— Липсвахте ми през цялата нощ и целия ден. Обзет от мъка по вас, отидох да се поразходя из Саусалито, но там пак ми липсвахте; липсвахте ми и ми беше толкова хубаво.

— Явно не познавате смисъла на тези думи.

— Преди бях наясно единствено с техните антоними.

— Престани да ме ухажваш!

— Мислех си дали някой ден ще започнем да си говорим на „ти“!

София замълча. Светна жълто, после зелено, пак жълто и след това червено. Чистачките безмълвно се бореха с водата, стичаща се по предното стъкло.

— Аз изобщо не ви ухажвам! — каза Лукас.

— Не казах, че го правите лошо — отвърна тя, вдигайки рязко глава. — Казах само, че ме ухажвате, трябва да умеете да правите разлика.

— Мога ли да продължа? — попита той.

— От всички страни ни присветват.

— Не им остава нищо друго, освен да чакат, пък и свети червено!

— Да, вече за трети път свети червено!

— Не знам какво става с мен, не разбирам нищо от всичко това, но знам, че се чувствам добре до вас и че думите, които току-що изрекох, никога досега не са били част от моя речник.

— Не е ли малко рано за подобни заключения?

— Нещо повече, на моменти дори ми се случва да говоря истината.

— Да, и аз го забелязах!

— Сега наистина имам нужда от помощ; да бъдеш искрен, е много по-сложно, отколкото си представях!

— Да, така е. Трудно е да бъдеш честен, Лукас, много по-трудно, отколкото си го представяте. Понякога това е неблагодарна и несправедлива мисия, но да не бъдеш честен е все едно да виждаш и да твърдиш, че си сляп. Всичко това е толкова сложно за обяснение. Ние сме твърде различни един от друг, понякога си мисля, че сме прекалено различни.

— И толкова добре се допълваме — отвърна той, изпълнен с надежда. — Тук изцяло съм съгласен с вас.

— Не, наистина сме твърде различни!

— Не мога да си представя, че тези думи излизат от вашата уста… Вярвах, че…

— Вие сте започнали да вярвате?

— Не бъдете лоша, във всеки случай мислех, че различията… но явно съм се лъгал или по-скоро съм бил прав, което наистина е парадоксално.

Лукас излезе от колата, оставяйки вратата отворена. Шумът от клаксоните стана още по-силен, когато София тичешком го последва. Тя го викаше, но той не я чуваше. Дъждът бе станал още по-силен. Най-накрая го настигна и го улови за ръката, той се обърна и я погледна в очите. Косите покриваха лицето й, той внимателно отмести един непокорен кичур, спуснал се чак до устните й. Тя го отблъсна.

— Нашите светове нямат нищо общо помежду си, вярваме в диаметрално противоположни неща, надеждите ни не се пресичат никъде, разбиранията за живота на всеки от нас са напълно несвойствени за другия… Как искате да вървим заедно, когато всичко у нас е така различно?

— Страх ви е! — каза той. — Точно така, вцепенили сте се от страх. Противно на вашата ценностна система, вие сте тази, която в момента не желае да си отвори очите, вие, която преди малко ми говорихте за слепота и искреност. Проповядвате добрини през целия ден, но неподкрепени с действия, думите ви не струват нищо. Не ме съдете, защото наистина аз съм вашата противоположност, но също така съм вашето друго „аз“, вашата половина. Не бих могъл да ви опиша чувствата си в момента, защото не мога да намеря думите, с които да изкажа какво изпитвам от два дни насам. Объркването ми е толкова голямо, че понякога ми се струва, че всичко би могло да се промени, моят свят, както вие самата казвате, вашият, дори техният. Не ме е грижа за битките, които съм водил. Не искам дори да си спомням за черните вечери и безкрайните недели, аз съм един безсмъртен, който за пръв път иска да живее. Ние бихме могли да се поучим един от друг, да се разкрием един на друг, така че с течение на времето да започнем да си приличаме.

София постави пръст върху устните му и прошепна:

— И всичко това само за два дни?

— … И три нощи! Но те струват поне част от моята вечност — поде отново Лукас.

