Продължавайки своето експозе, Хурт заключи, че малката конкуренция в лицето на неговия съдружник не би могла да му причини никакви щети, тъкмо обратното, би го изпълнила със свежи сили, а това от своя страна би било твърде добре.

— Споделяте ли моите виждания, Лукас?

— Разбира се — отговори той, поклащайки глава.

Лукас беше на седмото небе от щастие: намеренията на Хурт надминаваха всичките му очаквания и го караха да си мисли, че проектът му има всички шансове да успее. На Маркет Стрийт 666 дефицитът във властта скоро щеше да се появи. Двамата мъже разговаряха относно реакцията на Антонио. Повече от вероятно беше, че съдружникът ще се противопостави на новите идеи. Необходима му е бляскава операция, която да съпровожда появата на новия отдел, но започването на мощна кампания съвсем не е лесно нещо и изисква много време — беше заключението на Хурт. Вицепрезидентът мечтаеше за престижен пазар, който да легитимира властта, към която беше насочил всичките си усилия. Лукас стана и постави пред Ед досието, което държеше под мишница. Отвори го и извади обемен документ: пристанищната зона на Сан Франциско се простираше върху няколко километра, обхващайки практически целия бряг на града. Тя постоянно се променяше, а дейността на доковете просъществуваше, за голямо съжаление на брокерите на недвижими имоти, които с всички сили се бореха за разширяване на увеселителните заведения по пристанището и трансформацията на някои терени, разположени в непосредствена близост до морето, които, между другото, бяха едни от най-желаните в града. Малките платноходки си бяха устроили свое пристанище в една по-отдалечена част от залива, отбелязвайки по този начин победата на гореспоменатите брокери, които бяха успели да пренесат битката малко по на север. Създаването на тази резидентна22 структура бе привлякло вниманието на бизнес средите и къщите, построени на брега на океана, бяха изкупени на баснословни цени. Преди това там имаше гигантски терминали, приемащи огромните презокеански кораби. Потокът от хора, слизащ от тях, се движеше по една съвсем наскоро създадена алея, водеща ги до кей 39. Туристическата зона бе предизвикала възникването на множество малки магазинчета и ресторанти. Многобройните дейности по кейовете бяха извор на гигантски печалби и люти битки на интереси. От десет години насам президентите на агенциите на недвижими имоти в пристанищната зона се сменяха за всеки петнайсет месеца, което беше ясен индикатор за непрестанните войни за сфери за влияние, свързани с придобиването и експлоатацията на градските брегове.

— Какво целите с всичко това? — попита Ед.

Лукас лукаво се усмихна и разгъна една карта: на заглавната страница можеше да се прочете: „Пристанище на Сан Франциско, док 80“.

— Напред към последния бастион!

Вицепрезидентът се стремеше към трона.

Лукас му предлагаше цяло царство!

Той седна отново, за да обясни по-детайлно проекта на своя събеседник. Положението на доковете беше нестабилно. Тежката работа често се оказваше опасна за живота на докерите, повече от които имаха избухлив характер. Една стачка можеше да се разпространи по-бързо дори от вирус. Лукас вече бе направил необходимото, за да взриви и без това неспокойната атмосфера.

— Не виждам с какво това може да ни е от полза — прозявайки се, каза Ед.

Лукас поде разговора с нова сила:

— Докато предприятията, осигуряващи логистиката и товаро-разтоварните работи, плащат своите наеми и заплатите на работниците си, никой няма да посмее да ги отстрани оттам, но тази ситуация би могла много бързо да се промени. Достатъчно е само едно ново парализиране на пристанищната дейност.

— Пристанищното ръководство никога няма да допусне подобно нещо. Ще срещнем силен отпор.

— Всичко зависи от сферите на влияние — каза Лукас.

— Може би — отвърна му Хурт, поклащайки глава. — Но за подобен проект ще ни е необходима помощ от най-високите етажи на властта.

— Не на вас трябва да обяснявам как се дърпат конците на лобитата! Директорът на пристанищната агенция за недвижими имоти всеки момент ще бъде отстранен. Повече от сигурен съм, че една последна премия ще го заинтересува много.

