— Тази неприятност кестенява ли е или руса?

Но Лукас не го чу. Вратата на единствения осветен офис се затвори зад гърба му.

* * *

София нямаше никакво желание да се прибира вкъщи. Въпреки удоволствието, с което бе подслонила Матилда, между тях все пак не се бе установила пълна близост. Тя крачеше под старата кула с червени тухли, издигаща се над пустите кейове. Вграденият в коничната й част часовник отмери половин час. Тя се приближи към бордюра на кея. Носът на стария товарен кораб танцуваше на лунната светлина, едва прикривана от тънък слой мъгла.

— Обичам я тази стара лодка, още повече че сме на една възраст. Тя също скърца, когато се движи, и е още по-ръждива от мен!

София се обърна и се усмихна на Жул.

— Нямам нищо против нея — каза тя, — но ако стълбите й бяха в по-добро състояние, щях да я обичам още повече.

— Материалната база няма нищо общо с инцидента.

— Откъде знаете?

— Стените на доковете имат уши. Недоизказаните думи на едно място образуват недоизказани фрази на друго…

— Знаете ли при какви обстоятелства е паднал Гомес?

— Именно тук се крие цялата тайна. Ако наистина беше млад, човек би си помислил, че всичко е плод на невнимание. Откакто по телевизията казват, че младите са по-големи идиоти от старите… но аз нямам телевизор, а и старият докер беше доста опитен. Никой няма да се хване на едно обяснение, според което сам се е търкулнал долу.

— Може да му е прилошало?

— Възможно е, но трябва да се разбере защо му е прилошало.

— Но вие сигурно си имате вашата малка теза!

— Най-сигурното в момента е, че ми е студено, тази мръсна влага се промъква чак до костите ми, бих желал да продължим разговора, но малко по-нататък. В близост до стълбата, водеща към решетките, се е създал един особен микроклимат, имаш ли нещо против да повървим няколко метра?

София подаде ръка на стареца. Те се спряха под навеса, простиращ се по протежение на фасадата. Жул продължи още няколко метра и застана под единствения прозорец, който все още светеше в този късен час. Тя знаеше, че възрастните хора си имат някакви свои мании и за да спечели сърцата им, не трябваше да нарушава с нищо навиците им.

— Ето, пристигнахме. Тук е по-добре!

Те седнаха в подножието на стената. Жул изглади бръчките на своя вечен панталон с десен тип „Уелският принц“.

— И така — подхвана разговора София. — Какво искате да ми кажете за Гомес?

— Но аз не знам нищо! Ако слушаш внимателно, възможно е този лек бриз да ни разкаже нещо интересно.

София сбърчи вежди и в този момент Жул постави пръст на устните си. В тишината на нощта тя чу плътния глас на Лукас да ехти в офиса, разположен точно над главата й.

* * *

Хурт беше седнал на края на масата. Той бутна един малък пакет, опакован в амбалажна хартия, към директора на пристанищната агенция за недвижими имоти. Терънс Уолис бе седнал срещу Лукас.

— Една трета — сега. Втората третина ще получите, когато вашият административен съвет гласува експроприацията на доковете, и последната, когато подпиша заповед за комерсиализацията на терена — каза вицепрезидентът.

— За нас би било добре вашите администратори да се съберат в края на седмицата — добави Лукас.

— Срокът е ужасно кратък — промърмори мъжът, който все още не се осмеляваше да посегне към кафявия пакет.

— Изборите наближават! Кметството със задоволство ще огласи преобразуването на една замърсяваща околната среда зона в чист жилищен квартал. Това ще е като подарък, паднал от небето! — продължи още по-убедително Лукас, тикайки пакета в ръцете на Уолис. — Вашата задача, изглежда, не е толкова трудна, колкото се опитвате да я изкарате!

