Синдикалните делегати мълчаливо и учудено се спогледаха. Манка потопи залъка си в майонезата и се изкашля, преди да възкликне:

— Вместо да повтаряме виетнамските идиотщини, ще е по-добре да се възползваме от допуснатите грешки, така поне ще знаем, че не сме водили война напразно!

Лукас поздрави София и се обърна към журналистката, която в този момент го интервюираше на съседната маса. Лицето на София бе пребледняло. Един от делегатите я попита дали няма алергия към мидите, забелязвайки, че е оставила порцията си непокътната. Отговори му, че не се чувства добре, и му предложи своето ястие. Помоли ги да размислят, преди да е станало непоправимото. После се извини и напусна събранието: наистина не се чувстваше добре.

Всички станаха, когато София си тръгна. На излизане тя се наклони към младата жена и настойчиво я погледна. Изненадана, тя се отмести назад и за малко да падне. София й отправи една пресилена усмивка.

— Сигурно дяволски му харесвате, като се има предвид, че сте седнали с лице към изгледа! Това ще рече, че сте руса! Желая ви приятна делова вечер… и на двамата. — После с решителни крачки се отправи към гардероба.

Лукас се затича след нея. Хвана я за ръката и я принуди да се обърне.

— Какво ви прихваща?

— „Делова“ трудно се преглъща, нали? Едно д, едно л, едно о, и знаете ли какво, в него няма з! И все пак с малко повече добра воля човек би съумял да открие едно, нали?

— Тя е журналистка!

— Аз също съм журналистка: всяка неделя си преписвам бележника в личния дневник.

— Но Ами е истинска журналистка!

— И в момента ръководството на компанията е страшно заето да си общува с Ами.

— Отлично, и не говорете толкова високо! Ще ми съсипете корицата!

— На нейното списание, предполагам? Все пак поръчайте й малък десерт. В менюто мярнах един за по-малко от шест долара!

— Корицата на моята мисия, за Бога!

— А, това наистина е добра новина! Някога, когато стана баба, ще разказвам на внуците си как една вечер съм пила аперитив с Джеймс Бонд! След пенсионирането си вие с пълно право можете да разкриете тайните си, нали?

— Добре, стига толкова! Доколкото ми е известно, и вие вечеряхте с три приятелки от лицея!

— Очарователен! Вие наистина сте очарователен, Лукас. Вашата събеседничка също — каза тя. — Намирам, че има изискана физиономия върху красивия си птичи врат. Щастливка. Само след четирийсет и осем часа ще получи една възхитителна плетена птича клетка!

— В думите ви има скрит смисъл! Явно водната ми лилия не ви е харесала.

— Напротив! Почувствах се поласкана, че не ми изпратихте аквариума заедно с малката стълбичка! Хайде, побързайте, тя започва да се отегчава. Става страшно, когато една жена започва да се отегчава на масата. Повярвайте ми, говоря ви самата истина.

София рязко се обърна и затвори вратата на ресторанта след себе си. Лукас повдигна рамене и се върна при своята събеседничка.

— Коя беше тази? — попита журналистката, която бе започнала да става нетърпелива.

— Една приятелка.

— Не искам да се бъркам в неща, които не ме засягат, но ще отбележа само, че тя имаше вид на всичко друго, но не и на това, което казахте.

— Вие наистина се бъркате в това, което не ви е работа!

През цялата вечеря Лукас не преставаше да хвали заслугите на своя работодател. Той обясняваше, че благодарение на всички нови идеи, именно на Ед Хурт, компанията дължеше своя небивал успех. Изключителната вярност към неговия съдружник и неповторимата скромност бяха накарали вицепрезидента да се задоволи с второто място в йерархията. С други думи, за Ед Хурт значение имаше единствено каузата. И все пак истинската мислеща глава от бинома19 беше той и само той! Журналистката майсторски тракаше върху клавиатурата на портативния си компютър. Лукас лицемерно я помоли да не отбелязва в своята статия някои разсъждения, които бе направил пред нея с мисълта, че може да й има пълно доверие и, от друга страна, защото имаше неустоимо сини очи. Той се наклони към своята гостенка, за да напълни чашата й с вино. Тя от своя страна го подкани да му разкрие други фирмени тайни, които, разбира се, щяха да си останат само между тях. Той гръмко се изсмя и добави, че не е достатъчно пиян, за да направи подобно нещо. Нагласявайки презрамката на своята копринена рокля върху рамото си, Ами попита какво би могло да предизвика опиянение у него.

