Лукас я погледна втренчено. Погледът му бе потъмнял, той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Имала ли си усещането, че светът би те отминал и оставил сама; впечатлението, че обикаляйки всички ъгли на стаята, която обитаваш, пространството започва да се смалява; убеждението, че през нощта дрехите ти са остарели; че във всяко огледало отражението ти играе ролята на собствената ти мизерия, ненаблюдавана от никого, без всичко това да ти носи каквото и да е удовлетворение — да мислиш постоянно, че никой не те обича и че ти не обичаш никого, и че всичко това е празното пространство на собственото ти съществуване.

София докосна устните му с върха на пръстите си.

— Не говори така.

Държа да знаеш, че няма да се дам лесно.

— Исках да ти направя кафе.

После тя се приближи към него.

Не знам дали съществува някакво разрешение на проблема, но съм сигурна, че ще го намеря — му прошепна.

Няма да оставя това рамо да се вдърви. Отиди да си вземеш душ, а аз ще приготвя закуската.

Тя кимна утвърдително и се отправи към банята. Лукас погледна ризата си, провисена над леглото: единият й ръкав бе покрит с почерняла кръв. Той го откъсна. После се приближи към прозореца, отвори го и се загледа в покривите на сградите, простиращи се под него. Сирената на един голям товарен кораб изсвири в залива в отговор на камбанния звън, долитащ от Грейс Катидрал. Той смачка на топка окървавения плат и преди да затвори прозореца, го изхвърли навън. После с тихи стъпки се отправи към банята и долепи ухо до вратата. Изведнъж му стана топло от горещата вода, която струеше от душа. Въздъхна дълбоко и излезе от стаята.

— Ще правя кафе, вие искате ли? — попита той Матилда.

Тя му показа чашата с топлия шоколад.

— Между другото, отказах се от възбуждащите средства, но току-що дочух за палачинките, така че ще се задоволя с десет процента от плячката.

— Пет процента максимум — отговори той, минавайки зад барплота — и само в случай, че ми кажете къде се намира кафеварката.

— Лукас, снощи дочух нещо от вашия разговор, нещо, което ме накара дълбоко да се замисля. Не че по времето, когато взимах наркотици, не съм си задавала подобни въпроси, но в настоящия момент не считам, че аспиринът е в състояние да пробуди подобни халюцинации у мен. С две думи, за какво точно си говорехте?

— Много се бяхме напили снощи, така че възможно е да сме казали някоя и друга глупост, но не се притеснявайте, може спокойно да си взимате аспирина, без да се страхувате от странични ефекти.

Матилда погледна закаченото на облегалката на стола сако, с което той бе облечен предната вечер. Откъм гърба цялото беше надупчено от куршуми.

— Винаги ли, когато се напивате, стрелят по вас?

— Абсолютно сте права! — отговори той, отваряйки вратата на стаята.

— Във всеки случай сакото ви е много добре скроено, жалко само, че вашият шивач не го е подсилил откъм гърба.

— Бъдете сигурна, ще му направя забележка.

— Разчитам на вас! Приятно къпане.

Рен влезе в апартамента, постави на масата вестник и един голям плик, пълен с кроасани. После се обърна към Матилда, която беше останала сама в стаята.

— Ако един ден реша да преобразувам къщата си в Bed & Breakfast25, а знае ли човек, то подобни закуски биха навредили на бъдещата ми клиентела. Я, гълъбчетата се събудили!

— В стаята са! — уточни Матилда, вдигайки нагоре очи.

— Когато й казах, че противопоставянето на всичко води до нищо, тя явно ме е разбрала съвсем буквално.

— Надявам се, вече си видяла животното голо до кръста!

— Не, но нали знаеш, на моята възраст дали ще е звяр или шимпанзе, вече не е от голямо значение.

Рен постави кроасаните в една голяма чиния и учудено погледна сакото на Лукас.

— Кажи им да не посещават бояджията на ъгъла, той ми е приятел. Добре де, слизам.

И изчезна надолу по стълбите.

