Укорът му без съмнение бе напълно основателен и това засегна гордостта й. Истинско безразсъдство бе да излезе навън, и то през нощта. Ако нещо лошо сполетеше децата, вината щеше да бъде нейна.

— Щеше хубавичко да се нагълташ с въздух, ако те бяха надупчили. За малко да те убият, както и всички нас. Надявам се, че поне банята ти е харесала.

— Да, макар че продължи кратко. — Изведнъж Кери застина. — Линк, аз оставих дрехите си…

— Скрих ги зад едно бананово дърво. Дано не ги намерят.

— Защо не ги взе със себе си?

— Имам само две ръце. Не можех да нося дрехите ти и в същото време да те измъкна от потока, без да допусна да се разкрещиш. Ако войниците те бяха открили преди мен, щяха да те разсъблекат. Повярвай ми, колкото и лошо да е мнението ти за мен, уважавам непорочността ти много повече от тях.

Кери съжали, че спомена голотата си. След като непосредствената опасност бе отминала, не можеше да не мисли за оскъдното си облекло и за принудителната близост с този непредсказуем човек.

Колко ли дълго щяха да останат така, притиснати един към друг, без да се движат, нито пък да разговарят нормално? Не биваше да отслабват бдителността си. В момента джунглата бе единственото убежище за тях. Би било рисковано да търсят друго. Кери вече беше започнала да осъзнава колко неудобно щяха да се чувстват през следващите няколко часа.

И двамата бяха премръзнали, със схванати от неудобната поза мускули. Близостта на Линк все повече я смущаваше, сигурността, която обещаваше силното му тяло, я привличаше. И не само заради топлината, която излъчваше.

— Ястието, което готвят, мирише приятно — отбеляза тя, за да отклони вниманието си от Линк.

— Не мисли за него. Сигурно е игуана или нещо още по-гадно — каза той, за да пропъди пристъпите на глада.

— Престани! — измърмори Кери и леко размърда крака. — Непрекъснато си представям как по тялото ми лазят гадинки.

— Не мърдай.

Дори при най-леко движение близостта й възпламеняваше кръвта му. Нужно бе огромно усилие, за да се овладее, да не злоупотреби с тъй трудно спечеленото й доверие.

— Мускулите ми се схванаха, Линк.

— Студено ли ти е?

— Малко — призна тя.

През деня в джунглата беше като в сауна — влажно и душно. Сега обаче те лежаха на мокра земя. През гъстите шубраци тук почти не проникваше слънчева светлина и под лианите бе необичайно хладно. Кери усети, че зъбите й тракат от студ.

— Махни тази мокра риза — нареди Линк.

Мъчителните секунди сякаш се точеха едва-едва. Двамата стояха напрегнати и неподвижни, както в мига, в който войникът мина покрай тях.

— Не ми е чак толкова студено — плахо се обади Кери.

— Ще ти дам моята риза. — Линк въздъхна раздразнено. — Можеш да се увиеш с нея.

— Добре — съгласи се неохотно Кери. — Как ще го направим?

— Първо ме пусни.

Линк пъхна ръка между гърба й и гърдите си и разкопча ризата си. Много внимателно, за да не раздвижи листака, се повдигна почти до седнало положение и измъкна раменете и ръцете си. Едва дишаше от усилието, което положи.

— Готов съм — каза той. — Сега е твой ред.

Кери бе признателна на тъмнината, която скриваше голотата им. Но в същото време тя придаваше интимност на неловката ситуация. Прехапа устни и затвори очи, за да не позволи на смелостта да я напусне, преди да е посегнала към копчетата на ризата си. Това беше лесно. Трудността възникна, когато се помъчи да отдели мократа материя, залепнала за кожата й.

— Отдръпни се колкото е възможно по-далеч от мен.

Долови пресипналостта в гласа му, но реши, че е от предпазливост. Не се осмеляваше да мисли за друга причина. Повдигна се бавно и се подпря на лакът. Размърда последователно рамене, за да се освободи от мократа риза.

— Дай да ти помогна.

Топлата длан на Линк отмахваше дрехата сантиметър по сантиметър. Когато стигна до лакътя, се наложи да дръпне по-силно. Кокалчетата на ръката му неволно допряха гърдата й. Двамата се вцепениха.

— Извинявай — наруши мълчанието той.

Кери не му отговори. От притеснението в гърлото й бе заседнала бучка, която й пречеше да изрече дори и една дума. Линк изтегли ръкава докрай. Позата, която заемаше, и напрежението бяха стегнали болезнено мускулите на Кери. Най-сетне тя се отпусна уморено и въздъхна с признателност.