— Не разбирам за какво говорите!

— Ед, вие сигурно трябва да сте изобретили лепилото на гърба на пликовете, разпределящи се под масите!

Вицепрезидентът се изправи в своя фотьойл, не знаейки дали трябва да се чувства поласкан от тази забележка. Насочвайки се към вратата, Лукас апострофира своя работодател:

— В синята риза ще намерите също така един лист с детайлна информация относно нашия кандидат, за когото подготвяме богато пенсиониране. Той прекарва всичките си уикенди на брега на езерото Тахо, а казват също така, че бил потънал в дългове. Направете всичко възможно, за да ми уредите среща с него колкото се може по-скоро. Постарайте се да е на достатъчно дискретно място, а останалото оставете на мен.

Хурт нервно разлисти страниците на досието, хвърли учуден поглед на Лукас и сбърчи чело.

— В Ню Йорк с политика ли сте се занимавали?

Вратата се затвори.

Асансьорът беше на етажа, Лукас го остави да тръгне празен. Извади мобилния си телефон, включи го и нервно набра номера на гласовата си поща. „Нямате нови съобщения“ — на два пъти прозвуча гласът с автоматична интонация. Той затвори и продължи да движи курсура, докато върху екрана се появи една малка икона, наподобяваща пощенски плик: пространството под нея беше празно. Изключи своя апарат и влезе в асансьора. Когато излезе на паркинга, забеляза, че нещо, което не е в състояние да идентифицира, не му дава мира: едно едва забележимо туптене в гърдите му, резониращо чак до слепоочията.

* * *

Съветът бе започнал преди повече от два часа. Последствията от падането на Гомес на дъното на трюма на Валпарезо взимаха обезпокоителни размери. Мъжът все още беше в реанимация. На всеки кръгъл час Манка се обаждаше в болницата, за да се осведоми за неговото състояние: лекарите все още не можеха да дадат крайното си заключение. Ако морякът починеше, никой не би бил в състояние да овладее гневът на докерите, който всеки момент щеше да се трансформира в безредици. Шефът на синдикалната организация на западния бряг бе дошъл специално за събранието. Той стана, за да си налее чаша кафе. София се възползва от тази пауза и дискретно напусна залата, където се водеха дебатите. Излезе от сградата и се отдалечи на няколко метра, за да се скрие зад един контейнер. Далеч от погледите на останалите, тя набра някакъв номер. Съобщението на телефонния секретар бе кратко: „Лукас“ — следваше веднага след сигнала.

— София е, свободна съм тази вечер, обадете ми се, за да ми кажете къде можем да се срещнем. Доскоро.

Затваряйки, тя погледна мобилния си телефон и без да знае защо, се усмихна.

В късните следобедни часове делегатите бяха стигнали до единодушно решение. Трябваше им повече време, за да осмислят по-добре това, което ставаше. Разследващите случая щяха да публикуват своя доклад относно причините за инцидента едва късно вечерта, а от своя страна Сан Франсиско Мемориал Хоспитал трябваше да изчака сутрешното заключение на лекарския екип, преди да се произнесе относно шансовете за оживяване на докера. Предвид всички тези обстоятелства, беше насрочено ново събрание за следващия ден. Манка щеше да уведоми членовете на управителния съвет незабавно след получаването на двата доклада и веднага след това щеше да се насрочи ново общо събрание.

София имаше нужда от глътка въздух. Тя си даде няколко минути почивка, за да се поразходи по кея. На няколко метра от нея ръждивият нос на Валпарезо се клатеше, привързан към брега. Корабът беше окован във вериги като див звяр. Сянката на огромния плавателен съд на моменти рефлектираше върху бушуващите вълни, които го обливаха на приливи и отливи. През цялото време мъже в униформи се качваха и слизаха от него, подлагайки го на всевъзможни проверки. Капитанът на кораба ги гледаше, опрян върху балюстрадата на своя наблюдателен пост. Ако трябваше да се съди по начина, по който той хвърля цигарата си през борда, то съществуваха достатъчно причини човек да си помисли, че предстоящите часове щяха да бъдат още по-бурни от вълните, в които изгасна неговият фас. Гласът на Жул наруши тишината на това място, огласяно единствено от крясъците на чайките:

— Морето днес не предизвиква никакво желание за гмуркане, нали? Освен ако човек не е решил да го направи за последен път!

