Линк прехапа устни и се вторачи в реката. Отиде до камиона, разрови багажа в каросерията и се върна при групата.

— Трябва да се разберем — обърна се той към Кери.

— Измисли ли нещо? — Тя се изправи, нареди на децата да не се приближават до реката и го последва.

— Моля те да ме изслушаш, без да ме прекъсваш. Предлагам ти да натоварим децата, да се върнем обратно и да се оставим в ръцете на първите войски, на които попаднем. — Тя не избухна и той продължи: — Без значение е дали ще бъдат войници на президента, или бунтовници. Ще заложим на суетата им, като им обясним колко хуманен жест биха извършили, ако ни помогнат. Ще им обещаем да защитим каузата им пред света. — Сложи ръце на раменете й и тя почувства, че дълго е премислял решението. — Кери, децата са гладни, а храната свърши. Останали сме почти без вода и не е сигурно дали ще намерим. Не знам как да мина през реката, без да рискувам живота на всички. Нямаме бензин. Дори и да стигнем до мястото на срещата, откъде си сигурна, че този господин Хендрин ще е там, за да ни вземе? — Видя, че очите й потъмняват и побърза да добави: — Нагърбила си се с благородна задача. Наистина ти се възхищавам. Но, надявам се, ще признаеш, че планът не е особен добър… — Усмихна й се мило. — Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ако не си махнеш ръцете от раменете ми, ще забия коляно в слабините ти — отвърна Кери с равен и спокоен глас и въздъхна дълбоко, без да го изпуска от поглед.

Усмивката застина на устните му. Лицето му придоби комично изражение. Веднага отпусна ръце до бедрата си. Кери сковано се обърна и се отдалечи. Но бе изминала само няколко крачки, когато Линк се хвърли, хвана я за колана на панталона и ядосано я задържа.

— Една минута — изкрещя той и я завъртя към себе си. — Нито една моя дума ли не стигна до съзнанието ти?

— Чух всичко и то издава единствено собственото ти малодушие — отвърна тя, опитвайки напразно да се отскубне.

— И няма да се откажеш?

— Не! След като прекосим реката, до границата има само няколко километра.

— Може да се окаже, че са хиляда.

— Обещах на децата, че ще ги заведа при семействата, които ги очакват в Щатите, и ще го направя — с или без твоята помощ, господин О’Нийл. А ако ни изоставиш сега, няма да видиш нито цент от щедрото възнаграждение.

— Загрижен съм по-скоро за живота си, отколкото за парите.

— Предоставя ти се възможност да запазиш и двете, ако ни помогнеш да стигнем до самолета, вместо да се предаваш на партизаните. Какво стана с опасенията ти, че ще ме застрелят или изнасилят? Нима наистина смяташ, че ще помоля за «услуга» когото и да било?

— Повечето от тях, независимо от коя страна на фронтовата линия са, произлизат от католически семейства. Вярата ти ще те пази.

— Тя не ме опази от теб!

— Мери си приказките! — Лицето му се вкамени и преди Кери да се разкае за думите си, той хвана раменете й.

— Извинявай. Не биваше да говоря така.

— И аз мисля същото.

Отблъсна я, но Кери остана с впечатлението, че го стори, за да си спести неудобството, а не от загриженост за съдбата й.

— Не се самозалъгвай — заяви той с глас, който трепереше от страст. — Ако не съм те докоснал, това не означава, че не ми е минавало през ума. Напротив. Щом предлагаш съблазнителното си тяло на някой мъж, трябва да приемеш и последиците. Не се надявай да те пощадят, водени от скрупули.

— Тогава защо ми предлагаш да се предадем на войниците? — Кери бавно вдигна глава, докато очите им се срещнаха.

— Исках да разбера докъде ти стига смелостта.

— Имаш предвид… — Кери го гледаше слисана. — Всичко това е било… Не си възнамерявал…

— Точно така. Беше проверка на куража ти. Бях длъжен да се убедя, че ще издържиш.

— Кучи син! — Кери се отдръпна заднишком със стиснати юмруци, сякаш се готвеше да го удари, а тъмносините й очи святкаха застрашително.

— Имаш право, сестра Кери — устните на Линк потрепнаха, после той отметна назад глава и се изсмя толкова високо и искрено, че птичките и маймунките в клоните на дърветата шумно реагираха. — Аз съм кучи син. И ще стана още по-лош! Ако успеем да се измъкнем живи, още повече ще ме намразиш. А сега събери децата.

