Кери усети, че дланите й се потят. Не се осмеляваше да си представи какво би сторил непознатият, ако се събуди. Сметнеше ли, че иска да му отнеме пистолета, щеше да я застреля. Ами ако реши, че… О, не, другото беше прекалено страшно, за да си го помисли. Посегна втори път към копчето. Огромното напрежение правеше пръстите й непохватни и тя с мъка изтегли металното кръгче от тесния илик. Стисна дръжката на пистолета, но той не помръдна.

Прехапа устни и стисна езичето на ципа с палец и показалец. Искаше да го дръпне само четири-пет сантиметра, но ето че зъбците се разтвориха докрай и Кери отскочи назад като ужилена. С последни сили грабна пистолета и го притисна до гърдите си. Мъжът въздъхна, отново се размърда, но не се събуди.

Плувнала в пот, Кери пусна на земята страховитото оръжие. Дрънченето на метал й подсказа, че пистолетът се е ударил в мачетето, и тя побърза да затвори вратата на кабината, сякаш за да прикрие някакви въображаеми улики.

Остана притаена в тъмнината, все още несигурна дали е попаднала на подходящия човек. Може би в крайна сметка изборът й не беше кой знае колко добър, след като толкова лесно обезоръжи войника. Разбира се, той беше пиян, а там, където отиваха, нямаше кой да го снабдява с алкохол. От друга страна, само с поглед бе отблъснал нахалника в кръчмата.

Физически беше подходящ за работата — прекара вечерта прекалено близко до него, за да се увери. Жилавите мускули бяха характерни за силен и издръжлив мъж. Знаеше също, че е достатъчно смел, за да извърши нещо, с което се е заловил. Ако не си беше ударил главата в арматурното табло, тя вероятно още щеше да се бори с него. Трябваше да престане да мисли. Стигаше й, че се спря на мъжа, от когото се нуждаеше. Опря глава на рамката на отворения прозорец и тихото му равномерно хъркане я приспа.

Стресна се от цветистите ругатни, огласили тясната кабина. Имаше чувството, че току-що е затворила очи, а ето че звярът до нея се събуждаше.

Втора глава

Джунглата също се отърсваше от съня. Шумоленето на листа издаваше пробуждащите се змии и гризачи. В клоните на дърветата чуруликаха птици. По лианите подскачаха маймунки и търсеха нещо за закуска. Но пронизителните им крясъци бяха нищо в сравнение с проклятията, огласящи кабината на камиона.

Кери се притисна до вратата. Наблюдаваше как войникът се разсънва; заприлича й на човекоядец от илюстрация в детска книжка — щръкнала коса, смръщено брадясало лице. Сумтейки, мъжът се приведе напред и опря лакти в коленете си. Хвана главата си с треперещи ръце, раздвижи я, което сигурно му причини болка, и погледна Кери с кръвясалите си очи. Напипа дръжката, бутна вратата и буквално се изтърколи от кабината.

Краката му опряха в меката земя и ето че забълва нов порой цветисти проклятия. Птиците се разцвърчаха в отговор. Когато мъжът повторно стисна главата си, Кери се запита дали се опитва да я задържи на мястото й, или му се ще да я откъсне. На свой ред момичето бутна вратата и внимателно огледа да няма змии, преди да стъпи в ниската гъста растителност. Помисли си дали да не вземе някое от оръжията, но реши, че непознатият не е в състояние да нарани дори най-беззащитното животинче.

Промъкна се покрай камиона и надникна. Мъжът стоеше облегнат на каросерията, приведен напред, сякаш се страхуваше да не падне, и продължаваше да притиска длани в слепоочията си. Обърна се, щом чу стъпките й, които вероятно му прозвучаха като маршируваща армия. Кери спря пред злобното пламъче в златистокафявите му очи.

— Къде съм?

Думите едва се отрониха от прегракналото му от алкохола и цигарите гърло.

— В Монтенегро — боязливо отвърна тя.

— Кой ден сме?

— Вторник.

— А какво стана с полета ми?

Навярно му беше трудно да задържи поглед върху нея. Слънцето вече се бе издигнало над дърветата и печеше ярко. Мъжът примигна и сведе очи.

— Какъв полет?

Кери го наблюдаваше с мрачно предчувствие. Мъжът раздразнено ровеше из джобовете на ризата си. Накрая извади самолетен билет и изходна виза. Правителството на Монтенегро доста се скъпеше по отношение на този документ. Имаше стойността на злато. Фалшифицирането му струваше страшно много пари.

— Снощи в десет часа трябваше да се кача на самолета.

