Тя изсумтя пренебрежително.

- Няма да споря с теб за това. - Тя закрачи гневно по мократа, покрита с листа трева към дървото, под което спокойно е можел да се разположи Томас Джеферсън, докато нанася поправки в Декларацията за независимостта. - Факт е - продължи, - че един от малките ти негодници е регистрирал хоумрън и сега ще ставаш баща. Какво мислиш за това?

- А-аз още не съм имал време да мисля.

- Е, аз имах и ще ти кажа, че тая няма да я бъде. Няма да се преструвам, че съм заченала от банка за сперма, нито ще cе отърва от това бебе.

Той се ужаси.

- Дявол да го вземе, разбира се, че няма.

- И какво смяташ да направиш по въпроса? - продължи тя под пълна пара. - Ще получиш нервен срив?

Нехайството, с което спомена миналите му психически проблеми, сякаш не бяха нищо важно, го накара да я обикне дори повече, ако изобщо подобно нещо бе възможно.

- Е? - Тя тропна с крак върху мократа трева, като че ли беше учителката му от трети клас. - Какво ще кажеш за свое оправдание?

Той преглътна.

- Добре свършена работа?

Панда очакваше тя да му се нахвърли за тези думи. Вместо това Луси сви устни.

- Родителите ми няма да са особено щастливи.

Меко казано. Той заговори предпазливо, осъзнавайки, чс стъпва по тънък лед:

- Какво искаш да направя?

Тя превключи на свръхзвукова скорост.

- Така си и мислех! Приключвам с теб!

Понесе се обратно към къщата и тъй като Панда не можеше да сграбчи грубо една бременна жена и да я спре, както би постъпил с жена, която не е бременна, просто препречи пътя й.

- Обичам те.

Луси се закова на място и изсумтя възмутено.

- Аз не съм ти безразлична и ти държиш на мен. Има голяма разлика.

- Това също. Но най-важното е, че те обичам. - Гърлото му пресъхна. - Обикнах те в мига, в който те видях в онази тексаска уличка.

Кафявите й очи със зелени точици се разшириха.

- Това е лъжа.

- Не е. Не казвам, че тогава съм осъзнавал, че те обичам, но още от самото начало почувствах, че между нас се заражда нещо голямо. - Той искаше да я докосне - Господи, нима не искаше винаги да я докосва? - но се боеше, че това само ще влоши нещата. - Всяка минута, през която сме били заедно, аз се стараех да постъпвам правилно. Не мога да ти кажа колко се уморих от това. А и мисля, че и ти ме обичаш. Греша ли?

Това беше въпросът, който го измъчваше. Ами ако той грешеше? Ако тя бе казала истината, когато бе заявила, че случилото се помежду им е само едно малко лятно приключение? Инстинктите му подсказваха, че не е така, но Панда прекалено добре познаваше силата на самозаблудата. Призова всичките си сили.

- И какво от това? - Луси бе усъвършенствала сарказма си, превръщайки го в истинско изкуство. - Аз мислех, че обичам Тед Бодин, и виж какво се получи.

Толкова му се виеше свят, че едва можа да пророни:

- Да, но той беше прекалено добър за теб. А аз не съм.

- Добре, вярно е.

Той искаше да я грабне, да я метне в колата и да отпрашат, но се съмняваше, че нито тя, нито сътрудниците от Тайните служби на майка й ще бъдат съгласни. Пое дъх на пресекулки и се застави да изрече това, което бе нужно:

- Кристи ми намери психотерапевт, който е ветеран от войната. Бил е на бойното поле. Двамата тутакси си паснахме. Няма да твърдя, че всичко е идеално, но ще кажа, че той ме убеди, че съм много повече с всичкия си, отколкото мислех.

- Той греши - отсече госпожица Чувствителност. При все това на Панда му се стори, че погледът на тези големи кафяви очи леко се смекчи, макар че навярно виждаше това, което му се искаше.

- Кажи ми как искаш да разрешим тази заплетена ситуация -подхвана той и млъкна, за да не се впусне в отчаяни молби. -Знаеш, че ще се оженя за теб, ако ти го искаш. Ще направя всичко за теб. Само ми кажи какво искаш.

Цялата нежност, която му се бе привидяла, изчезна, изместена от ледено високомерие.

- Ти си безнадежден случай. - Луси затрополи по листата и нагоре по стълбите към предната врата. Не я затръшна под носа му, затова Панда реши, че трябва да я последва вътре, за да продължи тя да го сравнява със земята.

Огромното преддверие с широката извита стълба, впечатляващите маслени картини по стените и скъпите старинни мебели подсказваха за стари пари, но захвърлените раници, велосипедните каски и шареният тричетвърт чорап, метнат в ъгъла, свидетелстваха за присъствието на по-млади обитатели. Тя метна якето си върху едно кресло, сякаш взето назаем от музея „Смитсониън“, и се извърна с лице към него.