— Пак започвате!

Една гръмотевица раздра небето. Проливният дъжд прерастваше в буря. Той вдигна глава и погледна нощта, черна, както никога досега.

— Побързайте — каза с решителен глас. — Трябва веднага да се махнем оттук, имам много лошо предчувствие.

Без да чака отговор, той хвана София и я поведе към колата. Потегли още със затварянето на вратите, минавайки на червено и оставяйки след себе си куп катастрофирали автомобили. После рязко зави наляво и се насочи към тунела, който минаваше под хълма, далеч от недискретните погледи на хората. Тунелът беше пуст, Лукас увеличи скоростта, движейки се по дългото дясно платно, водещо към Чайнатаун. Неоновите лампи се редяха една след друга над купето, осветявайки на кратки интервали вътрешността му. Чистачките изведнъж спряха да се движат.

— Вероятно е станало късо съединение — каза Лукас в момента, в който крушките и на двата фара изгърмяха.

— Късо съединение! — учудено отвърна София. — Натиснете спирачките, нищо не се вижда.

— С радост бих го направил — отговори Лукас, натискайки педала, който не реагираше.

Той вдигна крак от педала за газта, но при тази скорост колата в никакъв случай нямаше да спре преди края на тунела, където се кръстосваха пет улици. Това нямаше никакво значение за него, той се считаше за непобедим, но в този момент си помисли какво ще се случи с нея. За части от секундата стисна здраво волана и с всички сили извика:

— Дръжте се!

После умело насочи автомобила към бордюра. Венец от искри покри предното стъкло. Чу се силен гръм: двете предни гуми се бяха спукали. Колата направи няколко малки завоя, преди да спре напречно. Предната й част удари мантинелата, разделяща пътя, предизвиквайки невъобразимо сътресение. В този момент буикът се обърна и започна да се пързаля към изхода на тунела. София стисна юмруци и колата най-после спря на няколко метра от кръстовището. Макар обърнат с главата надолу, на Лукас му бе достатъчен само един поглед, за да разбере, че София бе невредима.

— Добре ли сте? — попита го тя.

— Шегувате ли се! — каза той, отърсвайки прахта от себе си.

— Това някои го наричат верижна реакция! — поде отново София, опитвайки да се измъкне от неприятното положение.

— Може и да сте права, но според мен най-добре е да излезем оттук колкото се може по-бързо, преди да сме станали жертва на поредната брънка от веригата — отговори Лукас, изтласквайки вратата с крак.

Бързо заобиколи катастрофиралата кола и отиде да помогне на София да излезе. В момента, в който тя стъпи на крака, той я хвана за ръката и тичешком я поведе след себе си. Двамата бързо се отправиха към центъра на китайския квартал.

— Защо трябва да тичаме? — попита София.

Лукас продължи, без да отговори.

— Мога ли поне да си дръпна ръката? — каза задъхано тя.

Лукас отпусна пръсти, освобождавайки я от хватката. Най-сетне се спря в началото на малка, тъмна уличка, осветена единствено от бледата светлина на няколко лампи.

— Да влезем тук — предложи Лукас, посочвайки един малък ресторант. — Тук ще сме в безопасност.

— В безопасност от какво? Ще ми обясните ли най-сетне какво става? Имате вид на лисица, преследвана от глутница кучета.

— Да побързаме!

Отвори вратата, но София дори не се помръдна. Той се доближи до нея и се опита насила да я вкара, но тя не се поддаде.

— Сега не е време за подобни номера! — каза Лукас, дърпайки я за ръката.

София мигом се освободи и го отблъсна.

— Вие току-що предизвикахте катастрофа, въвлякохте ме в една луда надпревара, въпреки че никой не ни преследваше, белите ми дробове ще се пръснат и на всичкото отгоре нямам право на никакво обяснение…

— Последвайте ме, нямаме време за разговор.

— Защо да ви се доверявам?