* * *

София безшумно се изкачи по стълбите. Беше късно, но вратата на Рен все още стоеше полуотворена. Тя внимателно я побутна. Нямаше албум на пода, нито бисквити в малката купа, но госпожица Шеридън я очакваше, седнала в своя фотьойл. София влезе.

— Този младеж те привлича, нали?

— Кой?

— Не се прави на глупачка. Този с водната лилия, с когото прекара вечерта!

— Пихме само по един аперитив. Защо?

— Защото той не ми харесва!

— Бъди сигурна, на мен също. Противен е.

— А аз мисля, че той те привлича!

— В никакъв случай. Вулгарен е, надут и самонадеян.

— Боже Господи! Тя вече е хлътнала по него! — възкликна Рен, вдигайки ръце.

— Това изобщо не е вярно! Предполагах, че е някой, който не се чувства добре в собствената си кожа и на когото мислех, че ще мога да помогна.

— Нещата са още по-зле, отколкото си ги мислех! — каза Рен, вдигайки отново ръце.

— Престани!

— Не говори толкова високо, ще събудиш Матилда!

— Между другото ти си тази, която непрекъснато ми повтаря, че трябва да си намеря някого.

— Това, скъпа моя, всички еврейски майки казват на своите деца… преди да се оженят. В деня, в който им доведат някого вкъщи, те подхващат същата песен, но с обърнати обратно думи.

— Но, Рен, ти не си еврейка.

— И какво от това?

Рен стана и извади малкия поднос от бюфета. Отвори една метална кутия и сложи три бисквити в посребрената купа. После накара София да изяде поне една — и без това вече се е изморила да я чака до късно през нощта!

— Седни и ми разкажи всичко! — каза Рен, разполагайки се удобно във фотьойла.

Тя изслуша София, без да я прекъсва, опитвайки се да разбере намеренията на мъжа, който на няколко пъти бе застанал на пътя й. После втренчено я погледна и наруши настъпилата тишина само за да я помоли да й подаде бисквита. Тя хапваше по една само в края на вечерта, но сега обстоятелствата налагаха да консумира повече захар.

— Опиши ми го — подкани я отново Рен, след като изхрупа още една бисквита.

София се забавляваше много от поведението на своята хазайка. Като се има предвид късният час, тя би могла да прекъсне разговора и да се оттегли, но претекстът бе повече от добър, за да остане и да се наслаждава на скъпоценните мигове, когато милувките на гласа бяха по-приятни от тези на ръката. Отговаряйки колкото е възможно искрено на събеседничката си, тя изненадано откри, че не може да опише никакво качество на този, с когото бе прекарала вечерта. С изключение може би на някакъв дух, който витаеше около него, и заемащата първостепенно място логика.

Рен нежно потупа с пръсти коляното на София.

— Тази среща не е случайна! Ти си в опасност и дори не си даваш сметка за това.

Старата дама изведнъж разбра, че София не е схванала смисъла на нейните думи. Тя се настани още по-удобно във фотьойла.

— Той вече е в кръвта ти, ще стигне чак до сърцето ти. Ще обере всички емоции, които ти с такова внимание и усърдие си отглеждала толкова време. После ще те нахрани с надежди. Любовните завоевания са най-егоистичните от всички кръстоносни походи.

— Рен, наистина мисля, че бъркаш нещо!

