Той породи копнеж, който до вчера тя и не подозираше, че може да изпита. Плашеше се от дързостта му и в същото време бе очарована от мъжката му безцеремонност. Небрежното облекло, небръснатата брада, дрезгавият глас — всичко това й харесваше. За съжаление характерът му бе непоносим. Ако не бяха изпадналите в беда сирачета, наранената гордост щеше да накара Кери да побегне и да се скрие в джунглата.

В краткия й живот един мъж вече си бе позволил да я използва и тя за нищо на света нямаше да допусне това да се повтори. Баща й се бе оказал мошеник. Линкълн О’Нийл поне бе откровен. Когато безчестието на баща й бе станало всеобщо достояние, Кери страда безмълвно, унизена и измамена от най-близкия си човек. Но не възнамеряваше да мълчи пред Линк. Не му дължеше нищо друго, освен петдесет хиляди долара. За нея не съществуваше основание да се надява на привързаност или на уважение. Ако извършеше нещо, което не й се нравеше, щеше да му го заяви без угризения.

Макар да бе предизвикал искреното й възмущение, Кери му беше и благодарна, че не я изостави. Дори не смееше да признае пред себе си колко се бе изплашила, когато помисли, че ще се наложи сама да преведе децата през джунглата. Шансовете им да се измъкнат живи оттук бяха нищожни. И все пак значително нарастваха, щом си бе осигурила помощник в лицето на О’Нийл.

— Пред нас има тесен дървен мост — започна тя. Обясни му накъде да кара и потеглиха.

Дълго време никой не проговори. Кери бе доволна, че още го мъчи махмурлук.

— Веднага щом пресечеш мостчето, свий по пътеката вляво.

— Навътре в джунглата?

— Да. Децата са в едно скривалище близо до шосето.

Линк следваше указанията й, докато камионът почти не беше в състояние да се движи в гъстата джунгла.

— Тук вече трябва да спра — обяви той и изгаси двигателя.

— Няма да се бавим — рече Кери, като се измъкна от кабината и му направи знак да я последва.

Тръгна бързо между дърветата. Плитката й се закачаше в лианите, клонките я удряха по лицето и ръцете.

— Защо не използваме мачетето? — предложи плахо.

— Ако изсичаме растенията, ще оставим следи. Докато можем, най-добре да си пробиваме път с голи ръце.

— Разбира се. Трябваше сама да се сетя.

Успокои се, когато подминаха скривалището, без Линк да го забележи. Спря, обърна се към него и срещна въпросителния му поглед.

— Джо! — извика тя. — Всичко е наред. Излизай.

Линк се стресна от шума. Гъстата зеленина се разтвори. Няколко чифта очи с цвят на кафе се взираха в него сред, големите като слънчобрани палмови листа. Високо слабо момче се появи иззад преградата от растения. Джо, който според Линк беше около четиринайсетгодишен, бе с угрижено лице, което някак не подхождаше на длъгнестото му, още неоформено тяло. Взираше се в мъжа със смесица от открита враждебност и подозрителност.

— Това е Линк О’Нийл. Отвлякох го, за да ни помогне. Линк, да ти представя Джо, най-големия от групата.

— Здравей, Джо. — Подаде ръка на момчето и стрелна с очи Кери, озадачен дали е осъзнала, че го нарече с малкото му име.

Джо не пое протегнатата ръка и им обърна гръб. Заговори тихо на испански, нареди на децата да излязат от скривалището и те послушно се изнизаха навън. Едно от по-големите момичета носеше на ръце бебе. Насочи се към Кери и й го подаде. Малкото момиченце обгърна доверчиво врата й. Тя го целуна по мръсната бузка и приглади назад косата му. Другите деца я наобиколиха. Сякаш всяко имаше да сподели нещо важно с нея. Надпреварваха се да привлекат вниманието й.

Линк знаеше испански само колкото да си поиска нещо за ядене. Децата бъбреха възбудено, той нищичко не разбираше, но долови, че непрекъснато повтарят една дума. Попита какво означава и Кери разсеяно му отвърна.

— Сестра — рече тя, докато чистеше с наплюнчен пръст бузата на детето.

— Защо те наричат…

Линк не довърши въпроса си. Когато осъзна смисъла на думата, лицето му застина. Ако го бяха съсекли с брадва, нямаше да е толкова зашеметен. Кери се смееше на несвързаната история на едно от децата. Погледна го и попита отнесено:

— Моля?

— Чудех се защо те наричат «сестра».

