— Лукас ще ми плати скъпо за това. Доведи го тук преди настъпването на нощта и знай, че това е последният ти шанс!

— Той няма да дойде доброволно.

— Искаш да кажеш, че неговата воля стои над моята?

— Искам да кажа, че той трябва да умре…

— … Нека не забравяме една малка подробност… Това вече отдавна е факт, глупако!

— След като един куршум е успял да го засегне, значи съществуват и други начини да се справим с него.

— Тогава ги открий, вместо да дрънкаш глупости.

Блез мигом изчезна. Беше пладне. Денят щеше да свърши след пет часа, а не му оставаше много време, за да напише клаузите на един страшен договор. Да организира убийството на своя най-добър агент, нямаше да е лесна работа.

* * *

Фордът бе паркиран на кръстовището на Полк и Калифорния, едно наистина оживено място. В този час на деня потокът от автомобили беше непрекъснат. София предупреди един възрастен мъж с бастун, който се готвеше да мине по пешеходната пътека, да внимава. От друга страна, времето, отделено за пресичане на четирите платна, беше твърде кратко.

— И какво ще правим сега — попита отегчено Лукас.

— Помогни му! — отговори тя, посочвайки с пръст възрастния пешеходец.

— Шегуваш ли се?

— В никакъв случай.

— Искаш да придружа някакъв си старец от едната до другата страна на пътя? Та това не е никак сложно…

— Тогава направи го!

— Добре, ще го направя — каза Лукас, отдалечавайки се бавно.

Той се доближи до мъжа и веднага след това се върна.

— Не виждам ползата от всичко това.

— Какво, да не би да предпочиташ да започнем, прекарвайки целия следобед в грижа за болните? Това също не е сложно. Достатъчно е само да им помагаме да оправят тоалета си, да получават съобщенията си, да ги успокояваме относно развитието на състоянието им, да седим до тях и да им четем вестници…

— Добре! Ще се заема с всичко това!

Той отново се отдалечи… След което пак се върна при София.

— Предупреждавам те. Ако онова хлапе отсреща, което си играе с мобилния си телефон с вградена камера, направи дори една снимка, ще го изпратя с един шут отзад да снима сателитите.

— Лукас!

— Добре де, тръгвам!

После Лукас безцеремонно хвана стареца за ръката, който учудено го изгледа, и го поведе към отсрещната страна.

— Предполагам, че не си тук, за да броиш колите, така че хвани здраво бастуна си, ако не искаш самостоятелно да преминаваш Калифорния Стрийт!

Светна червено и двамата тръгнаха по паважа. На втората пешеходна зебра от челото на Лукас започна да струи пот, на третата — почувства, че цяла колония мравки се беше заселила в мускулите на краката му, на четвъртата — усети силни болки в ставите. Сърцето му биеше силно и не му достигаше въздух. Преди да стигне средата на пътя, Лукас започна да диша тежко. Пешеходната зона, която се намираше в този участък, им даде възможност да спрат, а освен това те бяха длъжни да го направят, като се има предвид, че светофарът светна зелено, подобно лицето на Лукас.

— Добре ли сте, младежо? — попита го старият господин. — Искате ли да ви помогна да пресечете? Хванете се здраво за ръката ми, вече почти стигнахме.

Лукас взе хартиената кърпичка, която той му подаде, и попи потта по челото си.

— Не мога! — каза с треперещ глас. — Мисля, че няма да успея! Наистина съжалявам!

После се отправи тичешком към София, която чакаше със скръстени ръце, седнала на капака на автомобила.

— Смяташ да го оставиш там?

Едва не оставих костите си! — отвърна замислено Лукас.

Тя дори не го изслуша, а се втурна към множеството от коли, чиито клаксони огласяха цялата улица, с намерението да се домогне до централната алея. После сграбчи стария господин.

— Объркана съм, ужасно съм объркана. Този преди малко беше начинаещ, за първи път му е — каза възбудено тя.

Мъжът се почеса зад тила, поглеждайки София с голямо учудване. Докато светлините на светофара се сменяха от зелено към червено Лукас се обърна към София.

