— Мислиш ли, че е сърдита?

— А ти получавала ли си някога водни лилии?

Рен изтри сълзата от окото си.

София навъсено управляваше своя автомобил. В един момент пусна радиото и извика:

— Така значи, взел ме е за жаба!

На кръстовището на Трета улица тя удари с юмрук по волана, неволно натискайки клаксона. Отпред един пешеходец сърдито й показваше, че светофарът още свети червено. Тя подаде глава през прозореца и изкрещя:

— Съжалявам, но бактериите са далтонисти!

После се отправи с пълна скорост към кейовете.

— Какво ужасно време! Но за какъв се мисли той!

Когато София пристигна на кей 80, пазачът излезе от кабината. Имаше съобщение от Манка, който искаше спешно да разговаря с нея. Тя погледна часовника си и се запъти към офиса на груповите отговорници. Влизайки в стаята, разбра по изражението на Манка, че е станала трудова злополука: той потвърди опасенията й и каза, че един трюмаджия — Гомес, е паднал. Дефектна стълба, най-вероятно, е предизвикала инцидента. Струпаният товар в дъното на трюма едва успял да омекоти удара от падането. Мъжът веднага бил закаран в болница в много тежко състояние. Причините за произшествието предизвикаха гнева на неговите колеги. София не беше на смяна по време на катастрофата, но въпреки това не се чувстваше по-малко отговорна за станалото. След тази драма напрежението в редиците на работниците започна да се покачва и вече се носеха слухове за преустановяване на работата между кейове 96 и 80. За да успокои духовете, Манка обеща, че ще задържи кораба, закотвен на кея. Ако разследването потвърдеше съмненията, синдикатът щеше да стане страна по делото срещу собственика на кораба. В очакване да започнат разисквания относно това дали е уместна в този момент една евентуална стачка, Манка бе поканил още същата вечер тримата секционни отговорници от Съюза на докерите. С навъсено лице той набързо написа координатите на ресторанта върху малък лист хартия, който откъсна от своя бележник.

— Добре би било, ако се присъединиш към нас, резервирал съм маса за девет часа.

Подаде листчето на София, след което се разделиха.

Студеният вятър, идващ откъм океана, щипеше бузите й. Тя дълбоко пое ледения въздух, след което бавно издиша. Една чайка кацна върху въжето, придържащо големия кораб към кея и скърцащо заради клатенето на плавателния съд. Птицата наклони глава и насочи поглед към София.

— Ти ли си, Гавраил? — попита срамежливо жената.

Чайката се издигна във въздуха, издавайки своя обичаен крясък.

— Не, не бях аз…

Разхождайки се по кея, тя усети едно непознато досега чувство, нещо като тъжен повей, който се смесваше със ситните капчици, пръскащи от разбиващите се в скалите вълни.

— Какво не е наред?

Гласът на Жул я накара да подскочи.

— Не ви чух.

— А аз, да — каза старецът, приближавайки се към нея. — Какво правиш тук по това време, нали работният ти ден вече свърши?!

— Дойдох да се разтоваря малко от неприятностите, които днес следваха една след друга.

— Не се поддавай на външността, тя често лъже.

София повдигна рамене и седна на първото стъпало от каменните стълби, които се спускаха към водата. Жул се присъедини към нея.

— Боли ли ви кракът? — обърна се към него тя.

— Не се грижи за моя крак! Попитах те какво не е наред.

— Мисля, че съм изморена.

— Ти никога не се чувстваш изморена… така че говори!

— Не знам какво ми е, Жул… чувствам се малко отегчена…

— Ето че си дойдохме на думата!

— Защо казвате това?

— Нищо, само така!

— Какво предизвиква тази апатия у нас?

— И аз не знам.

— Човек никога не забелязва настъпването на тъгата. Само в даден момент осъзнава, че тя се е настанила в него, и след това изведнъж установява, че я няма, без да може да разбере как и защо.

Той се опита да стане, тя му подаде ръка, предлагайки му да се опре върху нея. Жул се намръщи, надигайки се бавно.