— Ще се справиш ли с останалото? — попита той.

— Да.

Изтърколи се назад и се приближи до него, докато изтегляше ръкава от ръката, на която дотогава се бе подпирала. Щом съблече ризата, отново се премести напред, като се надяваше, че през този кратък момент той не е усетил колко уязвими усеща гърдите си. Беше много тъмно и Кери се съмняваше дали Линк въобще я вижда. Но и двамата остро усещаха какво напрежение създава голотата им.

Когато Линк метна ризата върху нея, Кери я сграбчи и се зави. Завършекът на сложната операция й донесе облекчение, ала криеше и опасност. Усети как тялото й се затопля, но в същото време вдъхна опияняващата миризма на мъжкото тяло. В дрехата му се чувстваше така, сякаш бе в прегръдките му.

— По-добре ли е?

Кери кимна в отговор. Косата й бе натежала от водата.

Тя понечи да я вдигне нагоре, но сега пък шията и раменете й се оголиха.

— Все още трепериш — рече Линк и я притегли към себе си.

Кери затвори очи, но не успя да прогони мисълта за ръцете, които я обгръщаха. Сутринта, докато се миеше, беше го наблюдавала, неспособна да отвърне очи. И ето че сега тези мускули — слаби, но жилави, с изпъкнали вени се притискаха към гърба й. Свиваха се и се отпускаха, сякаш следваха ритъма на изопнатите й нерви.

На слънцето косата му бе осеяна с ръждивокафяви кичури, а косъмчетата по тялото му имаха червеникавозлатист оттенък. Раменете му сигурно бяха осеяни с лунички, също както скулите.

— Краката ти навярно са измръзнали. — Линк не изчака да му отговори. — Не се страхувай, позволи ми да те стопля.

Кери едва не се разсмя. «Не се страхувай.» Ама че смешно прозвуча. Все едно чуваше зъболекарят й да я успокоява: «Ще изпитате лека болка, но не се плашете.» Нима бе възможно да пропъди страха, неистовото вълнение, което цяла я разтърсваше? Грубият плат на панталона приятно ожули нежната й кожа.

— А на теб не ти ли е студено? — попита тя с тъпичък глас.

— Не. Аз съм почти облечен, а ти нямаш нищо, освен…

Спри дотук, О’Нийл. Не го казвай. По-добре да си остане неизречено. По-безопасно би било да насочат разговора към нещо друго — книги, филми, политика, — вместо непрестанно да споменават облеклото си или по-скоро липсата му.

— Нося манерката. Пие ли ти се вода?

— Не — едва чуто отвърна тя.

Не смееше да се движи. Умът й непрекъснато се връщаше към момента, когато се опитваше да свали пистолета му. Колко ли щеше да продължи нощта? Ами ако войниците не си тръгнеха на зазоряване? Сърцето й едва ли би издържало. За да разсеят напрежението, трябваше поне да разговарят.

— Разкажи ми за себе си, Линк.

За Бога, Кери не биваше да иска от него подобно нещо. Ако бе достатъчно разумна, не би желала да научи, че я усеща с всеки нерв на тялото си, копнеещо да я обладае.

Линк бе изтичал до къщата минути преди военните камиони. Връхлетя в огромната всекидневна, заповядвайки й да вдигне децата и сламениците и да ги премести в мазето. Онемя, когато Джо му обясни, че Кери е излязла навън. Прокле вироглавата жена, навлязла сам-сама в пълната с партизани джунгла, но въпреки яда си заговори успокоително на децата. Вкара ги в тъмното и мръсно мазе. Представяше си какъв страх ги обзема, но зловещото помещение поне им осигуряваше идеално скривалище. Затвори капака и придърпа върху него някакъв шкаф.

Единствено страхът за живота й го накара да потисне гнева и да се втурне в тъмнината да я търси. Спомни си за потока, който видя, докато обикаляше имението. Освежаващата вода го бе изкушила да се гмурне. Интуитивно тръгна по препречената с лиани пътека, която водеше към него.

Яростта се примеси с облекчение, когато откри Кери, газеща из плитчината. Бързо скри дрехите й в гъсталака и я измъкна от потока. В съзнанието му нахлуха еротични картини. Никой мъж не би се въздържал да докосне това приказно красиво тяло. Виденията и сега не напускаха мисълта му. Тя лежеше, загърната в ризата му, а той изгаряше от желание да я притисне до болка. Господи, беше истинска агония да се съпротивлява на изгарящата го страст.

