— Какво става?

— Шшт! — Линк сложи пръст на устните й. — Просто вали дъжд.

Огромните капки падаха тежко около тях и се разплискваха шумно, сякаш убежището им бе подложено на обстрел.

— О, Боже! — изхлипа Кери и отпусна брадичка на гърдите си.

Големите листа донякъде ги предпазваха от пороя, но тук-там водата се процеждаше, капеше по голата й кожа и я изстудяваше. Кери имаше чувството, че цялото й тяло е схванато. Копнееше да изпъне крака, за да облекчи болката.

— Не мога да остана повече тук. Трябва да изляза.

— Не! — остро възрази Линк.

— Само за миг…

— Ще се намокриш. После ще ти бъде още по-неприятно.

— Защо не се промъкнем в къщата? — попита тя с надежда в гласа.

— Изключено е.

— Едва ли някой пази. Ще влезем през кухнята и ще отидем при децата.

— Те навярно спят. А и Джо е при тях.

— Никой няма да ни види.

— Рисковано е. Войниците положително са поставили постове.

— Повече не издържам!

— Не желая да ме застрелят! А и ти едва ли си готова отново да се изложиш на грубиянските им шеги. Излишно е да бързаме. Ще тръгнем, когато аз реша.

От оглушителния шум Кери усети как я обхваща клаустрофобия.

— Още дълго ли ще останем тук? — попита тя.

— Не знам.

— Докато се разсъмне?

— Надявам се.

— Колко е часът?

— Мисля, че е около четири.

— Не мога вече да търпя, Линк! — Беше й неприятно, че гласът й трепери, но не успя да се овладее. — Повярвай ми.

— Длъжна си.

— Не съм в състояние. Моля те, нека се изправя.

— Не.

— Умолявам те.

— Казах не, Кери.

— Само за минута. Трябва…

— Обърни се.

— Какво?

— Обърни се с лице към мен. Смяната на позата ще ти помогне да се поотпуснеш.

Мускулите й неудържимо се нуждаеха от движение. Тя се завъртя първо на гръб, а после към Линк. Сложи ръце на гърдите му и зарови лице във вдлъбнатината под рамото. Позволи си да се наслади на топлината и сигурността на тялото му, докато дъждът понамалее. Не разбра колко време стояха така — безкрайни часове или просто няколко минути. Накрая осъзна, че дъждът е спрял и тишината е също толкова шумна, както и пороят. Размърда се, за да се отдалечи от Линк, но нямаше място.

— Извинявай — прошепна тя.

— Няма нищо.

— Обзе ме паника. Предполагам, че е клаустрофобия.

— Стресна се насън. Студено ти е, гладна си, чувстваш се неудобно. Аз също. Но засега не можем да направим нищо.

Гласът му звучеше странно. Не беше нужно да го пита защо. Дъхът му пареше лицето й, пръстите му приятно се ровеха в косата й, от местата, където телата им се допираха, се излъчваше топлина. Всички тези усещания я караха да потръпва.

— Защо си се нагърбила с това, Кери?

— Кое?

— Посветила си се на нещо, което не е по силите ти.

О, това ли било! Тя се засрами от лъжата си. Като се изключат ожесточените им разправии, откакто я сбърка с монахиня, той се отнасяше твърде почтително към нея. Благородството му изискваше да знае истината. Или поне отчасти. И все пак тя не бе готова да му разкрие истината.

— Защо твърдиш, че не е подходящо за мен?

В главата на Линк се бореха противоречиви мисли. Кери му се струваше по-съблазнителна от всяка жена, която беше държал в прегръдките си. Не му се удаваше да си представи тази млада, изключително красива жена като монахиня. Приятният допир на тялото й, начинът, по който на няколко пъти бе посрещала целувките му, някак отхвърляха мисълта за онези същества в черни одежди, потърсили уединение в килиите на някой манастир. Познаваше добре хората в бедните квартали, където царяха пороците и престъпността, и почти винаги първите му впечатления бяха верни. И в този случай бе готов да се закълне, че е прав.

— Не ми приличаш на монахините, които съм виждал.

— Монахините по нищо не се отличават от останалите жени.

— А дали носят бикини?

— Аз… — Кери се изчерви. — Харесвам луксозното бельо. Подобно увлечение не е грях. Нали съм жена?

Линк не се нуждаеше от това напомняне. Тя наистина бе жена. Усещаше го с всяка фибра на тялото си.

— Не ми приличаш на светица.

Кери се вцепени от обидата, но той я притисна още по-плътно.