Лукас стана, приближи се към прозореца и леко го открехна. После добави:

— И тъй като скоро няма да има нужда да работите… вие дори бихте могли да откажете повишението, което несъмнено ще ви предложат за това, че сте им помогнали да забогатеят с още няколко милиона…

— За това, че сме намерили разрешение на една задаваща се криза! — поде Уолис с престорен глас, подавайки голям бял плик на Ед.

— Стойността на всеки парцел е посочена в този секретен доклад — каза той. — Повишете цената с десет процента и тогава моите служители не биха могли да отхвърлят вашето предложение.

Уолис взе пакета и радостно го размаха във въздуха.

— Най-късно в петък ще ги събера всичките — добави той.

Погледът на Лукас, който се рееше навън, изведнъж бе привлечен от едва доловимата сянка, която се прокрадваше в тъмнината. Когато София се качи в колата си, му се стори, че го гледа право в очите. Задните светлини на форда изчезнаха в нощта. Лукас наведе глава.

— Никога ли не изпитвате угризения, Терънс?

— Не съм аз този, който ще предизвика тази стачка! — отговори той, напускайки офиса.

Лукас не прие предложението на Ед да го придружи и остана сам.



Камбаните на Грейс Катидрал биха полунощ. Лукас облече габардиненото си палто и постави ръце в джобовете. Отваряйки вратата, той прокара пръсти по корицата на малката книга, с която никога не се разделяше. Усмихна се, погледна звездите и изрецитира:

— Нека има светлини в небесния простор, които да разделят деня от нощта… и които да са знаци, разделящи светлината от мрака.

Господ видя, че това е добре.



И беше вечер, и беше сутрин…

Ден четвърти

Матилда стена цяла нощ, болката не й даваше да заспи и тя се успокои чак към зазоряване. София стана, без да вдига шум, облече се и напусна апартамента, излизайки на пръсти. Откъм прозореца на стълбището влизаха слънчевите лъчи. На долния етаж тя видя Рен да бута с крак входната врата, носейки огромен букет цветя.

— Добър ден, Рен.

Старата жена, която стискаше между зъбите си някакво писмо, не беше в състояние да й отговори. Тогава София се спусна да й помогне. Взе огромния букет и го постави върху близката конзола23.

— Много ви глезят, Рен.

— Не мен, а по-скоро теб! Изглежда, че и писмото е за теб! — каза тя, подавайки плика, който озадачената София отвори.

Дължа ви обяснение, моля, обадете ми се.

Лукас.

Тя сложи писмото в джоба си. Рен гледаше цветята полу на шега, полу на сериозно.

— Изглежда, този път не е имал намерение да ти се подиграва! Тук има поне триста и всичките от различни видове! Едва ли ще намеря достатъчно голяма ваза!

Госпожица Шеридън влезе в своя апартамент. София я последва, носейки пищния букет.

— Постави тези цветя до мивката. От тях ще ти направя няколко букета с човешки размер. Ти ще ги прибереш, като се върнеш. Хайде, изчезвай, виждам, че закъсняваш.

— Благодаря ти, Рен, няма да се бавя.

— Как ли не, хайде, тръгвай, мразя, когато си тук телом, а духом си на съвсем друго място!

Младата жена целуна хазайката си и напусна къщата. Рен взе пет вази от килера и ги подреди на масата, после потърси в чекмеджето градинарската ножица и започна обработката на букета. Тя погледна изпод вежди един голям сноп лилии, който отдели настрана. Когато чу паркета на горния етаж да скърца, заряза работата си и отиде да приготви закуска на Матилда. Малко след това изкачваше стълбите, мърморейки:

— Камериерка, цветарка… и какво ли още не!



София спря колата си пред Фишърс Дейли. Влизайки в бара, тя забеляза инспектор Пилгиц; той я покани да седне.

— Какво става с нашата приятелка?

— Постепенно се възстановява, кракът я боли повече, отколкото ръката.

— Нормално е — каза той, — на човек не му се удава всеки ден случай да го носят на ръце!