- Ами ако лъжа?

Той тъкмо се опитваше да изтръска полепналите върху подметките му листа върху ориенталския килим. Заряза непосилната задача и я зяпна втрещено.

- Да лъжеш?

- Ако не съм бременна - поде тя - и си измислям всичко това. Ако съм разгадала нескопосания ти опит да ме защитиш, като че ли не съм способна сама да се защитя! Ако наистина те обичам и това е единственият начин, който съм измислила, за да те върна при себе си? Какво ще направиш тогава?

Той напълно забрави за мокрите обувки.

- Лъжеш ли?

- Отговори на въпроса ми.

Идеше му да я удуши.

- Ако лъжеш, бедна ти е фантазията колко ще побеснея, защото въпреки всичко, което казах, искам да имам дете от теб. Веднага ми кажи истината!

Тя сякаш се разтопи и очите й се изпълниха с безкрайна нежност.

- Наистина ли? Наистина ли искаш дете?

Сега Панда придоби войнствено изражение.

- Не си играй с мен за това, Луси. Прекалено е важно.

Тя се извърна.

- Мамо! Татко!

- Тук сме - прогърмя мъжки глас от дъното на къщата.

Той наистина щеше да я убие, но първо я последва през великолепната къща до просторна, огряна от слънцето кухня, където ухаеше на кафе и прясно изпечени кифлички. В еркера пред квадратния прозорец с изглед към есенната градина бе поставена дървена маса със стойка тип „магаре“. Президентът Джорик седеше в единия край, пред нея бе разтворен „Уолстрийт Джърнал“, а редом лежеше сгънат още един вестник. Тя беше облечена в бял халат, със сиви чехли на краката. Дори без грим, беше красива жена с внушително излъчване. Съпругът й се бе настанил насреща й по дънки и суитшърт, подходящо облекло за съботна сутрин. Въпреки че тя бе вчесана, той още не се бе обръснал. Панда горещо се молеше да са на втората чаша кафе, иначе всичко можеше да се развие по-зле, отколкото той очакваше.

- Мамо, татко, сигурно си спомняте Патрик Шейд. - Луси изрече името му, сякаш говореше за развалено месо. - Моето куче пазач.

Обзет от благоговение и към двамата, Патрик едва намери сили да кимне.

Президент Джорик отмести „Уолстрийт Джърнал“. Мат Джорик затвори своя айпад и свали очилата за четене. Панда се запита дали знаят за бебето... ако изобщо имаше бебе. Типично за Луси беше да го хвърли напълно несведущ в леговището на лъва. Поне му бе спестено присъствието на сестрите и брат й. Беше събота и те навярно още спяха. Жалко, че родителите й бяха такива ранобудници.

- Госпожо - смотолеви той. - Господин Джорик.

Като уважаващ себе си инквизитор, Луси възнамеряваше да го подложи на най-изтънчените мъчения. Тя се пльосна на свободния стол до баща си и остави Панда да стърчи пред тях като селянин пред кралското семейство. Впери свиреп поглед в майка си.

- Никога няма да отгатнеш какво каза той току-що. Заяви, че ще се ожени за мен, ако това искам.

Президент Джорик завъртя очи. Съпругът й поклати глава.

- Още по-глупав е, отколкото го мислех.

- Той не е глупав. - Луси подпря крак върху напречната подпора на масата. - Той е... Добре де, малко е глупав, също като мен. Затова пък има голямо сърце.

На Панда му дойде до гуша. Той удостои Луси с най-страховития си поглед, сетне се извърна към родителите й.

- Моля за разрешение да се оженя за дъщеря ви.

Луси присви очи насреща му.

- Слагаш тигана на огъня, преди да си уловил рибата. Първо трябва да им обясниш защо си недостоен да бъдеш мой съпруг.

Досега той не разбираше много от това, което тя прави, но последното го разбра. Луси искаше той да оголи раните си без разтакаване.

- Искаш ли кафе, Патрик? - Президент Джорик посочи ка-феника върху плота.

- Не, госпожо. - Тя е била негов върховен главнокомандващ и той осъзна, че машинално е заел стойка „мирно“. Чувстваше се добре в тази поза и остана така, с прибрани крака, изпъчени гърди и вперен напред поглед. - Отраснал съм в Детройт, госпожо. Баща ми беше дребен наркодилър, а майка ми бе наркоманка, готова на всичко, за да се сдобие с пари за дрога. Аз самият съм продавал наркотици. Имам досие за малолетен престъпник, живял съм в различни приемни семейства и изгубих брат си в улична престрелка, когато той беше още съвсем малък. Едва успях да завърша гимназия и влязох в армията. Служих в Ирак и Афганистан, преди да постъпя в полицията в Детройт. - Щеше да разкаже всичко, дори и това да е краят му. - Имам колежан-ска степен от щатския университет в Уейн и...