— Не. Аз пък смятам, че по-скоро ти грешиш. Знам, че ме взимаш за стара бъбривка, но съм сигурна, че това, което ти казвам, ще се окаже вярно. Всеки ден, всеки час ти ще убеждаваш себе си в силата на защитните ти способности, на твоя умел начин на действие, на умението ти да оставаш независима. Но в крайна сметка желанието да го чувстваш до себе си ще стане по-силно и от наркотик. Така че не се самозалъгвай! Това е единственото нещо, което искам да те помоля. Той ще влезе в съзнанието ти и после нищо не би могло да те освободи от неговото присъствие. Нито разумът ти, нито дори времето, което ще се превърне в твоя най-коварен враг. Единствено идеята да го преоткриеш такъв, какъвто си го представяш, ще ти помогне да победиш най-ужасния от твоите страхове: да бъдеш изоставена… от него, от самата себе си. Това е най-деликатният избор, който животът ни налага.

— Но защо ми казваш всичко това, Рен?

Рен насочи поглед към библиотеката и по-специално към корицата на един от своите албуми. В погледа й се появи носталгия.

— Защото целият ми живот е зад мен. Така че нищо не прави или направи всичко! Без лъжи, без заблуди и най-вече без никакви компромиси!

София увиваше ресните на килима около пръстите си. Рен нежно я погледна и я погали по косата.

— Добре де, не се сърди! Изглежда, понякога любовните истории имат добър край! Хайде, стига клишета! Не смея дори да погледна часовника си.

София внимателно притвори вратата и се изкачи на етажа. Матилда спеше ангелски сън.

* * *

Двете Маргарити се сблъскаха с кристален звън. Удобно настанил се върху канапето в своя хотелски апартамент, Лукас се похвали, че никой друг не може да прави подобни коктейли. Ами поднесе чашата към устните си и го погледна в очите. С много нежен глас той й призна, че ревнува частиците сол, топящи се в устата й. Тя схруска ситните зрънца и игриво изплези език; този на Лукас се плъзна по устните й, преди да навлезе по-дълбоко, много по-дълбоко.

* * *

София не запали лампата. Прекоси стаята в полумрака, за да се добере до прозореца, който внимателно затвори. Застана до него и се загледа в бурните вълни на океана. Дълбоко вдиша свежия въздух и погледна замечтано към небето. На небосклона не се виждаха звезди.



… и беше вечер, и беше сутрин…

Ден трети

Той потърси с ръка завивката, но не я откри. Отвори едното си око и се погали по едва наболата брада. Лукас усети собствения си дъх и си каза, че цигарите и алкохолът наистина са вредни. Върху дисплея на радиобудилника цифрите показваха шест и двайсет и една. Намиращата се до него вдлъбната възглавница беше празна. Стана и чисто гол се отправи към малкия хол. Ами, загърната със завивката, ядеше една червена ябълка, която бе отмъкнала от фруктиерата.

— Събудих ли те? — попита тя.

— Индиректно, да! Може ли човек да намери кафе на това място?

— Позволих си да поръчам едно от румсървиса, после си взимам душ и изчезвам.

— Ако не те притеснява много — отговори Лукас, — предпочитам да си вземеш душа у вас, защото много бързам!

Ами остана вцепенена. Тя веднага се отправи към стаята и събра разхвърлените си вещи. Облече се набързо, грабна обувките си и пое по малкия коридор към изхода. Лукас си подаде главата от банята.

— Отказа ли се от кафето?

— Не, и него ще изпия вкъщи, благодаря ти за ябълката!

— Няма защо, искаш ли още една?

— Не, благодаря. Тази ми стига, бях наистина очарована, желая ти приятен ден.

Тя отмести веригата на вратата и натисна бравата. Лукас се приближи до нея.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Слушам те!

— Какви цветя предпочиташ?

— Лукас, безспорно не ти липсва вкус, но за съжаление е много лош! Имаш сръчни ръце, с теб прекарах една адски хубава нощ, но нека спрем дотук!

На излизане тя едва не се сблъска с камериера от етажа, който носеше закуската. Лукас погледна Ами.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе, след като вече го донесоха?

— Абсолютно сигурна съм!

— Хайде, бъди мила. Кажи ми за цветята!

Ами въздъхна дълбоко. Очевидно беше отчаяна.

— Не се задават такива въпроси на получателката. Те убиват чара. На твоята възраст трябва да знаеш тези неща.