— Глобализацията си има и добрите страни! — каза Лукас на сервитьорката, която този път му донесе топъл шоколад.

— Може би смятате с корейски продукт да почистите свинщините, които току-що сътворихте? — отвърна му тя, поглеждайки с недоумение изписаните върху масата цифри.

— Преди да изляза, ще изтрия всичко! — промърмори той, поемайки отново по пътя на мислите си.

Според някои трептенето на крилете на една пеперуда е достатъчно да породи циклон. Лукас щеше да докаже това твърдение в икономическата реалност. Кризата в Америка нямаше да се забави да обхване Европа и Азия. А&Х щеше да бъде неговата пеперуда; Ед Хурт — вибрирането на нейните криле, а пристанищните докове трябваше да се превърнат в сцена на триумфа му.

След като старателно заличи с вилица написаното върху плота на масата, Лукас излезе от кафенето. Забелязвайки на улицата крайслер кабриолет, той не закъсня да го отвори с един от многото си шперцове. На светофара задейства електрическия гюрук, който покри купето на автомобила. Слизайки по рампата на паркинга, в близост до новото си работно място, Лукас извади мобифона си. Той се спря пред пазача и приятелски му даде знак да изчака, докато завърши разговора си. С подчертано висок глас доверяваше на своя имагинерен събеседник, че е изненадал Ед Хурт да уверява една очарователна журналистка, че именно той е главата на групата, а неговият съдружник изпълнява ролята на краката! После избухна в смях, отвори вратата и подаде ключовете на младия мъж, който отбеляза, че патронът на ключалката му е повреден.

— Знам — каза Лукас с престорен вид. — Човек вече никъде не се чувства сигурен!

Пазачът, който бе запаметил почти всяка негова дума, го изпрати с поглед до централния вход на сградата. Той щеше да паркира автомобила като стар познайник… именно на него и на никой друг личната асистентка на Антонио Андрич поверяваше своя джип. След два часа слухът обхвана цялата сграда, от първия до деветия етаж, на улица Маркет Стрийт № 666, където се намираше престижното представителство на А&Х. Обедната почивка успя за малко да спре неговото разпространение. В 13 часа и 17 минути Антонио Андрич влезе побеснял в офиса на Ед Хурт. В 13 часа и 29 минути същият този Антонио излезе от офиса на съдружника си, затръшвайки вратата. От стълбището той се провикна: „Краката ще отидат да се отморят на терена за голф, а мозъкът трябва вместо тях да организира месечното събрание на търговските директори.“

Лукас отправи съучастнически поглед към пазача, когато отиде да вземе кабриолета си. Имаше среща със своя работодател чак след един час, тоест разполагаше с достатъчно време да се поразходи. Изпитваше страхотно силно желание да смени колата и за да паркира по своя си начин тази, която в момента караше, той се насочи към близкото пристанище.

* * *

София остави Рен при нейната фризьорка и обеща да дойде да я вземе след два часа — времето, през което трябваше да отиде и да изнесе лекция по история в Центъра за обучение на хора с нарушено зрение. Когато тя прекрачи прага на класната стая, учениците станаха.

— Без формалности, аз съм най-младата в този клас. Седнете, моля ви!

Събралите се ученици заеха местата си сред обичайния шум, съпътстващ всяко начало на урока, и София започна своята лекция оттам, откъдето бе спряла последния път. Тя отвори книгата с релефно писмо, поставена на бюрото й, и започна да чете. Обожаваше тази писменост, където думите се долавяха с края на пръстите, изреченията се формираха с няколко докосвания, а текстовете се раждаха под дланта на ръката. Тя ценеше високо тази амблиопна15 атмосфера, толкова тайнствена за онези, които си мислеха, че всичко виждат, макар че често им се случваше да останат слепи за толкова съществени неща. След часовете се качи в колата си и отиде да вземе Рен от фризьорския салон. После отново прекоси града, за да откара Жул от диспансера до доковете. Превръзката, която опасваше неговия крак, му придаваше вид на флибустиер16, а той от своя страна не скри гордостта си, когато София отбеляза тази подробност.

— Имаш угрижен вид — каза Жул.

