри грабна друго фенерче и двете се разделиха, за да претърсят двора, мазето и гората около къщата. Провериха овощната градина на съседите и осветиха долчинката.

- Ще се обадя на Майк - заяви Бри. - Тоби сигурно е там. Няма къде другаде да отиде.

Но Тоби не беше там.

- Майк не го е виждал - съобщи Бри, след като приключи краткия разговор. - Той също ще излезе да го търси. Какво, по дяволите, ще му кажа? Че съм се разкрещяла на Тоби и съм казала да се маха?

- Това беше нормална човешка реакция.

- Може би е в твоята къща. Иди да провериш, докато чакам Майк. Моля те.

Луси не можеше да понесе мисълта да се срещне отново с Панда и ако не ставаше дума за безопасността на Тоби, щеше да откаже, но сега това бе немислимо. Младата жена пое по пътеката, която толкова пъти бе изминавала през деня, но през нощта гората не изглеждаше толкова дружелюбна.

- Тоби! - извика тя в тишината. - Тоби, аз съм, Луси! Бри вече не ти е сърдита. - Не беше вярно, но звучеше добре. - Искам да говоря с теб.

Единственият отговор бяха шумоленето на нощните създания и крясъкът на сова.

Тя излезе от гората. Беше един след полунощ и небето се бе прояснило. Без облаците звездите сияеха ярко над главата й. Преди да дойде на острова, Луси бе забравила как изглежда истинското звездно небе.

Къщата бе тъмна и тя се помоли да остане такава. Докато пристъпваше в двора, осветяваше наоколо с фенерчето. Ръцете й още бяха лепкави, въпреки че ги бе измила, а дрехите й бяха залепнали към тялото. Дори по веждите си имаше мед.

На верандата се мярна сянка. Беше твърде голяма, за да е на Тоби. Сърцето й се свлече в петите. Не можеше отново да преживее това. Само че нямаше избор. Изправи гръб и насочи лъча към мрежестата врата.

- Тоби изчезна - рече тя рязко. - Виждал ли си го?

Сянката се изправи.

- Не. Кога е изчезнал?

- Беше около девет. - Луси накратко обясни какво се бе случило, доволна, че не го вижда ясно.

- Почакай да се обуя. - След няколко минути Панда се появи с фенерче в ръка. Лъчът се плъзна по нея. - Изглеждаш ужасно.

- Наистина ли? Изненадана съм.

Той не обърна внимание на сарказма й.

- - Предната врата е заключена. Не мисля, че той може да се промъкне в къщата.

- Тоби има талант да се промъква навсякъде. Ти огледай, а аз ще проверя в гаража. - За нищо на света нямаше да влезе в къщата с него. Тя се отправи към гаража, но когато пристъпи вътре, в нея нахлуха спомени за следобеда, когато толкова диво и необуздано се бяха любили тук. Не можеше да си представи, че някога отново ще се държи така, забравила за всякакви морални задръжки.

Огледа вътрешността на гаража и приближи купчината дървета. Колкото по-дълго отсъстваше Тоби, толкова по-неспокойна ставаше Луси. В много отношения той бе нейният допелгенгер24. Тя знаеше какво означава да си дете, което се чувства самотно на света, и знаеше колко опасно може да бъде подобно отчаяние.

Панда излезе от къщата.

- Вътре е чисто.

- Може би е в навеса за лодки.

Ала и там го нямаше. Двамата се разделиха, за да претърсят двора и близката гора. Луси бе пъхнала мобилния телефон в джоба си и се обади на Бри, ала тревогата в гласа на приятелката й й подсказа, че няма промяна.

- Ами ако е отишъл на плажа? - попита паникьосано Бри. -Всичко би могло да се случи. Хулиганите, които са потрошили лавката... може да се е натъкнал на тях. Аз отново се обадих в полицията, но те ми казаха, че до сутринта нищо не могат да предприемат.

Защо му трябваше още повече да влошава нещата? Той единствено това прави още от самото начало, само създава проблеми.

Панда изникна зад гърба на Луси.

- Попитай я дали велосипедът му още е там?

Луси го направи.

- Задръж - рече Бри. - Майк свири с клаксона. После ще ти се обадя.

Телефонът на Луси иззвъня след няколко минути.

- Велосипеда на Тоби го няма. Майк е минал по шосето, но нищо не е видял.

Луси предаде информацията на Панда.

Той взе телефона от ръката й и заговори като истински полицай.

- Бри, говори Патрик Шейд. Може ли да ми кажеш номера на мобилния на Майк?

Луси трескаво затърси нещо за писане, но изглежда, не се нуждаеше от химикалка или лист.

