— Тогава ти измисли нещо — прошепна рязко жената. — Дори и да се измъкнем невредими, загубихме много време.

Линк я погледна с неволно възхищение. При подобни обстоятелства много жени биха изпаднали в истерия.

— Добре — рече той накрая. — Накарай обаче този грубиян да се махне оттук и предай на командира да им заповяда да се подредят. — И се втренчи злобно в мъжа, който беше забил дулото на автомата в корема му. — Трябва да приготвя фотоапарата.

Със свито сърце Кери преведе думите му. Долови, че командирът на бунтовниците съвсем не е въодушевен от предложението, и вложи цялото си красноречие, за да го убеди.

— Господин О’Нийл е известен фоторепортер. Има много награди. Снимките ще се появят в списанията, за да научи светът колко смели са вашите хора.

Мъжът дълго мълча, сетне изведнъж на лицето му цъфна одобрителна усмивка. Партизаните, които безмълвно очакваха нарежданията на шефа си, отново се разбъбриха.

— Вземи си апарата — каза Кери на Линк. — Започни с «Полароида», за да могат веднага да видят снимките.

С огромно удоволствие Линк отмести онзи, който го пазеше. Бутна го по-силно, отколкото бе нужно, и получи в замяна злобен поглед. Наведе се към чантата с фотоапаратите и с гневни псувни започна да почиства от праха скъпите приспособления, които се търкаляха на земята. Докато зареждаше филма, си помисли, че снимките не само ще им спасят живота, но и ще му донесат пари.

Кери даде знак на войниците да се подредят. Гордо изпъчени, те държаха автоматите пред гърдите си — същински рибари, изгарящи от желание да се похвалят с улова си.

— Готови са — съобщи Кери на Линк.

— Как са децата? — попита я той, докато гледаше във визьора и даваше знак на партизаните да се приближат един до друг.

— Добре са. Джо се грижи за тях.

— Обясни на тия диваци, че не трябва да мърдат, докато преброиш до три.

Кери им преведе и започна да отброява на испански. Затворът щракна и апаратът изхвърли снимката. Кери я пое от Линк и попита:

— Можеш ли да направиш още една?

— Да — кратко отвърна фотографът. — Ще повторим същата процедура.

След като излязоха няколко снимки, Кери ги занесе на командира. Партизаните се скупчиха около него. Когато образите се откроиха напълно, избухна смях. Бунтовниците започнаха да се шегуват. Явно бяха доволни. Докато си ги разменяха, Линк ги снима с «Никон»-а. Ако се бяха родили другаде, тези мъже щяха да притежават дипломи и да стискат бейзболни бухалки вместо автомати. Уловеният контраст между невинната радост, с която разглеждаха снимките, и окичените им с гранати колани щеше отново да демонстрира неповторимото изкуство на Линк О’Нийл. Фотографиите му представляваха статии без думи.

— Хайде да се възползваме от доброто им настроение и да изчезваме — прошепна Линк на Кери. — Ти ще преговаряш, понеже страшно те бива за това.

Кери не знаеше дали да приеме думите му като комплимент, или като обида, но се отказа да спори. Налагаше се да тръгнат колкото е възможно по-бързо. Всеки час беше от значение. Разполагаха само с още два дни, за да стигнат до границата, а с децата се пътуваше бавно. Макар Линк да бе опитен шофьор, не бяха изминали много голямо разстояние.

Приближи предпазливо до групата. Привлече вниманието на командира, без да се натрапва.

— Сега може ли вече да си вървим?

Войниците замълчаха. Взираха се в командира си, мъчеха се да отгатнат как ще реагира, какво решение ще вземе. А той очевидно ценеше мнението на хората си. Изискваше от тях да го уважават и не би си позволил да се изложи. Всичко това Кери бе доловила още при първите разменени думи и сега разчиташе, че е избрала правилен подход.

— Вие сте смели мъже. И едва ли ви доставя удоволствие да тероризирате малки деца. Хората на президента са страхливци, затова държат в подчинение жените и децата. Но не очаквам подобно нещо от вас. Нима ще избиете няколко беззащитни деца? Не вярвам, понеже се борите за свобода, за по-добър живот. Самите вие сте оставили децата, братята и сестрите си. Тези деца можеха да бъдат ваши. Помогнете ми. Дайте ми възможност да ги закарам на безопасно място, далеч от куршумите.

Командирът се втренчи в децата. На Кери й се стори, че за миг в непроницаемите му очи се появи състрадание или някакво подобно чувство. Но в следващия миг той насочи вниманието си към Линк и изражението на лицето му отново стана враждебно.

