Блез се изпъна като струна, всичко това ужасно го обезпокои. Президента отвори чекмеджето си и плъзна по масата една червена папка, която се спря чак на другия й край. Блез, подтичвайки, отиде да я вземе и веднага се върна, като застана прав пред своя господар.

— По твое мнение, тъпако, извикал съм те тук, за да обикаляш около бюрото ли? Отвори я, идиот такъв!

Блез нервно отгърна картонената корица и в същия момент видя снимка на Лукас, който държеше София в ръце.

— Бих направил от нея чудесна новогодишна картичка, но ми липсва един детайл! — допълни Луцифер, удряйки с юмрук по масата. — Мисля, че ти си този, който трябва да го открие, защото именно ти избра нашия най-добър агент!

— Тази снимка е чудесна, нали? — промърмори Блез, по чието тяло обилно се стичаше пот.

— Или — поде Сатаната, смачквайки фас върху един мраморен постамент — твоят хумор надминава всички граници, или нещо от тази история ми убягва.

— Сигурно не сте си и помисляли, Президенте, че… но не… и все пак! — започна своята емоционална реч Блез. — Всичко това е предвидено и е под пълен контрол! Лукас притежава неподозирани възможности, той направо е невероятен!

Сатаната извади нова цигара от джоба си и я запали. Смукна дълбоко, след което издиша голям облак дим в лицето на Блез.

— Внимавай много какви ги говориш…

— Нашата позиция е шах и мат, нали… е, добре тогава, в момента сме на път да вземем царицата на вашия противник.

Луцифер стана и се разходи до остъклената ниша. Постави двете си ръце върху квадратното стъкло и за момент се замисли.

— Престани с твоите метафори, те ме ужасяват. Да се надяваме, че казваш истината… последиците от една евентуална лъжа ще бъдат много тежки за теб.

— Няма за какво да се притеснявате! — промърмори Блез и се оттегли, стъпвайки на пръсти.

Като остана сам, Сатаната седна на края на дългата маса. После включи своя контролен екран.

— И все пак ще трябва да проверя някои неща — извика той, натискайки отново бутона на интеркома.

* * *

Лукас се движеше по Ван Нес Авеню. Намали скоростта на пресечката с Пасифик Стрийт, спусна стъклото, включи радиото и взе една цигара. Минавайки под колоните на Голдън Гейт, той спря радиото, хвърли цигарата си, затвори прозореца и тихомълком се отправи към Саусалито.

* * *

София остави своя форд в дъното на паркинга. После пое по стълбите и се изкачи до Юнион Скуеър. Тръгна безцелно през малкия парк. По диагоналната алея забеляза млада жена да седи на пейка и да плаче. Попита я какво не е наред, но преди да я изслуша, усети сълзите да напират в гърлото й.

— Съжалявам — каза тя, отдалечавайки се.

После продължи да се шляе по тротоарите, минавайки покрай витрините на луксозните магазини. Погледна към вратата на огромния Масис и без да се замисли, влезе вътре. Тутакси една служителка, облечена в униформа с цвят на жълто пиленце, й предложи да я напръска с Канари Уорф, последния вик на модата сред ароматите. София учтиво отказа и с престорена усмивка я попита къде може да намери парфюма Аби Руж.

Младата жена не си направи труда да скрие своето раздразнение.

— На втория щанд, отдясно! — каза тя, повдигайки рамене.

Когато София се обърна, продавачката дискретно пръсна в гърба й от парфюма.

— И другите имат право да съществуват.

София се приближи към щанда. Срамежливо повдигна демонстративния флакон, отви четвъртитата капачка и изля две капки от ароматната течност върху дланта си. После насочи ръка към лицето си, вдъхна едва доловимия аромат на парфюма и притвори очи. Пред полузатворените й клепачи леката мъгла под колоните на Голдън Гейт се насочваше на север към Саусалито: по безлюдната пешеходна зона един мъж в черен костюм се разхождаше около водата.