- Разбрах. Има ли някое конкретно място, където Тоби обича да се крие, когато е разстроен?

Заслуша се и кимна.

- Добре. С какво е облечен? - Отново заслуша. - Иди в стаята му и огледай. Виж дали е взел нещо със себе си. Раница? Дрехи? Каквото и да е. Обади ми се, когато свършиш.

- С Тоби всичко ще е наред - каза Луси по-скоро на себе си, когато той затвори. - Зная, че ще е добре.

Панда вече говореше с Майк.

- Тоби е взел велосипеда си. Ти къде си сега? Добре... Провери южния плаж, после ела тук, за да обсъдим какво ще правим по-нататък.

Луси се опита да си представи къде би отишла тя, ако беше на мястото на Тоби. Въпреки че момчето бе отраснало на острова, не вярваше, че ще се скрие в гората за през нощта. Щеше да отиде на някое място, където да бъде сам и в същото време да се чувства в безопасност.

Тя си спомни стръмната скала, където Панда обичаше да се уединява. Мястото беше по-открито от гората, а скалите можеха да послужат за убежище. Панда се запъти към шосето, а Луси се заизкачва по склона.

Горе на върха бе тихо и тя чуваше плисъка на вълните долу. Обходи скалите с лъча, молейки се да го зърне. Нищо.

След няколко часа щеше да се съмне. Вече силно разтревожена, тя се върна в къщата. Панда идваше надолу по алеята с велосипеда на Тоби. Луси изтича към него.

- Намери ли го?

- Само велосипеда. Беше скрит сред дърветата на трийсетина метра нагоре по пътя.

Тя си помисли за рокерите и другите негодници, които идваха на острова само за да се напият и да безчинстват.

- Ами ако го е оставил тук и тръгнал на автостоп?

- Не мисля. Открих следи. Прекалено тъмно е, за да ги проследя. Но предполагам, че е дошъл тук.

- Проверихме навсякъде.

Той погледна към гората.

- Може би е изчакал, докато претърсим, и после се е скрил.

В безопасност. В убежище.

Двамата с Панда тръгнаха заедно.

24.

Луси го последва надолу по стъпалата към пристана и в навеса за лодки. Поскърцването на катера върху котвата бе музиката, съпровождаща страстните им изблици, но за разлика от нея, Панда, изглежда, не се измъчваше от болезнени спомени. Той насочи лъча към вратата на каютата. Тя беше почти сигурна, че бе пуснала резето, когато по-рано претърси наоколо, но сега вратата бе открехната. Той я отвори и освети вътрешността. Тя надникна вътре.

Тоби се бе свил на кълбо върху V-образното легло покрай носа на катера, дълбоко заспал.

Тя изпита такова огромно облекчение, че за миг й се зави свят. Панда й подаде мобилния телефон. Тя се отдалечи към кърмата и се обади на Бри.

- Намерихме го в навеса за лодки - изрече задъхано. - Спи.

- Спи? - Бри прозвуча по-скоро ядосана, отколкото зарадвана. - Не му позволявайте да избяга! Идвам.

На Луси никак не й хареса това, което чу, но приятелката й затвори, преди тя да я посъветва първо да се успокои.

Панда се появи, съпроводен от много сънения, много мръсен Тоби. Целите му дрехи бяха оплескани. На ръката му се виждаше засъхнала кръв и още едно петно се мъдреше на бузата му. Краката му бяха покрити с лепкав слой мед, смесен с пръст, а косата му бе залепнала за главата.

- Не съм повредил нищо на катера - промърмори момчето изплашено.

- Зная, че не си - рече Панда нежно.

Тоби се запрепъва по стъпалата към къщата и щеше да падне, ако Панда не го бе подхванал. Тъкмо се изкачиха догоре, когато Майк притича иззад ъгъла на къщата. Когато го видя, Тоби неохотно пристъпи към него.

- Тоби! - възкликна Майк. - Какво си мислеше? Никога не биваше...

Срещата бе прекъсната от вик на банши1, когато Бри изскочи от гората.

- Тоби!

Майк замръзна на място. Момчето инстинктивно отстъпи назад, по-далеч от всички, и се блъсна в масата за пикник.

Тя приличаше на луда, дрехите и бяха просмукани с мед и мръсотия, а червената и коса се вееше в див безпорядък.

- Как можа да направиш нещо толкова ужасно? - изпищя Бри и се спусна през двора към него. - Никога повече да не си посмял да направиш нещо подобно! - Преди някой да успее да я спре, го сграбчи за раменете и здравата го разтърси. - Имаш ли представа какво можеше да ти се случи? Изобщо някаква представа?! - Пръстите й се забиха в плътта му; главата му подскочи.