Кери не успя да му каже колко я отвращава подлата му тактика, защото той й обърна гръб. Не й оставаше нищо друго, освен да се подчини.

Децата бяха гладни, жадни и изтощени от жегата. Наложи се да изтърпи раздразнителността им. Отговаряше на хленчещите им въпроси, но вниманието й беше насочено към Линк. Той върза въжето, намерено в камиона, към ствола на едно дърво. После усука другия край около кръста си и нагази в бързите води на реката.

— Какво си намислил? — извика тя тревожно.

— Стойте там.

Децата замълчаха. Всички го наблюдаваха напрегнато как напредва едва-едва. Стигна до средата, където водата беше дълбока, и започна да плува. От време на време течението го отнасяше и той потъваше. Кери затаяваше дъх, докато главата му се подадеше над повърхността. Най-накрая стигна до другия бряг. Добра се до твърда земя, застана на колене, наведе глава и си пое жадно въздух.

След като дишането му се нормализира, Линк избра дебело дърво и върза въжето. Провери го няколко пъти и отново нагази във водата. Придвижваше се по него. Не беше толкова изморително, колкото плуването, но борбата с течението го изтощи. Когато излезе от реката, бяха му нужни няколко минути, за да възстанови силите си.

Най-сетне вдигна глава и се взря в Кери. Косата бе прилепнала за черепа му. На челото му висяха мокри кичури. Кери се изкушаваше да ги отметне назад и да докосне брадясалото му лице. Стисна юмрук, за да се въздържи, и ноктите й се забиха в дланта.

— Схвана ли какво смятам да направя?

— Да. А камионът?

— Ще го оставим тук и ще изминем останалата част от пътя пеша.

Възражението застина на устните й. Само преди няколко минути Линк постави на изпитание издръжливостта й. Предупреди я, че оттук нататък ги очаква кошмар. Тя самата настояваше да поемат риска.

— Добре — прошепна тя. — Какво искаш от мен?

— Да вземеш Лиза. Сложи я на гърба си. Аз ще пренеса Мери. Джо — обърна се той към «съперника» си, — погрижи се за Майк. Боя се, че двамата ще трябва да изминем разстоянието няколко пъти.

Момчето кимна с разбиране.

— И аз мога да дойда с вас — осмели се да предложи Кери.

— Ти ще пазиш децата на другия бряг. Повярвай ми, няма да е особено забавно. Обясни им, че трябва да се държат здраво.

Докато превеждаше на децата, Кери се опита да ги убеди, че ще преживеят невероятно приключение. В същото време наблегна на факта, че реката е коварна и е важно да не се пускат нито за миг от човека, който ги носи.

— Готови са.

Наведе се. Лиза се покатери на гърба й, хвана я за шията и обгърна тялото й с крачетата си.

— Добро момиче! — похвали я Линк и разроши лъскавата й коса.

Отвърна на ослепителна й усмивка и я потупа по гръбчето. Кери вдигна очи, за да се наслади на нежното изражение на лицето му. Мъжът улови учудения й поглед. Известно време се взираха един в друг, после той клекна и Мери се покатери върху него.

— Взе ли си паспорта? — попита Линк.

Сега се налагаше да пътуват с малко багаж. Бяха оставили всичко, което не бе от първа необходимост.

— В джоба на ризата ми е.

— Хубаво. Да тръгваме.

Линк ги поведе в бурната вода. Кери се помъчи да забрави историите, които бе слушала за животните, обитаващи реките в джунглата. Не обръщаше внимание на лигавата почва под краката си, докато търсеше здрава опора, за да стъпи. Успокояваше ласкаво Лиза, но сякаш изричаше думите не само заради разплаканото дете, а и заради себе си. Въжето, което не беше особено здраво, започна да се хлъзга под ръцете им и те трудно се задържаха. Ако не се страхуваше, че ще се удавят, Кери отдавна би се оказала от него. Докато стигне до средата на реката, дланите й се разкървавиха.

Когато не усети дъното и течението я понесе, Кери се ужаси, че никога няма да изплува на повърхността. Но най-накрая успя да се изтласка нагоре и се убеди, че главичката на Лиза не е под водата. Бе заслепена и не можеше да си поеме въздух. С неимоверни усилия се придвижваше, като местеше ръце по въжето.

Стори й се, че бяха изминали часове, когато внезапно нечии силни ръце я прихванаха под мишниците и я извадиха от реката. Тя се свлече на мекия, топъл и кален пясък, а Лиза все още беше на гърба й. Линк свали детето и тя с радост си пое въздух. Мускулите й трепереха от напрежението, но съумя да се подпре на длани и колене и седна.

