Линк копнееше да запали цигара, поне с нещо да си отвлече вниманието. Дори и когато не я гледаше, долавяше всяко нейно движение. Проклинаше се, понеже усещаше да го разяжда ревност, че малките се радват на нейната нежност.

И заслужаваше да бъде проклет, защото дори и в този миг изгаряше от желание да усети близостта й. Нямаше търпение да я докосне, но не както преди. Не да я «принуди» да понася милувките му, а да я дари с тях. Не да я унижава и да я кара да плаче, да стои безмълвна и отвратена. Копнееше да отвръща на целувките му, да стене от удоволствие.

Сам не разбираше какво става с него. Мислите му в никакъв случай не бяха по-чисти от намеренията на онзи дивак в джунглата. Презираше се, но не успяваше да прогони виденията, обсебили съзнанието му.

Може би причината бе, че твърде дълго не се беше любил. Но не му се случваше за първи път и все пак никога не бе изпадал в подобно състояние. Преди не изпитваше страст към конкретна жена, а към противоположния пол като цяло. Сега бе неспособен да се съсредоточи върху нещо друго, освен върху болезнения копнеж, който го спохождаше най-неочаквано и в най-невероятни моменти. Например, когато Кери му поднесе вода с шепите си, преди самата тя да е пила, сякаш му предлагаше да се сдобрят и му благодареше безмълвно с дълбоките си сини очи.

Терзаеше се, а нямаше на кого да излее гнева си. Дори безмълвните ругатни не помагаха. Не намираше отдушник за трескавото желание, сковало тялото му. Единствената му жертва беше жената, накарала го да действа и да се чувства като глупак.

— Заспаха — прошепна Кери, когато се приближи до прозореца.

Линк седеше на перваза, повдигнал едното си коляно, за да облекчи напрежението и болките в гърба си. Кери сякаш не забелязваше лошото му настроение. Не обръщаше внимание на нищо, освен на невероятната красота на нощта. Пое си дълбоко дъх, без да си дава сметка колко е съблазнителна в тази поза, а мъжът не можеше да откъсне очи от нея, за да спаси душата си.

— Защо не му обясни веднага, че си монахиня?

— Не мислех, че това ще помогне — отвърна тя и го погледна, изненадана от неочаквания въпрос.

— Можеше да опиташ.

— Боях се да не се нахвърли върху някое от момичетата.

По време на война се случваха отвратителни неща. Мъжете се превръщаха в зверове. Линк не беше в състояние да оспори логичните доводи на Кери. Но дяволът в него го караше да я нарани, да я принуди да страда като него.

— Не те разбирам. Правиш се на светица, но изпитваш удоволствие, когато усетиш, че влудяваш мъжете. Длъжен съм да открия истината. — Той се пусна от перваза на прозореца и се надвеси над нея. — Такива ли са номерата на монахините? Това част от възпитанието ви ли е? Само да флиртувате? Да давате обещания, но никога да не ги спазвате?

— Ти не се чуваш какво говориш! Без да искам, се превърнах в залог между теб и онази маймуна в глупавата ви борба кой ще надделее. Застанах на негова страна и очевидно спечелих уважението му. После го помолих да ти подари живота.

В думите й отново имаше логика и това още повече го вбеси.

— Не желая повече услуги от теб, разбра ли? Или толкова беше погълната от оказаното ти внимание, че не си го възприела като услуга?

— Понесох закачките на този грубиянин, понеже нямах изход. Както и в случая с теб.

— И двата пъти се жертва заради децата, тъй ли? — усмихна се презрително Линк.

— Да!

— Голяма смехория.

— Не съм изненадана, че не разбираш. Винаги си мислил само за себе си. Не си обичал другиго, освен Линкълн О’Нийл.

Той я сграбчи и я завъртя към себе си. Джо моментално се появи в тъмнината. Воднистите му очи блестяха на лунната светлина. Линк изруга, пусна Кери и се обърна. Ядосваше се повече на себе си, отколкото на Кери или на Джо. Просто не можеше да се познае, та той се държеше като луд.

— Ще се поразходя. Вие не мърдайте оттук.

Тръгна, като размаха мачетето, сякаш с удоволствие би съсякъл нещо. Кери наблюдаваше как дългата му сянка се сля с дърветата в отдалечения край на двора. Джо тревожно прошепна името й. Тя сложи ръка на рамото му и му се усмихна вяло, опитвайки се да го успокои.

— Не се притеснявай за мен, Джо. Нито пък за господин О’Нийл. Той просто е изнервен.