София и Лукас седнаха на масата, на която Матилда се бе настанила, и закуската започна. Когато Лукас погълна и последната виенска кифличка, те разтребиха кухнята и настаниха удобно Матилда в леглото. София реши да вземе Лукас със себе си на доковете. Тя свали своя дъждобран от закачалката, а той с отвращение погледна изпокъсаното си сако. Матилда му намекна, че риза с един ръкав би било нещо доста екстравагантно за този квартал. В багажа си имаше мъжка риза и обеща да му я даде назаем, при условие че й я върне в прилично състояние, за което той благодари. Няколко минути по-късно те бяха вече на изхода и точно в този момент гласът на Рен ги спря. Тя стоеше изправена в средата на коридора, поставила ръце на хълбоците си, и втренчено гледаше Лукас.

— Ако питате мен, не е първа младост, макар че десенът тип „Уелският принц“ никога няма да стане демоде. И още нещо, туидът държи много топло!

Тя помогна на Лукас да облече сакото, което като че бе шито по негова мярка, и погледна София с крайчеца на окото си.

— Не се опитвай да научиш на кого е принадлежало! На моята възраст човек прави каквото си поиска със своите спомени.

В този момент се преви на две, опирайки се на перваза, и направи смешна гримаса. София се втурна към нея.

— Какво ти е, Рен?

— Нищо особено, само незначителна болка в корема, така че не се притеснявай.

— Изглеждаш бледа и имаш отпаднал вид!

— От десет години не съм се пекла на слънце, а и на тия години, нали знаеш, нормално е да се събудя уморена. Не се притеснявай.

— Не искаш ли да те заведа на лекар?

— Само аз му липсвам! Нека си стоят вкъщи тези доктори, и аз ще си остана у дома! Единствено по този начин ще се разбера с тях.

Тя им направи знак с ръка, с който искаше да каже: „Хайде, вървете, струва ми се, че и двамата бързате, тръгвайте.“

София се поколеба, преди да изпълни заръката й.

— София?

— Да, Рен?

— Мисля, че ще мога да ти покажа албума, който толкова искаше да видиш. Снимките са някак си особени, затова бих искала да ги разгледаш на залез-слънце. Светлината през тази част на деня им придава по-изразителен вид.

— Както кажеш, Рен.

— Ела в пет часа следобед и бъди точна, разчитам на теб.

— Разбира се, че ще дойда, обещавам.

— А сега изчезвайте и двамата. Достатъчно ви задържах с моите глупави истории! Лукас, грижете се за това сако… Трябва да знаете, че държах много на мъжа, който някога го носеше.

Когато колата се отдалечи, Рен спусна завесата на прозореца и продължи сама да си мърмори, подреждайки един от огромните букети, поставени на масата.

— Храната, къщата, останало е само бельото!

Те се спуснаха по Калифорния Стрийт. На светофара на пресечката с Полк Стрийт спряха успоредно на колата на инспектор Пилгиц. София спусна стъклото и го поздрави. Той слушаше някакви новини по радиото.

— Не знам какво ги е прихванало тази седмица, но изглежда, че всички са полудели, това е петото сбиване, което прераства в безредици в Чайнатаун. Съжалявам, но трябва да тръгвам, желая ви приятен ден — каза той и потегли.

Колата на полицая зави наляво с виеща сирена, тяхната спря десет минути по-късно в началото на кей 80. Те гледаха стария товарен кораб, който равнодушно се клатеше във водата.

— Може би идеята ми да те взема със себе си ще ни позволи да избегнем най-лошото! — каза София.

В погледа на Лукас се четеше безпокойство.

— Къде искаш да ме заведеш?

— При своите!

— И как мислиш, че ще стане това! Може би с благословията на Светия Дух? — отговори иронично Лукас.

— Когато някой не иска да се върне при своя работодател, трябва да направи всичко възможно, за да го изгонят. Направи така, че да те уволнят!

— Чела ли си автобиографията ми? Мислиш ли, че мога да я изтрия или да я пренапиша за четирийсет и осем часа? И как си представяш, че твоите хора ще ме приемат, с отворени обятия, преизпълнени с любов и добри намерения? София, едва прекрачил прага на твоята обител, цяла орда пазители ще се спуснат подире ми и ще ме изпратят там, откъдето идвам. Съмнявам се, че ще ми осигурят транспорт първа класа.