— Остави го! — провикна се той.

— Какво казваш?

— Чу много добре! Аз изминах половината от пътя заради теб, сега е твой ред да изминеш другата половина, но в посока към мен. Остави го там, където е сега!

— Да не си полудял?

— Не, това е напълно логично! Прочетох една чудесна книга, която намерих в хотел Хилтън, където пишеше, че да обичаш, означава да споделяш, че всеки от двамата трябва да измине своя път към другия! Поиска от мен невъзможното и аз го направих заради теб, сега ти трябва да се разделиш с част от своята същност. Остави този мъж там, където е. Избирай, или старчето, или аз!

Старецът потупа София по рамото.

— Не искам да ви прекъсвам, но заради вашите истории наистина ще закъснея. Хайде, ако обичате, отидете при вашия приятел!

Без да чака повече, човекът мина на другия край на улицата.

София се върна при Лукас, който се бе облегнал на колата. В погледа й се четеше тъга. Той й отвори вратата, изчака, докато се настани, и седна зад волана, но фордът остана неподвижен.

— Не ме гледай така, наистина съжалявам, че не успях да изпълня мисията си докрай.

Тя въздъхна дълбоко и му каза:

— Нужни са сто години, за да поникне едно дърво, а само няколко минути, за да изгори…

— Така е, но не разбирам накъде биеш?

— Ще дойда да живея в твоята обител и ти си този, който ще ме заведе там.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив. Казвам ти го напълно сериозно.

— В никакъв случай не ще те оставя да направиш това.

— Тръгвам с теб, Лукас, и толкоз.

— Няма да се справиш.

— Не беше ли ти този, който ми каза да не се подценявам? Колкото и да ти звучи парадоксално, твоите хора ще ме приемат с отворени обятия! Научи ме на злото, Лукас!

Той дълго се любува на неповторимата й хубост. Изгубена някъде в тишината, разделяща двата свята, тя бе решена да направи едно пътуване, за чиято посока нищо не знаеше, но тази нейна решителност я караше да не се страхува. За първи път желанието у нея стана по-силно от последствията, които можеше да има, за първи път любовта в нея приемаше смисъл, който тя дори и не си представяше. Лукас запали автомобила и потегли към долните квартали.

* * *

Превъзбуден, Блез взе слушалката и каза да му дадат Президента или, по точно, да го предупредят веднага за неговото посещение. Той изтри ръцете си в панталоните и извади касетата от касетофона. После със ситни стъпки се отправи към дъното на коридора. Вървеше толкова бързо, колкото му позволяваха късите крака. Гледан отстрани, Блез приличаше на истински паток. Още с първото почукване той отвори вратата и влезе в офиса на Президента, който го посрещна с вдигната във въздуха ръка.

— Млъкни! Вече всичко знам!

— Значи имах право! — не успя да се сдържи Блез.

— Може би! — високомерно отвърна Президента.

Блез подскочи от радост и с всички сили удари с юмрук по дланта си.

— Ето вашите шах и мат! — ликуваше той. — Както вече ви казах, Лукас е истински гений! Той привлече най-елитния им агент за нашата кауза, каква нечувана победа! — Блез преглътна, преди да продължи: — Трябва незабавно да прекратим започнатата вече процедура и затова ми е нужен вашият подпис.

Луцифер стана и се насочи към остъклената ниша.

— Бедни ми Блез, толкова си глупав, че понякога се питам дали присъствието ти тук не е плод на твоята грешна ориентация. В колко часа трябва да бъде изпълнен договорът?

— Експлозията ще се състои точно в деветнайсет часа — отговори той, поглеждайки плахо часовника си.

… Оставаха им точно четирийсет и две минути, за да прекратят операцията, която Блез щателно бе подготвил.

— Нямаме никакво време за губене, Президенте!

— Напротив, разполагаме с неограничено време, ще подсигурим нашата победа, без да поемаме какъвто и да било риск. Няма да променяме нищо от това, което е предвидено… с изключение на една малка подробност… — добави Сатаната, потърквайки се по брадичката — ще ги доведем и двамата точно в пет часа.