- Колежански степени... - прекъсна го Луси. - Той е магистър. В началото това ме смущаваше, но реших да си затворя очите.

Тя нарочно го караше да се гърчи от притеснение, но Панда изпитваше някакво извратено удоволствие, задето Луси го подтикваше да разкаже всичко. Той превключи на стойка „свободно“, с ръце, скръстени зад гърба, и поглед, вперен над главите им.

- Както казах, завършил съм щатския университет в Уейн. Единственият път, когато съм се доближавал до университет от „Бръшляновата лига“, беше, когато охранявах една холивудска актриса във футболен мач между „Харвард“ и „Йейл“.

- Има добри маниери на масата - каза Луси. - И честно казано, е много секси.

- Виждам - съгласи се майка й със смайващо чувствен глас, което накара Панда да се зачуди дали майка и дъщеря са толкова различни.

- Имаше време, когато пиех прекалено много и се забърквах в побоища заради алкохола - продължи той с откровенията и стисна ръце в юмруци. - Но най-важното, което трябва да знаете за мен... - Застави се да ги погледне. - Страдах от пост-травматично стресово разстройство. - Преглътна. - Изглежда, съм го преодолял, но не желая да рискувам и отново посещавам психотерапевт. Дълго време се боях да не се привържа твърде много към някого, за да не го нараня, но вече не изпитвам такъв страх. Трябва да призная, че понякога ругая и имам избухлив характер.

Президент Джорик погледна съпруга си.

- Нищо чудно, че тя се е влюбила в него. Той е същият като теб.

- По-зле - уточни Луси.

Баща й се облегна назад в стола.

- Вярвам ти.

Но Панда нямаше да позволи на тримата Джорик да го отклонят. Разтвори юмруци.

- С това мое минало аз съм сигурен, че не такъв съпруг сте желали за дъщеря си.

- Господин Шейд, нищо от вашето минало не е ново за мен и Мат - заговори президентът. - Нали наистина не мислите, че щяхме да ви наемем да охранявате Луси, ако преди това основно не ви бяхме проучили?

Това не би трябвало да го учуди, но въпреки това го изненада.

- Вие сте удостоен с много награди - продължи тя. - Служили сте храбро на страната си и имате образцова характеристика от полицейското управление в Детройт.

-Но- намеси се Луси - понякога се държи като пълен идиот.

- Както и ти - изтъкна баща й.

Панда отпусна ръце покрай тялото си.

- Освен това много обичам дъщеря ви. Както сами може да видите. Защото, ако не я обичах, дявол да го вземе - извинете, госпожо, нямаше да се подложа на всичко това. А сега, с цялото ми уважение, трябва да поговоря с Луси насаме.

Г оспожица Може-би-съм-бременна-може-би-не-съм внезапно влезе в ролята на гостоприемна домакиня.

- Първо мъфините. Ти обичаш мъфини.

- Луси. Сега. - Панда кимна към вратата.

Тя още не бе свършила с инквизицията, затова сякаш й бе нужна цяла вечност, за да стане от стола с вид на нацупена тийнейджърка, което, изглежда, развесели родителите й.

- А беше такова сладко момиче - въздъхна майка й и погледна баща й.

- Това е резултатът от твоето влияние - не остана длъжен господин Джорик на бившия президент.

Ако не висеше въпросът за бебето, той навярно нямаше да има нищо против закачливия им словесен двубой.

Но явно баща й не бе свършил.

- Може би вие двамата ще поискате да обсъдите всичко това в „Мабел“? - Прозвуча едновременно като въпрос и заповед.

Президентът се усмихна на съпруга си.

Панда нямаше представа какво става, но изглежда, Луси бе наясно.

- Предполагам, че така е най-добре - промърмори тя и без никакъв ентусиазъм се потътри към задната врата.

Той закрачи след нея, както се надяваше, с уверена и твърда стъпка, сетне я последва през каменната тераса, откъдето се озоваха в задния двор с грижливо оформени градини и вековни сенчести дървета. Падналите листа шумоляха под маратонките на Луси, докато вървеше по тухлената алея, виеща се покрай това, което според него беше билкова градина, към голям гараж. Когато наближиха, тя мина за по-направо по утъпкана пътека, водеща към старо жълто уинибаго. Той най-после си спомни. Тази каравана беше „Мабел“ - къщата на колела, с която Луси и Мат Джорик преди много години бяха пребродили страната, след като на един паркинг за камиони в Пенсилвания към тях се бе присъединила Нийли Кейс.