— Не искам да кажа, че не си порядъчна. Просто адски… — замълча за миг, понеже трудно намираше думите. — Исках да кажа… Не ти ли е минавало през ум, че трябва да родиш деца? Държиш се прекрасно със сираците. Не мечтаеш ли за собствени деца?

— Да — искрено отвърна тя.

— А за… съпруг?

— Да — тихо промълви Кери.

Чудеше се дали Линк чувства колко силно тупти сърцето й. Отговорът й бе искрен. Но никога не беше желала така силно да има мъж, както сега. Спомни си колко усилия положи, за да не отвърне на целувките му; милувките му бяха и нежни, и властни. Сигурно за всяка жена би било върховно преживяване да се отдаде на този мъж.

— Мислила ли си, че би могла да се любиш?

Кери кимна и потърка нос в къдравите косъмчета на гърдите му.

— И си се питала какво ще почувстваш?

Кери стисна устни, за да потисне изпълнения с копнеж стон.

— Естествено.

— Ако попаднеш на подходящ мъж, това би ти доставило удоволствие. — Линк прокара пръсти през косата й. — Огромно удоволствие.

Кери усещаше, че се разтапя, и не посмя да отговори от страх гласът й да не я издаде.

— Не ти ли е любопитно?

— Да.

— А не мислиш ли, че би било жалко, ако не опиташ? — изрече с пресипнал глас той.

Най-сетне Кери се осмели да прошепне:

— Все още не съм дала обет.

— Какво? — Линк трепна неволно.

— Казах…

— Чух добре. Какво означава това?

Дъхът му беше горещ, както и разперената ръка, която изгаряше гърба й. Изкуши се да си признае истината. Не се съмняваше обаче, че секунда след като думите излязат от устата й, той ще изгуби контрол. Тя самата тръпнеше и чувстваше болка от желанието, което изпитваше. До какъв ли екстаз биха стигнали, ако…

Не. Не биваше да забравя деветте деца. Животът им бе в нейните ръце. Трябваше да се отрече от всичко, за да оцелеят. Нито тя, нито Линк имаха право да се разсейват дори и за миг. Ако сега се оставеха на страстта, щяха да настъпят усложнения, а навярно и двамата щяха да страдат.

Кери не би се отдала лекомислено на някой мъж. А Линк ясно бе дал да се разбере, че за него преживяването означаваше само едно — удоволствие. Взаимно, споделено, но краткотрайно. Затова внимателно подбра думите си, преди да отговори.

— Това означава, че все още не съм решила какво да върша през останалата част от живота си.

Изрече самата истина. Нямаше планове за бъдещето. Единствената й мисъл бе да откара децата на сигурно място в собствената си страна.

Долови тежката въздишка, която се отрони от гърдите на Линк, а заедно с нея и стаеното огромно напрежение. Чувстваше се неловко, че Линк безмълвно се съобразява с желанията й, а тя не смее да му разкрие истината.

Лежеше в прегръдките му, но вече чувстваше настъпилата промяна. Скоро през клоните над главите им започна се процежда сивкава светлина. Те се ослушаха напрегнато и доловиха раздвижване откъм лагера на войниците. Миризмата на кафе и храна още повече засили глада им. Усетиха движението из джунглата, но никой не дойде близо до тях. Най-после долетя дългоочакваният рев на двигателите.

Линк постоя още петнайсетина минути, преди да изпълзи навън.

— Ти не мърдай оттук.

Кери му се подчини. Всъщност му беше признателна за миговете на усамотение. Облече ризата, която все още бе влажна, и прокара пръсти през косата си. Все още се мъчеше да разплете обърканите кичури, когато завесата от листа се повдигна.

— Всичко е наред — заяви Линк. — Заминаха си.

Шеста глава

Кери се свлече на брега на реката. Сили нямаше да се бори повече. За една нощ Лиза сякаш бе наддала двайсет и пет килограма. Ако продължеше да я носи, щеше да я изпусне всеки момент. Сложи детето на земята до себе си.

— А сега какво?

Не получи отговор. Изминаха няколко минути. Дори и децата кротуваха, сякаш съзнаваха, че възникналият проблем е толкова сериозен, че не е изключено да няма решение. Кери вдигна ръка към челото си и погледна към мъжа, който стоеше до нея. Не беше трудно да отгатне настроението на Линк — отпуснал тежестта на единия си крак, с ръце на бедрата, сбърчил чело, намръщен, с искрящи очи. Усети как потиска напиращата ругатня. Не се осмеляваше обаче да я изрече пред децата, макар че не разбираха английски.

— Линк? — опита тя отново да привлече вниманието му.