— Ти жена ли си му? — попита я той.

— Аз… — Кери нерешително се озърна.

— Какво те пита? — поиска да знае Линк.

— Дали съм твоя… жена.

— Кажи му истината.

— Защо? Ако си помисли…

— Ще те използва, за да ме пречупи. По дяволите, прави каквото ти казвам!

— Не, не съм му жена — промълви Кери.

Мъжът се вторачи в нея. Изучаваше я хладно. После, за нейно най-голямо учудване, се ухили. Усмивката бавно плъзна по страшното му мургаво лице, а после прерасна в буен смях. Останалите бунтовници скоро се присъединиха. Смееха се на нещо, което само те знаеха и разбираха.

— Да, можеш да си вървиш — отвърна й на испански командирът.

Кери сведе глава в знак на признателност и му благодари.

— Но преди това държа твоят мъж отново да ме снима.

— Той не ми е мъж.

— Лъжеш — тихо изрече бунтовникът.

— Не лъжа. — Кери потрепери, когато видя победоносните пламъчета в очите му. — Не, не ми е… Не ми е никакъв. Просто наех господин О’Нийл да ми помогне за децата.

— Аха! Тогава не би имал нищо против да се снимам с теб.

— С мен? — Кери срещна самодоволния му подигравателен поглед с удивление и страх.

— Да.

Неколцина от партизаните изръмжаха одобрително и го поздравиха заради находчивостта с потупване по гърба.

— Какво става? — Линк бе сложил ръце на кръста и очакваше отговор от Кери.

— Той иска да се снима.

— Тогава се отдръпни.

— Но той настоява да се снима с мен.

Кери се взря в лицето му, добило свирепото изражение на бунтовниците, скупчени зад нея.

— Кажи на това копеле да върви по дяволите.

Признателна усмивка заигра на устните на Кери. Боеше се, че Линк може да реши да се възползва от снимката й с този звяр. Обърна се и гордо се върна при командира. Очите му, насочени към Линк, бяха пълни с омраза. Посегна към Кери, обхвана здраво талията й с ръка и я придърпа към себе си.

— Пуснете ме!

Изтръгна се от прегръдката му. Няколко автомата се вдигнаха, готови да стрелят, но Кери стоеше с високо вдигната брадичка. В очите й се четеше гордо презрение.

— Няма да се снимам с вас.

— Тогава мъжът ти ще умре — изсъска командирът.

— Не мисля. Вие не сте хладнокръвен убиец.

Кери беше убедена по-скоро в противното, но реши, че може да рискува, като поласкае самолюбието му. Джо нареди на децата да не мърдат от местата си. После отиде при Линк. Командирът заповяда на двама от войниците си да ги пазят. Другите се разпръснаха, но автоматите им бяха все така насочени към фотографа и към момчето. Командирът се изсмя ехидно и понечи да прегърне Кери през раменете. Тя не помръдна.

— Свалете си ръцете от мен.

Мъжът я придърпа още по-близо.

— Да върви по дяволите! — изръмжа зад нея Линк. — Пусни я! — изкрещя той на командира.

— Защо толкова се инатиш? — попита бунтовникът с напевен глас. — Лишаваш се от голямо удоволствие.

Изведнъж Джо се втурна към Кери. Един войник го препъна, той полетя и се просна в прахта. Бунтовниците се изкикотиха. Онзи, който го спъна, опря цевта на автомата в тила на момчето и му заповяда да не мърда.

— О, Боже! — промълви Кери.

— Кажи му, че си монахиня — подкани я Линк.

— Та ти не четеш ли вестници?

Да, тя имаше право. Никой вече не щадеше свещениците и монахините. Дори се случваше да ги екзекутират по най-жесток начин. Командирът хвана плитката на Кери и започна да я увива около месестия си юмрук.

— Кучи син!

Линк отскочи напред. Усети удар от приклад в корема си. Падна и изпъшка от болка, но успя да се вдигне на крака, готов да се бие.

— Линк, недей! — изкрещя Кери.

Командирът измъкна пистолета от колана си и се прицели в Линк.

— Не, моля ви. — Кери го хвана за ръката.

— Мъж ли ти е?

Жената се взря в очите му с цвят на обсидиан. Знаеше, че бунтовникът се опитва да ги сплаши и да ги унижи.

— Да, мъж ми е. Моля ви, не го убивайте.