София се обърна и нежно се взря в него. Погледът му бе мътен, брадата безразборно покриваше цялото му лице, дрехите му бяха изпокъсани, но всичко това с нищо не можеше да наруши неговия чар. Този човек носеше изискаността в сърцето си. Жул постави ръце в джобовете на стария си кариран туидов панталон.

— Десенът е тип „Уелският принц“, но мисля, че принца отдавна вече го няма.

— А кракът ви как е?

— Да речем, че все още се стреми да не изостава от другия, което засега не е никак зле.

— Сменихте ли си превръзката?

— А ти как си?

— Малко ме боли глава, това събрание, изглежда, няма край.

— А сърдечни болки имате ли?

— Не, защо?

— Защото, като се има предвид часът, в който се мотаеш тук в последно време, съмнявам се, че си дошла да се възползваш от слънчевите лъчи.

— Всичко е наред, Жул. Имах нужда от глътка въздух.

— И най-свежият, който можа да намериш, е точно на това място от залива, където вони на развалена риба. Предполагам, че имаш право: ти наистина си добре.

Мъжете, инспектиращи стария кораб, слязоха по една стълба от палубата. После влязоха и два черни форда, чиито врати се затвориха безшумно, и бавно се отправиха към изхода на пристанищната зона.

— Ако си мислиш, че можеш утре да излезеш в отпуска, не се надявай! Страхувам се, че утрешният ти ден ще е още по-натоварен от днешния.

— Аз също.

— Докъде бяхме стигнали? — поде отново Жул.

— До момента, в който щяхме да се скараме, защото не искахте да ви заведа да ви сменят превръзката! Не мърдайте оттук, ще отида да взема колата.

София тръгна веднага и не му остави време да отговори.

— Какви номера ми играеш? — промърмори той.

След като придружи Жул, София се отправи към своя апартамент. Караше с едната ръка, а с другата се опитваше да намери мобилния си телефон. Трябваше да е някъде в големия й сак, но тя все не го откриваше… На първото кръстовище мина на червено. После спря, изсипа съдържанието на сака на седалката и сред цялата бъркотия успя най-сетне да намери телефона. Лукас й беше оставил съобщение, щеше да мине да я вземе от вкъщи към седем и половина. Тя погледна часовника си, оставаха точно 47 минути, за да се прибере, да целуне Матилда и Рен и да се преоблече. И нали едно прегрешение не е порок… тя се наведе, отвори някаква кутия и постави синята сигнална лампа върху купето на своя автомобил. После с бясна скорост и надута сирена тръгна по Трета улица.

* * *

Лукас се готвеше да излиза. Взе си габардинения шлифер от закачалката и се наметна. Угаси лампата и градът отвън засия в черно-бели оттенъци. Малко преди да затвори вратата, телефонът иззвъня. Той се върна и вдигна слушалката. Ед го информира, че исканата от него среща е насрочена точно за деветнайсет часа. В полумрака Лукас набързо написа адреса върху парче хартия.

— Ще ви се обадя веднага, след като намеря подходящо място за среща с нашия събеседник. — Без много обяснения затвори телефона и се приближи до панорамния прозорец. Вгледа се в улиците, простиращи се под сградата. От тази височина можеха да се забележат очертанията на белите и червените светлини, пресечени от фаровете на колите, които всички заедно образуваха една огромна мигаща в нощта паяжина. Лукас залепи чело до прозореца, дъхът му предизвика малка мъглявина, в центъра, на която мигаше миниатюрна синя точица. В далечината една сигнална лампа се движеше към Пасифик Хайтс. Лукас въздъхна, сложи ръце в джобовете на мантото си и излезе от стаята.

* * *

София спря сирената и прибра лампата. За щастие пред къщата имаше място за паркиране, от което тя незабавно се възползва. Набързо изкачи стъпалата, взимайки по четири наведнъж, и влезе в своя апартамент.