— О, аз…

Втренчи се в него, видя болезненото изражение на лицето му и разбра до какво заключение е стигнал. Явно смяташе, че «сестра Кери» е религиозно обръщение. Понечи да го разубеди, но промени решението си. Защо да разсейва заблудата му? Ето че по чиста случайност й даде идея как да го държи на разстояние, без да излага на опасност изпълнението на мисията. Реши, че има право да постъпи така заради доброто на децата.

— Отговорът е само един. — Кери престорено сведе очи.

Линк изруга под нос.

— Мери си приказките!

Последва някакво несвързано извинение и тя разбра, че се е хванал на лъжата. Едва се сдържа да не се засмее.

— Искаш ли да се запознаеш с децата?

— Всички ли са така приятелски настроени като Джо?

— Аз знам английски — сопна се момчето.

— Тогава ти липсва възпитание — отвърна рязко Линк.

— Джо, би ли запалил огъня? — намеси се Кери. — Преди да тръгнем, ще нахраним децата.

Джо хвърли презрителен поглед на Линк и се залови със задачата, която Кери му възложи.

— Деца — заговори на испански тя и им даде знак да замълчат, — това е господин О’Нийл.

— Нека ме наричат просто Линк — настоя той.

Осем чифта очи се взряха в него с любопитство.

Кери му ги представи едно по едно.

Линк отвръщаше важно, докато Кери изброяваше имената, като подаваше ръка на момчетата и се покланяше почтително на момичетата, които му отвръщаха с кискане. Потупа игриво Лиза по нослето, като внимаваше да не докосне Кери. Поздрави ги на испански и с тези думи речникът му почти се изчерпи.

— Обясни им, че ще се грижа за тях по време на пътуването. — Говореше бавно, за да може Кери да им превежда. — Но трябва да ме слушат. — «Същото се отнася и за теб», казваха очите му. — Когато им заповядам да мълчат, ще ми се подчиняват. Не бива да се отделят от групата. Ако правят това, което им нареждам, ще се качим на самолета и той ще ни откара в Щатите. — Лицата на децата светнаха, когато чуха последните му думи. — Ако се държат прилично, когато пристигнем, ще ги заведа в «Макдоналдс».

— Много си мил, но те не знаят какво е «Макдоналдс». Дори и да се помъча да им обясня, няма да ме разберат.

— О! — Линк зърна обърнатите към него лица и сърцето му трепна. — Е, добре тогава, измисли някаква подходяща награда.


Изядоха безвкусна каша от ориз и боб и започнаха да събират оскъдните си провизии. Тъкмо преди да натоварят децата, Линк донесе фотоапарата, за да ги снима.

— Сестра Кери, бихте ли…

— Моля те, наричай ме просто Кери.

Малката групичка бързо се подреди. Децата възторжено се усмихваха. Лиза си смучеше палеца. Джо бе зареял мрачен поглед към дърветата. Кери се усмихна насила.

— Да тръгваме — подкани ги Линк и сложи капака на обектива.

Преметна през врата си фотоапарата и нарами торбата с консервите, които Джо беше взел от близкото село предишната нощ.

— Защо настояваше всички деца да се подредят?

— Не се знае дали с някое от тях няма да се случи нещастие.

Резкият му отговор накара Кери да спре. Обърна се и се втренчи в него.

— Нима е възможно?

— Ще престанеш ли да летиш в облаците? И в двата лагера има войници, които биха избили тези деца за минута, просто ей така, за да се позабавляват.

— Искаш да се измъкнеш.

— Много си досетлива. Ти също би го направила, ако ти е останала капчица здрав разум, в което вече се съмнявам.

— Не мога, не разбираш ли!

— Хайде, само си губим времето — приключи спора той и изруга, без да се извини.

Стигнаха до камиона. Мрачното изражение на Линк говореше, че почти не вярва да успеят. Натовариха децата в каросерията заедно с оскъдните запаси. Кери се качи при тях.

— Съжалявам, но не бива да се возиш в кабината — каза й Линк, докато я наблюдаваше как слага в скута си Лиза. — Ако някой ни срещне, ще обясня, че Джо ми е помощник.

— Разбирам. Пък и децата ще бъдат по-спокойни с мен. Само ме предупреди, ако забележиш патрул. Ще се покрием с брезента.

— Гледайте да не се задушите. Ако ни спрат, децата да не шават и да си мълчат.

— Обясних им няколко пъти.

— Добре — отвърна Линк и поклати скептично глава. — Ще ми се да вярвам, че ще успеем.

