Линк посегна към закопчалката.

— Наглостта ти е възмутителна!

— Свали го!

Кери стисна зъби и разкопча сутиена, но не свали чашките. Линк измърмори някаква благодарност, махна ги и се вторачи в гърдите й. Погледът му я изгаряше като слънцето на небето. Смелостта я напусна. Затвори засрамено очи и пропусна да види как мъжът преглътна конвулсивно. Не видя и спазъма на съжаление, от който упоритите му устни се изкривиха, когато прокара ръце по нея. Думите, които изрече, се посипаха като оглушителни удари в ушите й.

— Точно както си мислех. Не са големи, но са красиви.

Плесна го през ръцете, но Линк я хвана здраво за китките. Дланта му обхвана едната й гърда и я повдигна. Кери потрепери. Палецът докосна чувствителното зърно. То настръхна и мъжът се изсмя злорадо. Продължи да го дразни. Драскаше го с нокът, опиянен от вълнението, което успяваше да предизвика.

— Не! — извика Кери.

— Не съм убеден, че не ти е приятно, мила.

Кери измърмори нещо и прехапа устни, за да не извика, не от страх или от отвращение, а от удоволствие. Усещането от допира на топлия, влажен език до гърдата й бе прекрасно.

— Достатъчно — изрече умолително тя.

— Не и за мен.

Кери издаде агонизиращ писък, когато Линк обхвана с устни зърното и го задържа в меката си, топла уста. Дръпна го леко и го засмука. Кери едва си поемаше дъх.

— Моля те, спри! — изстена тихо.

— Какво?

Линк вдигна глава. После езикът му се плъзна по гърдата й.

— Спри! — повтори тя.

— Защо?

— Защото ми е противно. Ненавиждам те.

— Вярвам ти, че ме ненавиждаш. Но не ти е противно. — И пак докосна зърното й с върха на езика си. — Нали?

Повтаряше въпроса и продължаваше да я подлага на мъчителната наслада.

— Да — Кери потрепери от желание.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Напълно?

— Да… Не, не, не! — Кери се разхлипа.

— И аз така смятам.

Наведе глава и я целуна по корема, докато сваляше ципа на панталона й. Кери почти не осъзнаваше какво вършат ръцете му. Цялото й внимание бе насочено върху устните му, които сякаш я докосваха навсякъде, обсипваха с целувки всяко тръпнещо местенце по тялото й.

Внезапно Кери извика и се помъчи да си освободи ръцете. Успя, но не започна да се бори с него, а заплете пръсти в косата му. Навсякъде, където я бяха докосвали устните му, бе лумнало пламъче и сега пожарът на страстта заплашваше цяла да я изпепели.

— Мислех си за това през нощта, когато спа в обятията ми — шепнеше Линк прегракнало. — Как те целувам, а ти ми отвръщаш с радост.

Кери не разбра кога я е разсъблякъл, но изведнъж осъзна, че очите му обхождат ненаситно голото й тяло. Почувства се странно, понеже не се ужаси от алчния му поглед. Надяваше се единствено да остане доволен. Линк наведе глава и сложи уста там, където жената най-много жадуваше да го усети. При допира на устните му тя го извика по име.

Езикът му я докосна и Кери спря да диша. Линк й доставяше удоволствие със същата пламенност, с която вършеше всичко. Многократно спира, преди да я доведе до върха. Когато се наведе над нея, лицето й бе плувнало в пот.

— Кажи ми, че ме искаш.

Беше чудо, че думите се оформиха в ума му и той ги изрече. Тялото му пулсираше от страст. Копнееше най-сетне да се освободи от желанието, което едва не го погуби. Но изведнъж отмъщението му се стори безпредметна лесна победа. Не му се щеше да я накара да отстъпи страхливо. Мечтаеше да срещне взаимност, да види на лицето й радост, а не примирение. Но му беше трудно да се пребори с навиците, изградени в детството. Никой не можеше да избяга от отмъщението на Линкълн О’Нийл. Той не молеше, а налагаше волята си. Бореше се за нежността и уважението, които получаваше.

— Кажи ми, че ме искаш — изръмжа отново и стисна зъби, за да попречи на тялото си да се поддаде на безумната игра.

— Искам те — задъхано отвърна Кери.

— По своя воля — едва дишаше Линк.

— По своя воля.