Гласът на една продавачка я извади от мислите й. София се огледа наоколо. Навсякъде бе пълно с жени, които носеха привързани с бандероли кутии и обикаляха от щанд на щанд. Тя наведе глава, постави капачката върху флакона и излезе от магазина. След като си взе колата, отиде до Центъра за обучение на хора с нарушено зрение. През целия ден в залата, където изнасяше своите лекции, цареше пълна тишина. Когато звънецът удари, стана от катедрата и преди да напусне, тихо благодари. Прибра се вкъщи, където я чакаше една огромна ваза, пълна с пищни цветя.

— Невъзможно е да ги кача горе! — каза Рен, отваряйки й вратата. — Харесват ли ти? Придават ведра обстановка, нали?

— Да — отвърна София, прехапвайки долната си устна.

— Какво ти е?

— Рен, нали не си от хората, които казват „Аз те предупредих“?

— Не, това съвсем не е в мой стил!

— Тогава ще те помоля да оставиш този букет в стаята си — прошепна София.

След това се качи на етажа. Рен я изпрати с поглед до горната площадка; когато влезе в стаята си, старата дама промърмори:

— Нали ти казах!



Матилда остави настрана списанието, което разлистваше, и втренчено погледна своята приятелка.

— Как мина денят ти днес?

— А твоят? — отвърна София, оставяйки сака си под закачалката.

— Що за отговор! Впрочем, като се има предвид изражението ти, няма нужда да ми казваш.

— Изморена съм, Матилда!

— Седни до мен!

София се приближи до леглото й и седна. Матилда извика от болка.

— Наистина съжалявам — каза София и веднага стана. — И все пак ще ми разкажеш ли как мина денят ти днес?

— Беше невероятен! — Матилда направи недоволна гримаса. — Отворих хладилника, поставих там една огромна вана, предполагам, че вече си свикнала с моя хумор, та същата тази вана накара един домат да се пръсне от смях, а останалата част от следобеда прекарах в къпане на магданоза.

— Много ли страда днес?

— Само по време на курса си по аеробика! Можеш отново да седнеш, но, моля те, внимавай как го правиш.

Матилда погледна през прозореца и в същия момент извика на приятелката си:

— Остани права!

— Защо? — попита я учудено София.

— Защото само след десет минути ще ти се наложи отново да станеш — отговори Матилда, без да извръща поглед от прозореца.

— Какво има?

— Не мога да повярвам на очите си! — изкикоти се Матилда.

София слисано я погледна и отстъпи крачка назад.

— Той долу ли е?

— Много е готин, а ако това е неговият брат близнак, значи има и за мен! Чака те, седнал върху капака на колата, а в ръцете си държи огромен букет цветя, хайде слизай, какво чакаш! — извика Матилда и малко след това остана сама в стаята.

София вече беше на тротоара. Лукас скочи и й подаде една огромна водна лилия с рижав цвят, която гордо стърчеше в саксия, пълна с глинена почва.

— Не можах да науча кои са любимите ви цветя, но поне разбрах, че тези ви карат да общувате с мен.

Тя втренчено го погледна и не каза нищо. Той пристъпи към нея.

— Моля ви да ми дадете поне един шанс и да ме изслушате.

— Какво искате да ми кажете? Според мен няма нищо за казване.

После го остави и влезе в къщата, но се спря по средата на коридора, обърна се, излезе отново на улицата, отиде до него и без да отрони нито дума, взе водната лилия и пак се прибра. Вратата се затръшна зад нея. Рен не му позволи да влезе, отнемайки му по този начин водното цвете.

— Остави на мен. Давам ти три минути да се качиш горе и да се приготвиш. Бъди съблазнителна и същевременно не недостъпна, това е много женствено, но не забравяй все пак, че противопоставянето на всичко води до нищо! А нищото си е нищо… Хайде, изчезвай!

София искаше да вметне нещо, но Рен постави ръце на хълбоците си и заповеднически каза:

— Не съществува „но“, от което да има някаква полза.