Лукас тръгна сам напред. Тя го проследи с поглед, поколеба се за момент и го последва, стремейки се да върви точно по неговите стъпки. Салонът беше малък. Имаше едва осем маси. Той избра една в дъното, предложи й стол и на свой ред седна. Не отвори менюто, което един възрастен мъж в традиционен костюм му предложи, а учтиво го помоли на перфектен китайски за чай, нефигуриращ в листата. Мъжът се поклони, преди да поеме към кухнята.

— Ще ми обясните ли какво става, Лукас, в противен случай си тръгвам!

— Мисля, че току-що получих предупреждение.

— Значи не е било инцидент? За какво искат да ви предупредят?

— За вас!

— Не разбирам защо?

Лукас въздъхна, преди да отговори:

— ЗАЩОТО ВСИЧКО СА ПРЕДВИДИЛИ, ОСВЕН ЧЕ ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ!

София взе една скарида от малката порцеланова купа и бавно започна да яде пред учудения поглед на Лукас. Той й подаде чаша горещ чай, която старият мъж току-що бе донесъл на масата.

— Много бих искала да ви вярвам, но какво щяхте да сторите на мое място?

— Щях да стана и незабавно да си тръгна.

— Не започвайте отново.

— И щях да предпочета задната врата.

— Това ли искате да направя?

— Точно така! Без да се обръщате под никакъв предлог, на три ставаме и се скриваме зад завесата. Сега!

Той я хвана за ръката и безцеремонно я затегли след себе си. Прекосявайки набързо кухнята, Лукас разби вратата с рамо. За да си проправи път, избута една боклукчийска кофа, чиито колела дрезгаво изскърцаха. Тя най-сетне разбра: един силует се промъкваше в тъмнината. Към сянката, виждаща се в светлината на малък уличен стълб, се прибавяше и образът на автоматичното оръжие, насочено към тях. За няколко секунди София си даде сметка, че са заобиколени от три стени. В същия момент пет изстрела раздраха тишината.

Лукас се хвърли върху нея, опитвайки се да я защити с тялото си. Тя се опита да го отблъсне, но той я прикова към една от стените на безистена. Първият куршум рикошира от бедрото му; вторият едва засегна областта на корема. Приклекна за момент, но веднага се изправи; третият отскочи от ребрата му — белегът, който остави там, беше впечатляващ. Четвъртият срещна гръбначния му стълб. За миг той остана без въздух, но после бавно нормализира дишането си. Когато петият куршум го засегна, почувства, че някакъв огън изгаря плътта му. Петият всъщност единствено проникна в неговото тяло, в областта на лявото рамо.

Веднага след това нападателят избяга. Когато ехото от изстрелите заглъхна, тишината се нарушаваше единствено от дишането на София. Тя го държеше в ръцете си. Главата на Лукас се бе отпуснала върху рамото й. Със затворени очи той, изглежда, все още й се усмихваше. Люлеейки отпуснатото му тяло, тя прошепна в ухото му:

— Лукас?

Той не отговори, тогава тя го разтърси по-силно.

— Лукас, не се правете на идиот, отворете очи!

Така той приличаше на заспало, невинно дете. Колкото повече страхът я обземаше, толкова по-здраво го дърпаше. В момента, в който една сълза се стече по бузата й, тя почувства страшен натиск върху гърдите си. Изведнъж й прилоша.

— Това не може да ни се случи, ние сме…

— … Вече мъртви… непобедими… безсмъртни? Да! Медалът си има и обратната страна, нали? — каза той, изправяйки се с усмивка.

София втренчено го погледна, неспособна да разбере настроението, което го бе обзело. Той бавно приближи лицето си до нейното, тя се отдръпна, но Лукас продължи, докато устните му докоснаха нейните, предвещавайки една опияняваща целувка. Тя отстъпи и погледна алената му ръка.

— Защо тогава кървиш?

Лукас проследи с поглед червената струйка, която се стичаше по ръката му.

— Това е напълно невъзможно, във всеки случай не беше предвидено! — каза той.

… След това се свлече на земята. Тя го обгърна с ръце.

— Какво ни става? — попита Лукас, идвайки отново в съзнание.

— Що се отнася до мен, мисля, че е много сложно за обяснение! Що се отнася до теб, мисля, че един куршум е минал през рамото ти.