— Какво ви води насам, инспекторе?

— Инцидентът с докера.

— Какво ви кара да сте толкова навъсен?

— Разследването, свързано със злополуката на докера! Искате ли да ви поръчам нещо? — попита Пилгиц, отправяйки се към бара.

След инцидента с Матилда заведението осигуряваше минимално обслужване: извън пиковите часове човек трябваше да се въоръжи с търпение, за да изчака сервирането на едно кафе.

— Знае ли се защо е паднал? — поде София.

— Според следователите причината е в дефектната стълба.

— Това по-скоро е лоша новина — промърмори тя.

— Не съм убеден в ефективността на техните методи на разследване! Имам си неприятности с отговорника им.

— За какво става дума?

— Имам впечатление, че се подиграва, повтаряйки многократно думата „прогнила“. Проблемът е там — продължи Пилгиц, потънал в своите размишления, — че електрическото табло, изглежда, по никакъв начин не може да заинтригува полицейските инспектори.

— Какво общо има със случая елтаблото?

— Тук нищо, но в трюма вероятно има огромно значение! Не може да има хиляди причини за падането на един опитен докер. Или стълбата е прогнила — не казвам, че е била първа младост, или злополуката е станала по невнимание: но едва ли човек като Гомес би допуснал подобна грешка! Освен ако в трюма изведнъж не е станало много тъмно, причината за което очевидно е прекъсването на електричеството. В този случай инцидентът е почти неизбежен.

— Искате да кажете, че става дума за злонамерено деяние?

— Искам да кажа, че най-добрата причина за падането на Гомес е изгасването на прожекторите в момента, в който той се е намирал на стълбата! На човек са му необходими слънчеви очила, за да работи в осветения трюм, така че според вас какво би могло да се случи, когато изведнъж след такава ярка светлина настъпи пълен мрак? Докато очите ви се адаптират към новосъздалата се обстановка, неизбежно ще изгубите равновесие. Никога ли не сте получавали световъртеж, влизайки в магазин или кино, след като дълго време сте стояли на слънце? Представете си как се е чувствал този работник върху стълба на двайсет метра височина!

— Имате ли доказателства за това?

Пилгиц бръкна в джоба си и извади носна кърпа, която постави на масата. После я разгъна и изложи на показ един цилиндър, обгорен по цялата дължина.

— Това е изгорял бушон, на който липсва една нула от ампеража.

— Не съм много веща в електротехниката…

— Тази джаджа е десет пъти по-слаба от напрежението, което е трябвало да понесе!

— Това доказателство ли е?

— Да, но във всеки случай непълно! Съпротивлението е могло да издържи около пет минути, преди бушонът да изгори.

— Но в крайна сметка какво доказва всичко това?

— Че има мрак, и то не само в трюмовете на Валпарезо.

— Какво мисли по въпроса разследващият екип?

Пилгиц нервно стискаше бушона, стараейки се да прикрие гнева, изписан върху лицето му.

— Според тях това, което държа в ръцете си, не е никакво доказателство, защото не съм го намерил на таблото!

— А вие смятате точно обратното.

— Да!

— Защо?

Пилгиц търкулна токопрекъсвача по масата, София го улови и започна внимателно да го оглежда.

— Намерих го под стълбите, вероятно свръхнапрежението го е изхвърлило там.

— Този, който е дошъл да заличи следите си, не е съумял да го открие. Върху таблото имаше поставен чисто нов бушон.

— Възнамерявате да повдигнете обвинение за предумишлено убийство?

— Засега не, защото имам още един проблем за разрешаване!

— Какъв?

— Мотива!

— А какъв интерес би могъл да има извършителят от падането на Гомес? На кого би могъл да послужи този инцидент? Имате ли някаква представа?

София усети силна болка в гърдите, изкашля се и закри лицето си с ръце.

— Никаква!

— Била тя и най-малката? — попита Пилгиц, поглеждайки я подозрително.