— Обрекох душата си на другите, винаги съм се стремяла да ги убедя, че не трябва да се предават. Така че сега е мой ред да бъда щастлива. Раят не означава да си сам и смятам, че съм го заслужила!

— Искаш невъзможното, отпорът ще бъде голям, никога няма да ни оставят да се обичаме.

— Понякога е достатъчно да имаш малко надежда, да дадеш някакъв знак. Само ти можеш да решиш дали ще се промениш, Лукас, и ако наистина го желаеш, покажи им, че имаш воля.

— Така бих искал това, което казваш, да е вярно и в същото време да е толкова лесно.

— Тогава опитай, умолявам те!

Лукас не отговори. Той се отдалечи на няколко крачки и се спря до ръждясалия мостик на големия кораб. При всяко опъване на въжетата се чуваше ужасно скърцане, което придаваше на Иалпарезо вид на вързано животно, борещо се за своята свобода и същевременно за последния си пристан: едно голямо крушение в открито море.

— Страх ме е, София…

— Мен също. Остави ме да те отведа в моя свят, там ще направлявам всяка твоя стъпка. Ще съм до теб, когато се събуждаш и когато заспиваш. Ще изтрия цялото ти минало, ще излекувам всичките ти рани. Когато те обземе гняв, ще ти завържа ръцете на гърба, за да не би да ти дойде наум да сториш някому лошо, ще залепя устата си за твоята, за да заглуша виковете ти, и повече нищо не ще бъде както преди. И ако понякога се чувстваш самотен, знай, че самотни ще сме и двамата.

Той я прегърна, прокара пръсти по бузата й и прошепна на ухото й с плътния си глас:

— Дори не предполагаш по какви пътища съм минал, за да дойда до теб. Аз самият знаех много малко неща, София, често се обърквах, но всеки път започвах отново, по-радостен и по-горд отпреди. Бих искал времето да спре, за да мога да го изживея, да те преоткрия и да те обичам така, както заслужаваш да бъдеш обичан, но, за жалост, това време ни свързва, без да ни принадлежи. Идвам от общество, където всичко се отъждествява с една личност. Всичко е едно цяло; аз съм злото, а ти доброто, аз съм твоят антипод, но знам, че те обичам, така че само ми кажи какво искаш от мен.

— Твоето доверие.

Те напуснаха пристанищната зона и поеха нагоре по Трета улица. София търсеше оживено място, пълно с минувачи и автомобили.

* * *

Блез влезе в големия офис, пребледнял и премалял от страх.

— Като се има предвид, че и аз се интересувам от шахмат — извика Президента, кръстосвайки надлъж и шир огромната остъклена ниша, — искам да чуя още веднъж твоята теория за „мата“.

Блез придърпа към себе си един огромен черен фотьойл.

— Остани прав, идиот такъв! Не, по-добре е да седнеш, защото колкото по-малка част виждам от теб, толкова по-добре се чувствам! И така, с две думи, целият ни елит реши да смени посоката?

— Президенте.

— Млъквай! Да съм ти дал думата? Да не би да си прочел по устните ми, че моите уши искат да чуят звука на противния ти глас?

— Аз…

— Млъквай!

Президента викаше толкова силно, че Блез се смали с цели пет сантиметра.

— И дума да не става да го изгубим за нашата кауза — поде Президента. — Не трябва дори да си помисляме, че можем да капитулираме. Очаквах тази седмица цяла вечност и не ще позволя на едно нищожество като теб да пропилее всичко! Не знам как си си представял ада до този момент, но съвсем скоро ще ти създам напълно нови виждания за него! Да не си посмял да говориш! Постарай се да не забелязвам мърдането на гнусните ти устни. А сега искам да знам, имаш ли някакъв план?

Блез взе един лист и набързо надраска няколко реда. Президента грабна хартията и започна да чете, отправяйки се към срещуположния край на масата. Ако имаше нарушение в регламента, двубоят можеше да бъде прекратен и тогава ще трябва да се играе отново. Блез му предлагаше да оттеглят Лукас преди края. Побеснял, Луцифер смачка листа и го запрати в лицето на Блез.