— Съжалявам, изпуснал си го. — Кери преглътна, отметна глава и се подготви да срещне гнева му.

— Заради теб ли? — Гласът му бе тъй застрашителен, че тя потрепери боязливо.

— Дойде с мен доброволно.

— Не ти остава дълго да живееш, драга. Но преди да те убия, ще те попитам нещо. От чисто любопитство, естествено. Защо ме отвлече?

— Беше пиян.

— Заради което тепърва предстои да си платя.

— Откъде можех да зная, че ще летиш?

— Не ти ли казах?

— Не.

— Изключено. — Той поклати глава в недоумение.

— Наистина не ми каза.

— Ти си не само проститутка, а и лъжкиня.

— Нито едното, нито другото — сопна се Кери и почувства, че се изчервява.

Ахатовите му очи се плъзнаха по тялото й. Но сега не я преценяваха както в кръчмата, а бяха изпълнени с презрение. Почувства се точно такава, каквато я нарече. На дневната светлина евтината дълбоко изрязана рокля не говореше за благоприличие.

— Какъв трик използваш, за да привличаш мъжете?

— Никакъв.

— Толкова ли зле ти вървеше бизнесът в Америка, че си дошла чак тук да упражняваш занаята?

Ако не се страхуваше от яростта, стаена в потрепващите мускули, Кери щеше да му зашлеви плесница. Задоволи се само да притисне юмруци към тялото си.

— Не съм проститутка — процеди през зъби. — Преоблякох се, за да дойда в кръчмата и да те отвлека.

— Прилича ми на проституиране.

— Престани! Имам нужда от помощта ти.

Мъжът се втренчи в панталона си, който беше разкопчан и смъкнат на тесните му хълбоци.

— Мисля, че вече си се възползвала.

Кери се изчерви чак до корените на косите си. Сякаш всичката кръв нахлу в главата и разпъна черепа й. Повече не издържаше да я пронизват язвителните му очи.

— Защо ли не помня нищо — продължи мъжът подигравателно. — Как се представих?

— Отвратителен си! — процеди Кери.

— А ти какво толкова се горещиш? Помогни ми да си припомня поне нещичко.

— Не сме вършили нищо, глупако.

— Ами!

— Не, разбира се.

— Само си гледала, без да пипаш?

— Не!

— Защо тогава панталонът ми е разкопчан?

— Наложи се да смъкна ципа, за да ти взема пистолета. Можеше да ме убиеш.

— Все още не е късно. Взела си пистолета и мачетето, но това няма да ме спре. Мога да го направя и с голи ръце. И все пак бих искал да знам защо ми попречи да се кача на самолета. За правителството на Монтенегро ли работиш?

— Ти луд ли си?

— Твърде вероятно е. Президентът е толкова страхлив, че нищо чудно да е наел американска проститутка за шпионка.

— Съгласна съм, че е страхливец, но не работя за него.

— Значи тогава за бунтовниците. Крадеш изходни визи, а?

— Не, не работя за никого в Монтенегро.

— Тогава за кого? В ЦРУ сигурно здравата са закъсали, щом са опрели до теб.

— Работя за себе си. Не се тревожи, ще ти платя колкото поискаш.

— За какво говориш?

— Бих желала да те наема. Колко ще струва услугата?

— И АЙ БИ ЕМ няма толкова пари, мадам.

— Повтарям, ще ти платя колкото поискаш.

— Ти не ме слушаш. Нямам повече работа в Монтенегро. Единствената ми цел е да се махна от това забравено от Бога място. — Мъжът направи крачка към нея. Видът му беше свиреп и непреклонен. — Ти ме провали. Изпуснах последния самолет. Знаеш ли какво трябваше да сторя, за да получа тази виза?

— Кълна ти се, няма да съжаляваш — отвърна Кери. — Ако се съгласиш да ми помогнеш, гарантирам, че ще те измъкна от страната.

— Как? Кога?

— В петък. Само след три дни. Ще се прибереш у дома с джобове, пълни с пари.

— Защо избра мен? — недоумяваше непознатият. — Само защото бях пиян и можеше лесно да ме измамиш?

— Беше ми необходим човек с твоя опит.

— Та аз да не съм бил единствен! Снощи в смрадливия бар се навъртаха неколцина като мен.

— Но ти изглеждаше най-подходящ за задачата.

— Каква е тази задача?

Кери се поколеба дали да отговори направо. Първо се налагаше да го убеди да остане още няколко дни в Монтенегро.

— Трудна. Нужен ми е някой, който притежава оръжие и е достатъчно смел и опитен, за да го използва, ако се наложи.