Линк държеше Лиза на ръце. Бебето бе заровило лице под брадата му. Малките ръчички стискаха мократа риза. Галеше я по гръбчето, целуваше я по слепоочията, люлееше я нежно и й шепнеше утешителни и похвални думи, макар тя да не схващаше нищо, освен топлотата в гласа му. Кери й завидя. Искаше й се да е на нейно място, да бъде люшкана, прегръщана, целувана, успокоявана с много нежност.

— Справи се чудесно — заяви Линк.

Комплиментът не бе от най-щедрите, но на Кери, така или иначе, й бяха останали сили само колкото да му се усмихне неуверено. Линк отново целуна детето и го остави до Кери. Мери хлипаше тихо. Кери прегърна момичетата и Майк. Бяха мокри и уплашени, но благодарни, че са живи.

— Задръж мачетето. — Линк го пусна на земята до краката й. То бе единственото оръжие, с което разполагаха. — Добре ли си? — попита той Джо.

— Естествено — отговори наперено момчето.

— Тогава да тръгваме.

Отново нагазиха във водата. Кери се чудеше откъде намират сили. Тя едва държеше главата си изправена. Линк и Джо се върнаха още три пъти, докато прекарат всичките деца. Накрая Джо помагаше на едно от по-големите момичета, а Линк носеше две раници, натъпкани с оскъдните им запаси. На брега мъжът откъсна найлоновата подплата на една от торбите, обви кутиите с филмите и пъхна пакета под колана си. Когато Кери го видя да хвърля торбите с фотоапаратите в мътната вода, в очите й се появиха сълзи.

Вече се разкайваше, че го бе обвинила несправедливо. Ако не беше тя, той вече щеше да е в Щатите и да се занимава с професията си. Единствено изпълнените с надежда лица около нея успокояваха съвестта й. Знаеше със сигурност, че ако отново й се наложеше, щеше да направи всичко възможно, за да осигури на сираците по-добро бъдеще. Когато Линк стигна за последен път до брега на реката, Кери очакваше да се свлече изнемощял и да си почине поне малко. Той обаче се движеше като навита пружина.

— Хайде, влезте в гората. Децата да легнат и да не мърдат.

— Какво става? — попита тя, като му се подчини.

— Струва ми се, че скоро ще имаме компания. Бързо! Джо, кажи на момичетата да млъкнат. Всички на земята!

Линк се убеди, че не са оставили следи, отряза въжето от дървото и се шмугна в храстите. Легна по корем до Кери и се взря в отсрещния бряг. Дишаше тежко и учестено.

— Изтощен си — промълви Кери.

— Да.

Линк не отделяше очи от камиона. Макар Кери и да мразеше превозното средство, сега й липсваше сигурността му.

— Мислиш ли, че някой ни преследва?

— Не смятам, че ни преследват, но след нас се движи някой. Чух шум.

— Кои ли може да бъдат?

— Това ще бъде без значение, след като забележат камиона и въжето.

— Ако са войници на президента, ще се чудят какво е станало с хората и ще започнат да ги търсят. В случай, че са бунтовниците…

— Схванала си — мрачно заключи Линк. — Шшт! Ето ги. Предай на децата да не мърдат.

Кери прошепна заповедта. В този момент от джунглата се появи джип. След него се виждаха още няколко.

— Бунтовници! — Линк изруга тихо. Предпочиташе да са от редовната армия, тъй като бяха изоставили техен камион. Слязоха няколко партизани. Държаха автоматите готови за стрелба. Предпазливо се приближиха до камиона, понеже се страхуваха да не попаднат в клопка. След като се убедиха, че е празен, го изследваха внимателно.

— Разпозна ли някого от тях?

— Не. — Кери напрягаше слух и се мъчеше да долови разговора им, заглушен от бучащата вода. — Недоумяват защо камионът не се е върнал обратно, след като е стигнал до отнесения мост. Не могат да разберат дали войниците са пресекли реката, като са се държали за въжето.

— Само глупак би се опитал да го стори — измърмори Линк.

Кери бързо се обърна. И срещна хитровато усмихнатите му очи. На отсрещния бряг един от партизаните извади бинокъл.

— Не мърдай! — изсъска Линк.

Войникът огледа брега и каза нещо.

— Видя стъпките ни в калта — преведе Кери. — Обяснява на останалите, че сме шепа хора. Десетина души.

— Не е глупав.