— Но каква ще е реакцията на нашите противници? — попита Блез, ставайки все по-неспокоен.

— Инцидентът си е инцидент! Доколкото ми е известно, не аз съм измислил случайността. Подготви се да ги приемем в уговорения час, имаш на разположение четирийсет минути!

* * *

Кръстовището на Бродуей и Колъмбъс Авеню открай време беше предпочитаното място за всички човешки пороци: наркотици, женски и мъжки тела, изоставени от живота, се продаваха там, скрити от недискретни погледи. Лукас паркира в началото на тясна и тъмна уличка. Под едно паянтово стълбище млада проститутка изтърпяваше наказанието, което в момента нейният сутеньор й налагаше.

— Погледни добре — каза Лукас. — Ето го моя свят, другото лице на човешката природа, света, който винаги си искала да победиш. Хайде, опитай се да откриеш твоето добро сред тази купчина мръсотия, отвори широко очите си и ще видиш гнилостта, упадъка, насилието в най-чистата им форма. Курвата, която умира пред теб, се оставя да бъде опетнена и смазана от бой, без да окаже каквато и да е съпротива на този, на когото е била продадена. На нея, както и на тази Земя, й остават още няколко мига живот, още няколко удара и тя ще предаде грешната си душа. Ето смисъла на този ужасен облог, който ни свързва. Искаше да те науча на злото, София? Нужен ми е един-единствен урок и той с цялото си измерение ще ти принадлежи и в същото време завинаги ще те поквари. Пресечи тази уличка. Приеми, че не трябва да се месиш, и ще видиш колко е лесно, нужно ти е само нищо да не правиш; стори като тях, обърни гръб на цялата тази мизерия, а аз ще те чакам от другата страна; когато пристигнеш там, вече няма да си същата. Това пътуване ще те отведе от единия към другия свят, без никаква надежда да се върнеш обратно.

София слезе от колата, която се отдалечи. Тя тръгна в мрака и след всяка стъпка тялото й натежаваше все повече и повече. Погледна в далечината и с всички сили се опита да устои на силата, която я тласкаше назад. Под краката й улицата се губеше някъде в безкрая. Приличаше на килим, покрит с всевъзможни боклуци, търкалящи се по разбития паваж.

Стените бяха тъмносиви, тя видя Сара, проститутката, смазана от боя, който нейният сутеньор й нанасяше. Устните й бяха разкъсани от многобройните рани, от които се стичаше кръв, толкова черна, колкото смъртта, главата й се олюляваше, гърбът й беше целият в рани, ребрата й се пукаха едно след друго под напора на тежките удари, но изведнъж тя реши да се съпротивлява. Бореше се, за да не падне, за да не се остави на произвола на ударите, които всеки момент щяха да отнемат и малкото живот, който й оставаше. Юмрукът, ударил челюстта, изпрати главата й право в стената, шокът беше страшен, сътресението във вътрешността на черепа й — ужасно.

Сара я видя, видя я като последен лъч надежда, като чудо, предложено на тази, която винаги е вярвала в Господ. Тогава София стисна зъби и юмруци, мина покрай нея и намали хода си. Зад нея проснатата на земята жена не намираше сили дори да извика. София не виждаше ръката на мъжа, която застрашително се издигаше над главата на уличницата. С премрежени от сълзи очи, с неописуемо главоболие, тя разпозна на другия край на уличката сянката на Лукас, който я очакваше със скръстени ръце.

Тогава се спря. Цялото й тяло като че ли замръзна и едва успя да намери сили да извика неговото име. Викът, който се изтръгна от гърлото й, беше толкова силен, че учуди самата нея, извика така силно, че гласът й раздра цялата тишина на този мрачен свят, огласи и най-тъмните кътчета на тази земя и всичко това се случи за части от секундата, време, за което никой не си даде сметка. Лукас се затича към нея, подмина я, улови мъжа и го хвърли на земята. Последният стана и се насочи към него. Гневът на Лукас беше неописуем и тялото на насилника бе пречупено на две. Губейки кръв, в този момент то издаваше трагедията на своята победена арогантност, на последното насилие, което го отнасяше към смъртта.