Не успя да убеди момчето, нито пък себе си. За нея си оставаше загадка защо Линк е толкова гневен. Защо разговорите им винаги завършваха с викове? Нанасяха си отвратителни обиди като капризни деца. Ужасяващата случка с бунтовниците би трябвало да ги сближи, да ги свърже по-силно, вместо да ги настрои един срещу друг. Всъщност всеки спаси живота на другия, а отстрани изглеждаха като врагове.

Кери си даваше сметка колко са противоречиви чувствата й към Линк. Нуждаеше се от време, за да ги осмисли.

— И аз ще се поразходя, Джо.

— Но той заповяда да стоим тук.

— Знам, но ми е необходимо да глътна малко въздух. Няма да ходя надалеч. Наглеждай децата вместо мен.

Джо не можеше да й откаже. Кери осъзнаваше, че се възползва от предаността му, като го задължи да пази спящите деца. Мина през тъмните стаи на къщата и се измъкна през задната веранда, за да избегне срещата с Линк.

Камъните на терасата бяха изпочупени и в пукнатините растеше трева. Кери се питаше колко ли приеми са се състояли тук. Какво ли се бе случило с хората, живели в къщата? Очевидно са били богати. Дали са експлоатирали земята и работниците, както пишеше по плакатите?

Кери се чудеше дали се е срещала със собствениците на този дом. Дали не й ги бяха представили в някоя елегантна гостна, облечени в модни дрехи, похапващи лакомства? Пропъди тягостните мисли и тръгна по обраслата с плевели пътека. Мина през разкошната градина. Сепна я шум от течаща вода. Едва не нагази в потока. Същинска сребърна лента. Искреше и бълбукаше като шампанско на лунната светлина.

Поколеба се за миг, а после седна на скалистия бряг и развърза обувките си. Нагази до колене в хладката пенлива вода. Почувства се великолепно. С неохота се върна на скалите и съблече панталона си. Когато отново влезе в потока, беше само по риза и бикини. Гмурна се под водата, която обля изгорялата от слънцето кожа, солена и смъдяща от засъхналата пот. Шумящият поток отпусна мускулите й. Накрая тя потопи глава, за да измие прашната си коса.

Банята щеше да бъде божествена, ако не си беше спомнила думите на Линк. Как можа да му мине през ума, че се е зарадвала на вниманието, което й оказа бунтовникът? Странно — докосването на войника й бе противно, за разлика от ласките на Линк. И ако той отново я целунеше… Не успя да довърши мисълта си. Нечия ръка я хвана точно под гърдите и я изтегли от потока. Преди да успее да извика, дланта запуши устата й.

Пета глава

Кери се бореше като дива котка. Захапа ръката му и мъжът изстена от болка. Но когато се опита да се освободи, за да извика, устните й бързо бяха притиснати, а писъците — заглушени. Тя риташе, извиваше се и се гърчеше, дереше и забиваше нокти, ала нападателят беше по-силен от нея. Ръцете му приличаха на менгеме, готово да счупи ребрата й.

— За Бога, млъкни и спри!

Краката на Кери омекнаха. Нападателят й бе Линк. Ядоса се, че я изплаши, но изпитваше и благодарност. В крайна сметка той, а не партизанинът я влачеше навътре в джунглата, далеч от къщата.

Едва различаваше думите, прошепнати в ухото й. Изведнъж осъзна, че долавя и други звуци, които досега не бе забелязала — застрашително отчетливи и познати. Груб смях на мъже. Мелодичен испански говор, изпъстрен с вулгарни ругатни. Подрънкване на метални съдове за храна и на оръжие. Някъде наблизо войници си устройваха лагер. Постепенно Линк я пусна.

— Кои са те? — почти беззвучно произнесе тя с безчувствени изтръпнали устни.

— Не изчаках да ги попитам.

— Къде са?

— На поляната пред къщата.

Очите й тревожно се разшириха. Обърна се, готова да хукне през храстите. Линк протегна ръка, хвана я за мократа риза и я дръпна назад.

— Пусни ме!

— Луда ли си?

— Децата…

— Те са в безопасност. — Докато шепнеха напрегнато, той я влачеше през гъстия шубрак. — Ето тук — побутна я леко, като отмести тежката кадифена завеса от лиани.

— Ами децата!

— Обясних ти, че са в безопасност.

Когато разбра, че се кани да спори, Линк я тласна надолу. Краката й се огънаха и тя се строполи на меката земя. Преди да успее да се изправи, той я бутна по рамото. Изтърколи се в покритата с листа дупка. Линк я последва и спусна естествената завеса. Прилепи тяло до нейното, за да заемат възможно най-малко място в тясното скривалище.