— Оръжие? — Мъжът поклати объркано глава. — Чакай малко. Да не мислиш, че съм наемен войник?

Беше безсмислено да продължава. Изражението й го убеди, че е отгатнал. Кери се втренчи в него. Отначало смехът му бе плътен, после прегракнал, а накрая премина в суха накъсана кашлица. Ругаеше, но вече не така свирепо. Потърка чело, прокара ръце по изпитото си лице, вдигна очи към небето и въздъхна дълбоко.

— Какво има? — изтръпна Кери.

— Не си попаднала на нужния човек. Аз не съм наемен войник.

— Не е вярно! — Челюстта й увисна. Чудеше се как се осмелява да я лъже. — Нарече президента страхливец, а ти самият се мъчиш да се измъкнеш.

— Да, страхливец съм! Пазя си кожата. Не се лаская от мисълта за слава. Не те лъжа — не съм професионален войник.

— Но нали носиш пистолет, мачете…

— Само като предпазна мярка. Че кой би тръгнал из джунглата, без да си осигури защита от животните. Както от четириногите, така и от двуногите. Не си ли забелязала, че сме във военна зона? Не знам каква игра си захванала, но аз веднага потеглям към града, за да изпрося милост от президента. Може би ще ми позволи да си замина. Той си пада по пикантните истории. Ще му разкажа как една от красивите дами в страната му ме е съблазнила. Ще му хареса.

Отново погледна рошавата й коса и роклята, която би носила само лека жена. Мина покрай нея и се запъти към камиона. Кери отчаяно го стисна за ръкава.

— Повярвай ми, не е игра. Няма да ти позволя да ме оставиш.

— Сериозно? — Мъжът освободи ръката си, вдигна мачетето, напъха го в калъфа и закрачи към камиона.

— А оръжието? — Кери посочи към каросерията.

— Проявяваш интерес към оръжието ми? Добре. — Вдигна една от тежките торби и я предупреди: — Отдръпни се. Не бих искал някоя от бомбите да избухне в лицето ти.

Разкопча рязко ципа. Подготвена да види бомби, Кери се вцепени, когато надзърна в торбата.

— Това е фотоапарат.

— Позна — злорадо отбеляза той. Затвори торбата и я прибра обратно в камиона. — По-точно «Никон F3».

— Всичките торби ли са пълни с фотоапарати?

— Да, както и с обективи и ленти. Аз съм фотожурналист. Щях да ти се представя както е редно, но преди седмица използвах картата си, за да запаля огън с група партизани.

Смаяна от разкритието, Кери стоеше като вцепенена. Беше си помислила, че в торбите има оръжие, което ще улесни напускането на страната. Дълго се взира в тях. Чудеше се какво да прави. Когато се обърна, видя мъжа да навлиза в джунглата.

— Къде отиваш?

— Да се облекча.

— О! Признавам, че съм допуснала грешка, но все още държа да сключа сделка с теб.

— По-добре се откажи. Аз самият възнамерявам да се споразумея с президента. — И гневно се удари с юмруци по бедрата. — По дяволите! Как можах да изпусна самолета толкова глупаво? Какво ме накара да тръгна с теб? Баламоса ли ме с нещо?

— Когато те открих, беше пиян — отвърна тя. — След като е трябвало да хванеш самолета, защо се беше напил?

— Празнувах — процеди през зъби мъжът и Кери разбра, че е докоснала болното му място. Беше ядосан на себе си не по-малко, отколкото на нея. — Нямах търпение да напусна тази проклета страна. Дни наред се мъчих да си осигуря място в самолета. Знаеш ли срещу какво получих визата?

— Не ми идва наум.

— Снимах президента с любовницата му.

— И какво?

— Гледаха в обектива, какво. Просто най-обикновена снимка. Вероятно ще я продам на «Таим». Ако изобщо успея да се добера до Щатите, което вече не ми се струва тъй лесноосъществимо.

— Ако ме изслушаш, ще ти обясня колко много ми беше нужен наемен войник, за да прибягна до такъв отчаян ход.

— Аз не съм наемен войник.

— Но приличаш на такъв. Как мислиш, защо те избрах?

— Не бих рискувал да гадая.

— Стори ми се най-зъл, а и най-страховит.

— Голям късметлия съм, няма що. А сега извинявай, но…

— Служиш си с фотоапарат вместо с картечница, но все пак по нещо приличаш на онези войници, галениците на съдбата. — Тя все още не бе склонна да се откаже да го използва. Щом сама го бе взела за професионален войник, и други биха се заблудили. Важното бе да успее да го убеди. — Продаваш се на този, който ти плати най-добре. Но ще се увериш, че си струва, господин…