Наложи си всичката самодисциплина, на която беше способен, за да не изстене на глас. Опита се да забрави огрялата от лунната светлина коса, очите, които от сребристите лъчи ставаха дълбоки и загадъчни като сапфири. Споменът за вкуса на устните й не го напускаше.

За грешника още една порочна мисъл едва ли би била от значение, но той щеше да се озове в ада преди края на нощта, ако продължаваше да се измъчва по този начин. Нуждаеха се от нещо, което да отвлече вниманието им.

— Какво искаш да знаеш за мен? — Гласът му прозвуча пресипнало.

— Къде си израснал.

— В Сейнт Луис.

— Кварталът май не е бил особено изискан? — инстинктивно се досети тя.

— Бедна ти е фантазията, госпожице — засмя се той.

— А родителите ти?

— И двамата вече са покойници. Старият ме отгледа. Майка ми почина, когато бях малък.

— Имаш ли братя и сестри?

— Слава Богу, не.

— Защо «слава Богу»?

— Защото и сам не ми беше лесно. Баща ми работеше в пивоварната. Прибираше се късно. Мразеше да се занимава с мен, след като мама почина. Беше цапнат в устата, твърдоглав пияница. Амбициите му се простираха само дотам, че да плаща наема и да разполага с достатъчно пари за уиски. Последното нещо, което искаше, бе да се грижи за дете. Напуснах дома веднага щом реших, че съм достатъчно голям и мога сам да се справям. Видях се с баща ми само два пъти, после той умря.

— Какво се случи с него?

— Една нощ, както си пиел с приятели, получил инфаркт и умрял на място. Погребали го до майка ми. Тогава бях в Азия. Писаха ми за подробностите.

Кери не знаеше какво да каже. Сред познатите й нямаше човек с подобен произход.

— Кога се залови с фотографията?

— В гимназията. Бягах от час, не си спомням по кой предмет беше. Заставиха ме да посещавам курса по журналистика, чиито членове издаваха училищния вестник. За наказание ми дадоха фотоапарат и ме накараха да правя снимки. Резултатът бе неочакван — в края на годината вече страшно се бях запалил.

— А в кой колеж си учил?

— Колеж? — Смехът му прозвуча презрително. — Камбоджа, Виетнам, Африка, Близкия изток. Получих образованието си на Голанските възвишения, в Бейрут, Белфаст и в лагерите за бежанци в Биафра и Етиопия.

— Ясно ми е.

— Съмнявам се — тъжно отбеляза той.

Кери не схващаше дали негодуванието му е насочено срещу нея, срещу безразличния му баща, срещу липсата на образование или срещу всички тези неща, взети заедно. Но сметна за по-разумно да премълчи.

— А ти? — внезапно попита Линк. — Какво беше твоето детство?

— Прекрасно. — Кери се усмихна. Спомни си онези безоблачни дни, преди да се разрази скандалът и да я връхлети кошмарът. — И моите родители вече са мъртви. Но когато бях малка, имах и майка, и баща.

— Сигурно си ходила в частно училище.

— Да — призна си тя.

— Нека да отгатна. Носила си престилки в морскосиньо и бели колосани блузи. Прибирали са косата ти на стегнати плитки, от които са ти се насълзявали очите. Всяка сутрин са ти обували бели чорапи и черни лачени обувки. Лицето и ръцете ти никога не са били мръсни.

— Невероятно точно — Кери се изсмя тихо.

— А заедно с латинския и хуманитарните науки си усвоила и светските маниери.

Тя кимна. Спомни си за приемите, на които седеше с родителите си и слушаше отегчителните разговори, съвсем неподходящи за едно момиче, влюбено в «Ролинг Стоунс». Не се затрудняваше коя вилица да използва и винаги благодареше любезно на домакините за приятно прекараната вечер. Линк бе расъл с ключ на врата, а тя притежаваше хартия за писма с монограм.

— Работата на баща ми беше свързана с пътуване. Може би двамата с теб понякога сме били на едно и също място.

— Миличка, ти дори не си чувала за някои от местата, където съм бил аз. — Линк отново се изсмя подигравателно.

— Не съм чак толкова наивна.

Не виждаше лицето му, но можеше да си представи ироничната усмивка. След като знаеше какъв е произходът му, вече разбираше защо се подиграва на спокойния живот и на липсата й на опит.

Двамата неусетно потънаха в мълчание. И като по чудо скоро заспаха.


Кери се събуди изведнъж. Всичките й мускули бяха изтръпнали от напрежение.