Тези три думи го пречупиха. Проникна в тялото й. Кери потръпна, зашеметена от силния тласък. Линк издаде болезнен вик на разкаяние, който отекна в безкрайното небе. Помъчи се да се въздържи, но не успя. Решил, че така или иначе е грешник, безсилен пред потребностите на плътта си, достигна върха. Настъпи величественият миг. Зарови лице в шията й се остави на конвулсиите, които разтърсваха тялото му. Позволи на стихията да го овладее, без да се съпротивлява, и извика името на жената, която сякаш цял живот бе желал да срещне.

Лежа дълго върху нея — изнемощял, изцеден, блажено опустошен. Когато най-сетне съумя да се оттегли, избягваше очите й. С трогателно неудобство метна одеялото върху тялото й. Лежеше до нея на гръб, взираше се през клоните на дърветата и се опитваше да измисли достатъчно презрителна дума, с която да заклейми мъжкия си егоизъм. Само преди няколко минути Кери Бишоп бе непорочна като монахиня, за каквато всъщност се представяше. Беше девствена.

— Защо не ми каза?

— Щеше ли да ми повярваш?

— Не.

Линк въздъхна. Кери бе права. Той нямаше да й повярва… за нищо на света. Седна и наведе глава. Ругаеше се и се наричаше с какви ли не епитети. После изведнъж потъна в мълчание. Най-накрая се осмели да погледне Кери. Сълзите бяха оставили солени следи по бузите й, но очите й бяха ведри и насочени към него.

— Боли ли те?

Тя поклати глава.

— Носиш ли вода?

— Манерката е вързана за седлото.

Линк се изправи. Приближи се до коня, който през цялото време пасеше кротко. Манерката висеше на кожена каишка. Развъртя капачката, навлажни носната кърпа, която сутринта бе сложил в джоба си, и занесе кърпата и манерката на Кери. Тактично се обърна с гръб, за да я остави миг-два на спокойствие.

— Благодаря ти.

Когато отново се обърна, Кери се беше облякла и стоеше тихо, сякаш чакаше нарежданията му. Бе я смазал не само физически. Господи, колко жестоко постъпи с нея! Бе я наранил безвъзвратно. Очите й вече не блестяха със светлината на чистите сапфири. Бяха се втренчили безизразно в него.

— Ще се прибереш с мен с пикапа — заяви той. — Ще вържа коня за колата.

Линк се върна, хвана Кери за лакътя и я преведе по неравната земя със загриженост, която при други обстоятелства би била смешна. Трепна, когато тя се качи в пикапа. Пътуването обратно към дома на семейство Хендрин продължи доста повече. Линк шофираше бавно заради коня и заради болката, която Кери навярно изпитваше. Знаеше, че от друсането може и да й прилошее, и се ругаеше като звяр, докато колелата се въртяха и подскачаха върху грапавите буци.

Когато стигнаха до къщата, Линк вкара колата в гаража и загаси двигателя. Стояха мълчаливо в мрака.

— Всичко наред ли е? — виновно попита той.

— Да.

— Мога ли да ти бъда полезен с нещо?

Кери сведе очи към ръцете си, които стискаше на скута си. «Би могъл да кажеш, че ме обичаш» — отвърна мислено.

— Не — отвърна тя и преглътна сълзите си.

Линк слезе. Преди да успее да заобиколи, за да й помогне, Кери се бе измъкнала от колата и отвързваше коня. Отведоха го безмълвно в конюшнята и го предадоха на един от работниците. Закрачиха напрегнато към къщата. Всички се бяха събрали на терасата. Джени люлееше на коленете си Трент, който бе настроен войнствено. Кейдж седеше на шезлонг и замислено се бе вторачил в плувния басейн. Децата си играеха на плиткото. Рокси и Гари Флеминг се бяха разположили на масата и унило пиеха разхладителни напитки. Сара Хендрин режеше рози от един отрупан с цвят храст и ги нареждаше в кошничката, която съпругът й държеше.

С изключение на децата, всички бяха в лошо настроение. Кейдж вдигна глава и забеляза Кери и Линк, които влязоха през портата. Насочи репликата си към жената:

— Имаме неприятности.

Единадесета глава

Кери с мъка изплува от блатото на отчаянието, в което бе затънала, и попита:

— Какви неприятности? — Отпусна се на стола, който Кейдж й поднесе. — Не с Джо, нали?

— Не — успокои я Рокси. — Чувства се добре физически, но е страшно потиснат. Лекарят предлага следобед да го изпише. Смята, че ще се възстанови по-бързо, ако е сред децата.

— Тук ли ще го докараме? Джени, ще те притесним още повече.

— Ни най-малко. Ще сложим още едно легло в стаята на Трент.

— Аз заминавам — рязко заяви Линк. — Ще има място.