Повтаряше настойчиво думите. Най-накрая ръката, която стискаше пистолета, се отпусна. Мъжът издаде бързо и рязко нарежданията си. Кери изтича до Линк, за да му помогне да се изправи.

— Хайде, той каза, че можем да си вървим.

Линк трепна. Държеше се за корема и се взираше свирепо към командира. Изгаряше от желание да размаже арогантното му лице. Ако не бяха Кери и децата, щеше да го направи, дори това да струва живота му. Но жената го дърпаше за ръкава и го молеше да влезе в камиона.

С огромно усилие се подчини на разума и затвори очи пред предизвикателството, което се четеше в очите на партизанина. Събра фотоапаратите и филмите, докато Кери помагаше на децата да се качат в каросерията. Жената бутна безцеремонно войника, който бе насочил автомата си към Джо, и вдигна момчето на крака.

— Хайде, Джо, иди при господин О’Нийл. Тръгваме.

Качи се отзад в камиона и прегърна по-малките деца.

— Искам си пистолета и мачетето — рече Линк.

Кери попита командира дали ще му ги върне.

— Предай на мъжа си да влезе в кабината и да затвори вратата.

Кери преведе и Линк неохотно се подчини. Партизанинът сложи мачетето до краката на Кери и заяви:

— Не съм чак такъв глупак, че да му дам пистолета.

Кери отново преведе думите му. Гневно стиснал зъби, Линк запали двигателя. Отдалечиха се от лагера на партизаните по лъкатушещата пътека в джунглата. Скоро стигнаха до пътя. Внезапно камионът спря.

— Знам, че ще се задушите — рече Линк, — но трябва да опънем брезента. Не желая повече да поемам каквито и да било рискове. — Помогна й да покрие децата, изгледа я изпитателно и попита: — Причини ли ти болка?

— Нищо ми няма — отвърна грубо тя и наведе глава, за да избегне проницателните му очи.

Линк метна брезента отгоре й. След миг Кери чу, че вратата на кабината се затвори. Камионът потегли.


— Какво мислиш? — тихо попита Кери.

— Като че ли е изоставена.

От няколко минути наблюдаваха къщата в плантацията със захарна тръстика, която граничеше с дивата джунгла. Не се чуваше нищо.

— Би било чудесно, ако можехме да прекараме нощта на закрито.

Линк случайно бе зърнал покрива на къщата. Когато спря камиона и отмахна брезента, скупчените тела му заприличаха на повехнал букет цветя. Някои от децата бяха заспали върху Кери, отпуснали тежестта си върху крехкото й тяло. Тя обаче не се оплака. Търпението й сякаш беше неизчерпаемо. Но в очите й вече се забелязваха следи от умора.

— Не слизайте. Двамата с Джо ще идем да разузнаем.

Върнаха се след десетина минути.

— Изглежда изоставена от дълго време. Какво предпочиташ — да ви откарам дотам с камиона или да повървите?

— Стига сме се возили за днес. Ще отидем пеша.

Преминаха през двора на имението, което сигурно някога бе представлявало красива гледка, ала сега, както и всичко в тази страна, беше белязано от войната. По бялата мазилка на къщата се забелязваха драскотини и дупки от куршуми. Лианите бяха образували свод и задушили растенията под широката веранда. Повечето прозорци бяха изпочупени. Предната врата липсваше. Но в огромните стаи не проникваха безмилостните лъчи на слънцето. Кери и децата се почувстваха прекрасно сред прохладата, след като едва не се задушиха под брезента в камиона.

Кухнята беше без електричество и газ. Линк не разреши да запалят огън. Вечеряха студен боб от запасите от консерви. За щастие, макар и тръбите да бяха ръждясали, по тях течеше студена вода. Кери изми лицата и ръцете на децата и ги настани на сламениците в една от добре проветрените стаи. Застанал на пост пред един от широките предни прозорци, Линк я наблюдаваше с колко търпение успокоява децата. Изслушваше дългите им молитви и им разказваше за великолепните неща, които ги очакват в Щатите.

Луната се беше издигнала над върховете на дърветата. Преди да се погрижи за децата, Кери бе разплела косата си и понеже нямаше гребен, я среса с пръсти. И ето че сега тя блестеше като черна коприна на раменете й и докато минаваше покрай сламениците, сребристите лъчи на луната се отразяваха във всеки кичур.

Младата жена вдигна Лиза на ръце, целуна я по върха на тъмната лъскава главичка. После започна да я люлее и да й пее приспивна песен.