— Седем и четвърт е… мисля, че трябва да си тръгваш.

— Защо ми казвате това?

— Престани с този въпрос! Да предположим, защото вече е късно. Довиждане, София.

Той тръгна, без да куца. Преди да се промъкне под своята арка, старецът се обърна и добави:

— Твоето терзание какво е? Русо или кестеняво?

Жул изчезна в мрака, като я остави сама на паркинга.



Тя нямаше никакви шансове да запали с първото завъртане на ключа. Фаровете на форда едва осветяваха носа на кораба. Скоростният лост издаде шум, наподобяващ този на картофено пюре, мачкано с ръка. София излезе, затръшвайки нервно вратата след себе си, и се отправи към будката на пазача.

— По дяволите! — промърмори тя, вдигайки високо яката на якето си.

Четвърт час по-късно едно такси я остави пред Ембаркадеро Сентър. София тичешком изкачи стълбите на огромната зала на хотелския комплекс. Оттам взе асансьора, който я изведе направо до последния етаж.

Панорамният бар бавно се въртеше около оста си. За половин час човек можеше да се наслади на остров Алкатрас на изток, на Бей Бридж на юг, на финансовите центрове и техните магистрални кули на запад. Погледът на София можеше също така да обхване величествения Голдън Гейт, който свързваше потъналите в зеленина площи на Президо с покритите с мента скали, извисяващи се над Саусалито… И всичко това при условие, че седнеше срещу панорамния прозорец, но за съжаление Лукас вече бе заел удобното за гледане място…

Той затвори менюто с коктейлите и с едно щракване на пръстите извика сервитьора. Жената сведе глава. Лукас изплю в ръката си костилката, която старателно лъскаше с език.

— Цените тук са абсурдни, но трябва да си призная, че изгледът е изключителен — каза той, поглъщайки нова маслина.

— Да, имате право. Изгледа си го бива — каза София. — Мисля, че виждам част от Голдън Гейт в мъничкото огледало пред мен. Стига това да не е отражението на вратата на тоалетната, защото тя също е червена.

С върха на пръстите си Лукас взе полираната елипса, хвърли я в малката чинийка за хляб и заключи:

— В крайна сметка навън е тъмно, нали?

С трепереща ръка сервитьорът постави върху масата едно сухо мартини, два коктейла и бързо се оттегли.

— Не намирате ли, че е малко неспокоен? — попита тя.

Лукас беше чакал десет минути за тази маса и междувременно бе направил някои строги забележки на сервитьора.

— Повярвайте ми, като се имат предвид цените тук, човек може да си позволи да бъде взискателен!

— Вие със сигурност притежавате златна кредитна карта? — отвърна моментално София.

— Разбира се! Как познахте? — попита Лукас, едновременно учуден и очарован.

— Те понякога правят хората арогантни… Повярвайте ми, сметките тук нямат нищо общо със заплатите на обслужващия персонал.

— Това е вашата гледна точка — подчерта Лукас, дъвчейки поредната маслина.

От този момент нататък всеки път, когато поръчаше бадеми, нещо за пиене, чисти салфетки, той си даваше труда да изрече няколко едва доловими благодарности, които, изглежда, му засядаха на гърлото. Когато София го попита дали нещо не е наред в работата му, той избухна в бурен смях. Нещата при него, както никога досега, вървели много добре и наистина се чувствал много щастлив, че я е срещнал. След като изяде още седемнайсет маслини, той плати сметката, без да остави бакшиш. На излизане от сградата София дискретно постави една банкнота от пет долара в ръката на пиколото, докарало колата на Лукас.

— Да ви закарам ли? — попита той.

— Не, благодаря, ще взема такси.

С изискан жест Лукас отвори вратата пред нея.

— Качвайте се, ще ви закарам!

Кабриолетът се движеше с пълна скорост.

Лукас форсира двигателя и сложи един компактдиск в уредбата, вградена в таблото. С широка усмивка извади платинена кредитна карта от джоба си и я стисна между палеца и показалеца си.

— Трябва да признаете, че си имат и своите положителни страни!