— Мисля, че снощи се разбрахме. — Джени го стрелна с очи. — Няма да те пуснем. Пък и Джо ще е по-спокоен, ако си тук.

Думите й не бяха лишени от логика и нито Линк, нито Кери ги оспориха.

— Е, щом си сигурна — неуверено продължи Кери. — Ще бъде само за ден-два, докато осиновителите му го вземат.

Гари се прокашля прекалено високо. Рокси се размърда на стола си. Кейдж и Джени се спогледаха неловко.

— Нещо лошо ли казах? — интуитивно зададе въпроса си Кери. — Вероятно съм засегнала неприятностите, за които споменахте. Какво става? Да не би бъдещите родители на Джо да изпитват опасения от раната? Ако се безпокоят за травмата, лекарят ме убеди, че увреждането не е трайно.

— Всъщност, Кери — изрече Кейдж с явно нежелание, — никога не сме обсъждали Джо.

— Какво? — изкрещя Кери и се вторачи в него. — Бяхме се разбрали, когато доведа децата тук, за всяко да е осигурен дом.

— Да. — По лицето на Джени се изписа тревога. — Ето защо не те предупредихме. Двамата с Кейдж решихме, че независимо от всичко не бива да оставяш нито едно от тях.

— Повечето хора смятат, че Джо е твърде голям, за да бъде осиновен — тихо промълви Кейдж.

— Ясно.

Кери отпусна унило рамене. Още не бе дошло време за обяд, а й се струваше, че откакто се събуди тази сутрин, са минали години. Сърцето й се свиваше при мисълта, че се е влюбила в неподходящ мъж, и тя потърси утеха в самотната езда. Но в действителност вълшебното изживяване се превърна в кошмар.

А ето сега възникваше и проблем с Джо. Тъкмо да се поздрави, че е на път да осъществи успешно единственото важно начинание в живота си, и претърпя провал. Горкото момче! Джо най-добре от всички деца осъзнаваше какво означава за бъдещето му пристигането в Щатите.

— Не можем да го върнем обратно — разгорещено заяви тя.

— Естествено — отговори Кейдж.

— Кери, ти не знаеш какво представлява Кейдж. — Джени сложи ръка на рамото на съпруга си. — Няма да се даде лесно. Ще се обърне към Върховния съд, но не би позволил да върнат Джо в Монтенегро.

— Благодаря ти. — Кери се усмихна на Кейдж. — Ще ти бъда признателна за всичко, което успееш да постигнеш.

— И аз мога да помогна — обади се Линк. — Обзалагам се, че не му отстъпвам по инат.

— Ами? — Домакинът го измери с очи, после му се усмихна сърдечно. — Благодаря. Ще се възползвам от предложението ти.

— Да се надяваме, че няма да опрем дотам. — Кери се изправи. — Ще се преоблека и ще се заловя с този въпрос. Познавам хора в…

— Боя се, че това не е всичко — прекъсна я Кейдж.

Кери не можеше да си представи, че ще чуе още по-лоши новини. Свлече се на стола и се подготви психически за удара.

— Обадиха се съпрузите, които щяха да вземат Лиза — започна Кейдж.

— И? — Подът сякаш пропадна под краката й.

— Жената е бременна. Разбрала го е преди два дни.

— От години искат да имат бебе. — Джени запълни последвалата тишина. — Ето защо се зарадваха на възможността да осиновят едно от сирачетата от Монтенегро.

Огромни солени сълзи напълниха очите на Кери. Не и Лиза. Беше се опитала да не се привързва прекалено силно към никое от децата, понеже бе наясно, че раздялата ще е тежка. Но обикна най-малкото, Лиза, по особен начин, вероятно защото в сравнение с останалите бебето бе много по-зависимо от нея.

— Но ако са възнамерявали да си осиновят дете, любовта им сигурно би била достатъчна за две — каза тя.

— Проблемът е друг — обясни Джени. — Жената е направила няколко спонтанни аборта. Не желае да излага на риск бременността. Лекарят препоръчва да прекара следващите няколко месеца на легло и няма как да се грижи за Лиза.

Линк промърмори една от думите, които Джени бе успяла да изхвърли от речника на Кейдж.

— Имаш право, приятелю — кимна Кейдж.

— Разбирам я — отчаяно промълви Кери.

— Не им е било лесно да вземат това решение. С нетърпение очакваха Лиза.

— Да му се не види макар! — възкликна Рокси с типичната си непосредственост. — Щяхме веднага да я осиновим. Но трябва да мислим за Кара и Кармен. Сега ще ни е по-леко, но после ще учат в колеж и така нататък…