— Не, днес просто съм претоварена с работа.

— Ти винаги си претоварена, кажи ми за какво всъщност става на въпрос.

— Жул, хванах се на един смешен облог. Ако вие трябваше да направите някакво невъобразимо добро, нещо, което би променило хода на света, какво бихте избрали?

— Ако бях утопист или ако вярвах в чудеса, щях да ти кажа, че ще премахна глада по целия свят, ще унищожа всички болести, ще забраня децата да бъдат малтретирани. Ще сдобря всички религии; ще направя така, че цялата земя да се покрие с толерантност. Мисля също така, че ще изкореня цялата бедност. Да, бих направил всичко това… ако бях Господ!

— А питали ли сте се защо Той не го е направил досега?

— Знаеш го по-добре от мен, всичко това не зависи от Неговата воля, а от тази на хората, на които е поверил Земята. Не съществува огромно добро, което човек би могъл да си представи, София, защото за разлика от злото доброто е невидимо. Ако се пресмята или се разказва, то би изгубило нещо от своя чар и смисъл. Доброто се състои от една безкрайна поредица малки деяния, които, свързани помежду си, един ден може би биха променили света. Попитай, когото и да е за имената поне на петима, които да са променили към добро съдбините на човечеството. Не знам, може би това е първият демократ или откривателят на антибиотиците, или може би някой миротворец; колкото и странно да звучи, малко хора могат да цитират имената на онези, които току-що споменах, но затова пък без проблеми биха могли да назоват петима диктатори. Хората знаят имената на всички по-известни болести, но рядко са тези, които биха могли да ни кажат нещо за учените, които са ги победили. Апогеят на злото, от което всеки се страхува, не е нищо друго, освен края на света, но същият този всеки, изглежда, не си дава сметка, че апогеят на доброто вече се е състоял веднъж… и това е бил денят на Сътворението.

— Тогава, Жул, какво бихте сторили, за да направите добро, да извършите нещо много добро?

— Ще направя точно това, което и ти правиш! Ще се опитам да дам на хората, които срещам, надеждата, че всичко е възможно. Току-що, без дори да си даваш сметка, ти създаде нещо чудесно.

— Какво направих?

— Минавайки покрай моята арка, ти ми се усмихна. Малко по-късно онзи детектив, който често идва тук да обядва, ме погледна със своя вечно навъсен израз на лицето. Погледите ни се кръстосаха, тогава му подарих твоята усмивка и когато той отново си тръгна, го видях да я носи върху устните си. Така че, с малко надежда, той би я предал на този или тази, които ще срещне. Даваш ли си сметка сега какво си направила? Създаде един вид ваксина срещу лошото настроение. Ако всички правеха това поне веднъж на ден, а именно да раздават по една усмивка, представяш ли си невероятната зараза от щастие, която ще обхване цялата земя? В такъв случай можеш да считаш, че си спечелила двубоя. — Старият Жул се изкашля в ръката си. — Добре де, казах ти, че не съм утопист, така че ще се задоволя да ти благодаря, че ме върна тук.

Бездомникът излезе от колата и се отправи към своето убежище. Той се обърна и махна с ръка на София.

— Каквито и въпроси да си задаваш, винаги се доверявай на инстинкта си и продължавай да правиш същите неща като сега.

Тя го погледна учудено.

— Жул, с какво се занимавахте, преди да дойдете да живеете тук?

Той изчезна под арката, без да й отговори.

София посети Манка във Фигиърс Дейли. Обедната почивка беше вече започнала и на нея за втори път й се налагаше да моли някого за услуга. Груповият отговорник не беше хапнал нищо от обяда си. Тя седна на неговата маса.

— Няма ли да изядете бърканите яйца?

Манка се наведе и подшушна на ухото й:

— Когато Матилда я няма, храната тук е безвкусна.

— Именно за нея дойдох да си поговорим.

Жената напусна пристанището половин час по-късно в компанията на груповия отговорник и четирима от неговите докери. Когато мина покрай арка номер 7, тя рязко спря. Беше разпознала мъжа в елегантния костюм, който пушеше цигара в близост до Жул. Двамата докери, които се бяха качили в нейната кола, и другите двама, следващи ги с един пикап, я попитаха защо толкова рязко бе натиснала спирачките. Без да отговори, тя с пълна скорост се отправи към Мемориал Хоспитал.