Тя втренчи поглед в него за няколко секунди. После със светкавична скорост грабна позлатеното парче пластмаса от пръстите му и го изхвърли навън.

— Доколкото ми е известно, правят дубликати само за двайсет и четири часа! — каза тя.

Колата рязко спря и Лукас избухна в смях.

— Чувството за хумор у жените наистина е неустоимо!

Когато кабриолетът стигна до пиацата, София завъртя ключа, за да спре оглушителния шум на двигателя. После слезе и внимателно затвори вратата.

— Сигурна ли сте, че не искате да ви закарам до вас? — попита Лукас.

— Благодаря, но имам среща. В замяна на това ще ви помоля за една малка услуга.

— Всичко, което пожелаете!

София се наклони към прозореца откъм страната на Лукас.

— Бихте ли изчакали, докато завия зад ъгъла, преди отново да запалите вашата супер резачка?

Тя отстъпи, но в този момент той я улови за ръката.

— Прекарах божествено с вас — каза Лукас.

Помоли я да насрочат нова дата за несъстоялата се вечеря. Първите мигове на една среща винаги били трудни за него, изпълнени с притеснения, защото бил много срамежлив. Трябвало да му даде малко повече време. Определението му за срамежливост накара София да се почувства до известна степен объркана.

— Човек не може да съди за хората по първите си впечатления, нали?

И все пак в гласа му се долавяше една унция чар… тя прие да обядва с него, но само толкова! После рязко се обърна и с бързи крачки се отправи към едно такси. Лукас вече бръмчеше със своето У-12.

* * *

Таксито спря до тротоара. Камбаните на Грейс Катидрал отмерваха деветия час. София влезе в Симбад.

Идваше точно навреме. Тя затвори менюто и го подаде на сервитьорката, поръчвайки само чаша вода, твърдо решена да навлезе в същината на проблема, довел я на тази маса. Трябваше да убеди синдикалните шефове да спрат надигащото се недоволство на работниците.

— Независимо от вашата подкрепа докерите няма да изкарат и седмица без заплати. Ако спрете работа, корабите ще се преместят от другата страна на залива. Подобна стъпка ще унищожи доковете — каза тя с твърд глас.

Търговската дейност бе силно конкурирана от съседното пристанище, Оукланд. Евентуалното блокиране на работата би предизвикало изчезването на транспортните фирми. Апетитът на брокерите, които от десет години насам си точеха зъбите за най-хубавите терени в града, бе достатъчно изострен, за да накара онези, които си играеха на малката Червена шапчица, имаща намерение да стачкува, най-сетне да си отворят очите.

— Това се случи в Ню Йорк и Балтимор, нас също няма да ни подмине — поде отново тя, убедена в правотата на своята кауза.

И ако търговските кейове преустановяха дейността си, то последиците щяха да бъдат опустошителни не само за живота на докерите. Скоро безспирният поток от камиони, преминаващи всекидневно по мостовете, щеше да спре да задръства подстъпите към полуострова. Хората щяха да напускат домовете си още по-рано, за да се явят на работните си места, и да се прибират още по-късно. Нямаше да минат и шест месеца, преди голяма част от тях да решат да се преселят по на юг.

— Не намирате ли, че отивате малко далеч с тези разсъждения? — попита я един от мъжете. — Тук не става въпрос само за това да преговаряме за по-високи обезщетения в случай на злополука! А и в крайна сметка, мисля, че нашите колеги от Оукланд ще са солидарни с исканията ни.

— Това е феноменът, определян от някои като теория на движението на крилете на пеперудата — продължи София, откъсвайки парче салфетка.

— Какво общо имат тук пеперудите? — попита Манка.

Мъжът с черния костюм, който обядваше зад тях, се обърна и се присъедини към разговора. София замръзна на мястото си, когато разпозна Лукас.

— Това е геофизичен принцип, според който движението на крилете на пеперудите в Азия може да предизвика разместване на въздушните пластове, чиято сила на движение последователно нараства и в крайна сметка може да доведе до разрушителни циклони по бреговете на Флорида.