Влизайки в апартамента си, София се отправи към гардероба.

— Не знам защо, но още като го видях, почувствах, че и тази вечер ще вечерям шунка и пюре насаме с Рен — рече Матилда, любувайки се на Лукас през прозореца.

— Как си? — попита я нервно София.

— Много добре, а ти?

— Моментът не е подходящ за разговори, Матилда.

— Сега, скъпа моя, мога да ти кажа, че си съвсем сама!

София взе шлифера си от закачалката и се отправи към вратата, без да отговори на приятелката си, която напълно искрено добави:

— Любовните истории винаги свършват добре!… Освен за мен.

— Престани с глупавите си забележки, ти дори не знаеш за какво става въпрос.

— Ако познаваше бившия ми приятел, със сигурност щеше да имаш по-добра представа за ада! Хайде, тръгвай и се забавлявай добре!

Рен беше поставила водната лилия върху една малка масичка. Погледна я и промърмори: „И след всичко това…“ Хвърляйки поглед към отражението си в огледалото, поставено над камината, тя набързо оправи посребрените си коси и дискретно се отправи към изхода. После подаде глава навън и каза на Лукас, който нервно крачеше по тротоара: „Идва!“ След което, чувайки стъпките на София, бързо се прибра.

Тя приближи до бледолилавия автомобил, върху който Лукас се бе облегнал.

— Защо дойдохте? Какво искате?

— Още един шанс!

— На човек никога не му се дава втори шанс, за да направи първото си добро впечатление!

— Бих желал тази вечер да ви докажа, че не сте права.

— Защо?

— Защото така.

— Отговорът ви съвсем не ме задоволява!

— Добре тогава, защото този следобед се върнах в Саусалито — каза Лукас.

София го погледна и за пръв път го намери уязвим.

— Не исках да се стъмва — поде отново той. — Не, много по-сложно е от това. Нежеланието винаги е било част от моята същност и странното току-що беше, че за пръв път поисках да позная неговата противоположност.

— Какво сте поискали?

— Да ви видя, да ви слушам, да ви говоря!

— И какво още? Иска ми се да намеря една-единствена причина, поради която да ви вярвам.

— Елате с мен, не ми отказвайте поканата за вечеря.

— Вече не съм гладна — рече тя, свеждайки глава.

— Вие никога не сте гладна! И все пак не съм само аз този, който премълча истината…

Лукас отвори вратата на автомобила и се усмихна.

— … Знам коя сте.

Тя втренчено го погледна и се качи.

Матилда пусна пердето, което бавно закри прозореца. В същото време друга завеса се спускаше над един прозорец от долния етаж.

Колата се изгуби в края на пустата улица. Те мълчаливо пътуваха под ситния есенен дъжд. Лукас караше бавно, София гледаше навън, търсейки в небето отговорите на въпросите, които не й даваха мира.

— Откога знаете? — попита тя.

— От няколко дни — смутено отвърна Лукас, прокарвайки ръка по брадичката си.

— Всеки ден нова изненада! И през цялото време нищо не ми казахте!

— Вие също нищо не ми казахте.

— Аз не мога да лъжа!

— А аз не съм програмиран да казвам истината!

— Тогава как да не си помисля, че вие сте нагласили всичко и от самото начало ме манипулирате?

— Това би означавало да подцените самата себе си, а може и да е точно обратното, всяко нещо си има своята противоположност! Струва ми се, че в настоящия момент имам право.

— За какъв момент става дума?

— Цялата тази връхлитаща ме и чужда за мен нежност. Вие и аз пътуваме в една кола, без да знаем къде отиваме.

— Какво сте решили? — попита София, гледайки безцелно движещите се по влажните тротоари пешеходци.

— Нищо не мога да ви кажа. С вас съм и това е всичко.

— Престанете!

Лукас рязко натисна спирачки, колата се плъзна по мокрия асфалт и спря под един светофар.