* * *

Чисто новата оптична система на Лексос светна още с влизането му в подземния етаж. Със забързани стъпки Лукас се отправи към вратата, водеща към стълбището. Погледна часовника си, имаше десет минути до срещата.

Асансьорът се отвори на деветия етаж. Той се отклони от пътя си и мина покрай офиса на асистентката на Антонио Андрич, влезе без покана и седна на края на бюрото й. Тя дори не го удостои с поглед, а продължи да трака върху клавишите на компютъра.

— Вие изцяло сте отдадена на работата, не съм ли прав?

Елизабет му се усмихна и продължи със заниманието си.

— Знаете ли, че в Европа продължителността на работния ден е легализирана? Във Франция например — добави Лукас — хората смятат, че повече от трийсет и пет часа работа седмично възпират разцвета на човешката личност.

Елизабет стана и отиде да си налее кафе.

— А ако искате да работите повече? — попита тя.

— Не можете! Във Франция начинът на живот заема привилегировано място.

Елизабет отново седна зад своя екран и започна монотонно да разказва:

— На четирийсет и осем години съм, разведена, двете ми деца учат в университета, собственичка съм на малък апартамент в Саусалито и на един красив кондоминиум17 на брега на езерото Тахо, който ще изплатя само след две години. Ако трябва да съм искрена, не броя часовете, които прекарвам в този офис. Обичам работата си и предпочитам да прекарвам времето си тук, отколкото да се разхождам покрай витрините, давайки си сметка, че не съм заработила достатъчно, за да си позволя това, което желая да купя. Що се отнася до французите, искам да ви напомня, че те се хранят с охлюви! Господин Хурт е в своя офис и вашата среща е насрочена за четиринайсет часа… идвате тъкмо навреме, защото сега е точно четиринайсет часът!

Лукас се отправи към вратата. Преди да тръгне по коридора, той се обърна.

— Явно никога не сте опитвали чесново масло, в противен случай нямаше да говорите така!

* * *

София беше организирала преждевременното излизане на Матилда от болницата. Тя прие да подпише документ, който освобождаваше лекарите от отговорност, ако нещо се случеше с нея, а София от своя страна обеща, че и при най-малкия признак на влошаване веднага ще я докара в интензивното отделение. Началникът на отделението даде съгласието си за нейното напускане само в случай, че предвиденият за петнайсет часа лекарски преглед потвърди благоприятното развитие на здравословното състояние на пациентката му.

Четирима докери изнесоха Матилда на болничния паркинг. Техните шеги относно чупливостта на товара се редуваха една след друга: те се майтапеха, използвайки различни думи, характерни за докерския жаргон, отреждайки по този начин на Матилда ролята на контейнер. С много внимание я поставиха върху импровизираната носилка, която бяха стъкмили в задната част на камионетката. София караше много внимателно и бавно, но дори и при най-малкото сътресение Матилда изпитваше силна болка в крака, която стигаше чак до слабините. Трябваше им половин час, за да стигнат до крайната си дестинация.

Докерите свалиха металното легло от плевнята и го занесоха в обитаваната от София част на къщата. Манка го сложи до прозореца и постави до него една малка масичка. После започна бавното качване на Матилда, която докерите носеха към горния етаж под вещото ръководство на Манка. След всяко изминато стъпало София стискаше пръсти в очакване Матилда да извика от страх. Мъжете крещяха с все сила. И двете се разсмяха, когато най-сетне се качиха на етажа. С голямо внимание докерите положиха любимата си сервитьорка върху новото й легло.

София искаше да ги покани на обяд в знак на благодарност. Манка каза, че няма нужда, защото и без това Матилда прекалено много ги глезела в Дейли, така че било напълно в реда на нещата те да й отвърнат със същото. София ги върна на пристанището. Когато колата се отдалечи, Рен приготви две чаши с кафе, придружени от две малки банички, поставени в чинийки от инкрустирано сребро, след което се качи на горния етаж.