Размениха си многозначителни погледи. После Линк влезе в кабината и запали двигателя. Кери никога не се бе чувствала толкова неловко, макар че се мъчеше да се държи храбро пред децата.

Не се наложи да опъват брезента, но слънцето печеше безмилостно. А където дърветата хвърляха сянка, влагата бе непоносима. Децата се оплакваха от жажда, но Кери пестеше водата. Пък и ако им позволеше да пият до насита, щеше да се наложи често да моли Линк да прекъсва пътуването. Стараеше се да не иска каквито и да било услуги от него.

Продължиха и след като слънцето се скри зад дърветата и в джунглата се спусна здрач. Когато стигнаха до едно изоставено село, вече беше съвсем тъмно. Линк даде сигнал на Кери да опъне брезента. Заобиколи селището и спря на някакво открито място.

— Ще пренощуваме тук.

Кери с благодарност прие протегнатите му ръце и му разреши да я свали от камиона. Сложи длани на кръста си и се протегна, за да отпусне схванатите си мускули. Линк извърна очи от гърдите й, които ясно се очертаха под влажната й риза. Покашля се неловко.

— Имаш ли нещо против, ако се разходя до селото?

— Не, разбира се. Да запалим ли огън?

— Да, но малък. Джо ще дойде с мен. Ето, вземи… — Подаде й пистолета.

— Сутринта ти казах, че не умея да си служа с него.

— Ако се наложи да стреляш, гледай целта да е близо, както бях аз сутринта — бързо й обясни Линк. — Тогава ще улучиш.

Усмихна й се смутено. Тя също му се усмихна. И го проследи как се изгуби с момчето в тъмнината. Поръча на едно от по-големите момичета да се грижи за по-малките и накара момчетата да съберат дърва. Когато Линк и Джо се върнаха, огънят вече гореше. Джо носеше одеяла, а Линк — две мършави пилета.

— Идеален огън — похвали той Кери.

— Благодаря.

— Пилетата едва ли ще са достатъчни да ни нахранят — измърмори извинително Линк. — Но не намерих нищо друго.

— Ще отворя зеленчукови консерви и ще приготвя задушено.

Той кимна и се отдалечи, за да заколи и да оскубе пилетата. Кери му беше благодарна, че го свърши вместо нея.

Въпреки че подремнаха по време на пътуването, децата бяха прекалено изморени, за да ядат. Кери непрекъснато ги подканяше, защото знаеше, че през следващите дни едва ли ще е в състояние да им осигури топла храна. Най-накрая ги настаниха на сламениците в каросерията на камиона. Кери седеше до гаснещия огън и отпиваше от скъпоценното кафе, когато Линк се присъедини към нея и също си наля.

— Не сте се натъкнали на нищо подозрително, нали?

— Не. Всичко е спокойно. Това ми действа страшно зле на нервите. Бих искал да знам къде са.

— Кои?

— Ами другите — ухили й се той.

Кери видя широката му усмивка на светлината на огъня и извърна очи. Притесняваше се всеки път, когато се уловеше колко много я привлича той.

— Страшно ме изненада.

— С какво?

— С чудесното си отношение към децата. Благодаря ти.

— От тях ми мина главоболието и неразположението.

— Говоря ти сериозно. Оценявам усилията, които полагаш.

— През живота си съм вършил някои ужасни неща, но никога не съм бил лош с децата — отвърна напрегнато Линк.

Отпи от кафето и протегна крака. Кери реши да не се хваща за думите му.

— Разкажи ми за децата — подкани я Линк, след като дълго мълчаха. — Да започнем с Мери.

— Не помни баща си. Екзекутирали го, преди тя да се роди, понеже разпространявал пропагандни материали. Изпратили майка й в затвора. Предполага се, че тя също е мъртва.

— А Майк?

Кери ги беше прекръстила, за да свикнат с английските имена, които щяха да чуват в Щатите. Разказа му и за момчето.

— Кара и Кармен са сестрите на куриера ни. Името му е Хуан.

— А Лиза?

— Разкошна е, нали? — Кери се усмихна. — Един войник от бунтовниците изнасилил майка й, когато била само на тринайсет години. След раждането момичето се самоубило. Лиза поне не знае какво е да си имал родители и да ги загубиш.

— А той?

Кери проследи погледа на Линк. Джо седеше встрани от тях и се взираше в тъмната джунгла.

— Джо — замислено промълви Кери. — Толкова е тъжно.

— На колко години е?