— Откъде да знам? — Той рязко завъртя глава и се вторачи в нея. — Аз съм фотограф, а не инженер.

Веднага съжали, че й се озъби. Тя нямаше вина, че през нощта пороят бе отнесъл дървения мост, по който възнамеряваше да мине с камиона. Не беше виновна и за отвратителното му настроение. Нямаше право да я упреква. Бедата бе, че откакто й помогна да изпълзи от скривалището, където прекараха нощта, много трудно овладяваше нервите си.

— Облечи се! — Той й хвърли гневно дрехите, които беше скрил в храстите.

Кери не обърна внимание на тона му, а бързо нахлузи панталона. Линк проследи всяко движение на дългите й стройни крака. Не беше в състояние да откъсне очи. Изпитваше неописуема болка при спомена за дългите мигове, които бяха прекарали притиснати един в друг. Наистина ли се случи? Дали не сънува, че тялото й бе станало част от неговото? Дали се сгуши в него, за да търси близост, или той толкова силно го желаеше, че вече губеше представа за реалността?

Цяла сутрин се отбягваха. Не се държаха като човешки същества, прекарали нощта заедно, споделили страха от надвисналата опасност. Отношенията им дори не бяха приятелски. Тя странеше от него, а той бе сприхав и агресивен. Когато се прибраха в къщата и откриха децата в кухнята, вместо в мазето, Линк се развика на Джо:

— Доколкото си спомням, казах ти да не мърдаш от мястото си, докато се върна.

— Чух как войниците си заминаха — сопна му се момчето. — Знаех, че вече е безопасно.

— Нищо не знаеш, да те вземат…

— Линк!

— Когато ти наредя нещо, очаквам от теб…

— Линк! — отново извика Кери. — Престани да се караш на Джо. Децата са живи и здрави, а ти ги плашиш.

— Приготви ги. — Линк изруга под нос и тръгна към предната част на къщата. — След пет минути се връщам.

За щастие камионът стоеше там, където го бяха оставили предишната вечер, скрит под лианите. Линк размахваше злобно мачетето, за да излее част от злобата си.

— Гладни са — обясни му Кери, когато той ги повика да се качват.

Линк връхлетя в кухнята. Децата лакомо ядяха сух хляб с банани. Нито едно от тях не смееше да го погледне, понеже долавяха настроението му. Само Джо открито го предизвикваше.

Малката Лиза се изтръгна от прегръдките на Кери. Прекоси кухнята с коричка хляб в ръка. Взря се съчувствено и умолително в Линк и го дръпна за крачола, за да привлече вниманието му. Той се наведе към нея. Детето безмълвно му подаде коричката, но очите й, тъмни като шоколад, говореха много. Линк приклекна и пое хляба.

— Благодаря много — каза той на испански и перна момиченцето по брадичката.

Лиза му отправи ослепителна усмивка и срамежливо изтича при Кери. Мина известно време, докато Линк прочисти достатъчно гърлото си и изрече прегракнало:

— Да вървим.

След като настаниха децата в камиона, той дръпна Кери настрана.

— Освободи пазача си!

— Какво имаш предвид?

— Джо. Закълни му се, че снощи не съм ти сторил нищо лошо. Не смея да се обърна с гръб към него, понеже се боя, че ще забие нож в ребрата ми.

— Не ставай смешен, Линк.

— Обясни му, ти казах!

— Добре!


Това бяха последните думи, които размениха, преди Кери да засенчи очи от яркото слънце и да го извика по име. Очевидно нейните нерви бяха не по-малко опънати от неговите.

— Затова ти плащам, господин О’Нийл. Да даваш идеи.

— Трябваше да ме провериш, преди да ми предложиш работата.

Кери не успя да възрази. Стисна устни и се взря в бързата вода.

Защо в нейно присъствие той изглеждаше като свиреп звяр? Децата се бяха втренчили в него, сякаш непрестанно се питаха дали той е по-страшен, или опасностите, които ги дебнеха на всяка крачка.

— Ще ме оставите ли да помисля? — Линк прокара пръсти през мократа си от пот коса.

Мостът бе отбелязан ясно на картата, но придошлата река явно го бе отнесла. Камионът бе спрял там, където пътят изчезваше в тъмната бушуваща вода. Децата стояха на брега и очакваха от него отговорите, които той не можеше да им даде. Джо се наслаждаваше на затруднението — устните му бяха изкривени в самодоволна подигравателна усмивка. А Кери очевидно оставяше на него да намери решение. Както изтъкна, плащаше му, за да го стори. Щеше да му се наложи да спечели всеки цент от петдесетте хиляди долара.