— Ще лежиш и няма да мърдаш — промълви в ухото й. — Не издавай никакъв звук.

Кери понечи да се възпротиви, но той я стисна силно. Осъзна, че движението му е неволно, понеже чу звуците секунди след него. Някой си пробиваше път през джунглата и мърмореше на развален испански. Много скоро приближи на опасно разстояние до тях. Разсече с мачетето си растенията, които ги криеха в тъмнината. Кери затаи дъх. Линк, чието дишане тя усещаше във врата си, стори същото.

Войникът ги отмина, но те продължаваха да стоят нащрек и да се вслушват в стъпките му. Както очакваха, той се върна обратно и спря на по-малко от крачка от скривалището им. Прибра мачетето в кожения калъф, а после драсна клечка кибрит. До ноздрите им стигна острата миризма на марихуана.

Линк притисна лице към врата на Кери. Продължиха да лежат неподвижни и безмълвни. Кери си мислеше колко много неща биха могли да ги издадат. Неволно покашляне. Внезапно движение, ако съзрат някоя змия. Тя потрепери, но не толкова от допира на мократа риза, залепнала за тялото й, а от ужас. Какво ще стане, ако ги открият? Ами децата? Наистина ли бяха в безопасност, или Линк я излъга, за да я накара да се скрият? Не. Той не би го направил. Всъщност не можеше да бъде сигурна. Веднъж й спомена, че поставя себе си над всички.

За щастие войникът не остана дълго. Очевидно не довърши цигарата. Чуха шумоленето на дрехите, докато прибираше фаса, а после тихото ритмично подрънкваме на манерката, която се удряше в бедрото му. Линк изчака цели пет минути, преди да пусне Кери и да вдигне глава.

— Какво плещеше? — попита шепнешком, след като прецени, че е безопасно да разговарят.

— Оплакваше се, че сержантът го е пратил на разузнаване.

— Нещо за нас?

— Не.

— Слава Богу. Предполагам, не знаят, че сме тук. Как си?

— Добре съм — отвърна Кери, макар че бе уплашена до смърт. — А децата?

— Мисля, че при тях всичко е наред.

— Какво значи «мисля»?

— Говори по-тихо. И се успокой най-сетне. Погрижих се да се скрият, преди да тръгна да те търся. Кълна ти се — добави той, засегнат от недоверието й.

Кери се засрами, че се бе усъмнила. Линк О’Нийл беше негодник, но не би жертвал децата, за да спаси собствената си кожа.

— Какво стана?

— Когато за последен път обикалях имението, чух камионите да се приближават. Реших, че също като нас са си наумили да използват празната къща. Дотичах обратно, видях, че те няма, и заведох децата в мазето под кухнята.

— Не подозирах, че съществува такова мазе.

— Надявам се, че и войниците не са го открили. Оставих Джо да ги пази. Заплаших го, че ще го кастрирам с мачетето, ако излезе оттам, преди да се върна. Трудно го убедих, защото си бе наумил да тръгне да те търси.

— Не трябваше да напускам къщата.

— Малко е късно за разкаяния, госпожице Бишоп.

Кери премълча хапливия отговор. Най-голямата й грижа сега бяха децата.

— Малките уплашиха ли се?

— Да, но аз съумях да ги успокоя, като обърнах всичко на игра. Разполагат с вода. Обещах да ги почерпя, ако не вдигат шум. Казах им да заспиват. Уверих ги, че когато се събудят, ти ще бъдеш при тях.

— Смяташ ли, че са те разбрали?

— Моля се на Бога да е така. Когато се умори да спори с мен, Джо се съгласи да им превежда. — И добави смутено: — Дяволски се бях притеснил, че ще се наложи да обяснявам на тия главорези защо деветте деца са в мазето.

— Дали не са същите, които срещнахме днес? — ужасено попита Кери.

— Не знам. Които и да са, едва ли ще са по-състрадателни. Реших, че е по-добре да стоя настрана.

— Правилно. А къде е камионът?

— Скрих го, след като го разтоварихме.

Кери лежеше неподвижно и се опитваше да не мисли за тялото, притиснато до нейното. Усещаше изгаряща топлина през мократа блуза, прилепнала до кожата й.

— Поръчах ти да не напускаш къщата — сърдито отбеляза Линк. — Нали обеща да ме слушаш?

— Нуждаех се от малко въздух — сопна му се тя.