Марк Леви - Седем дни за цяла вечност…

Тя отиде на пръсти до прозореца. Лукас все още спеше. Дръпна завесата, навън беше студена ноемврийска утрин. Погледна слънцето, чиито лъчи се прокрадваха през мъглата, и се обърна към Лукас, който в това време се протягаше.

— Успя ли да поспиш? — попита той.

София се наметна с пеньоара и залепи чело за стъклото.

— Поръчах ти закуска. Съвсем скоро ще я донесат, ще отида да се облека.

— Толкова ли е спешно? — каза той.

Жената седна на края на леглото и прокара ръка в косата на Лукас.

— Знаеш ли какво е Башер? — попита го тя.

— Тази дума ми говори нещо. Мисля, че съм я срещал някъде — отговори Лукас, бърчейки чело.

— Не искам да се предаваме.

— София, целият ад е по петите ни, остава ни само още един ден, а няма къде да се скрием. Нека останем тук и двамата и да изживеем времето, което ни е отредено.

— Не, няма да се оставя на тяхната воля. Не съм пионка върху шахматната им дъска и съм убедена, че ще намеря хода, който не са предвидили. Винаги съществува изход от всяка ситуация.

— Но тук не става дума за изход от някаква ситуация или за разрешаването на някакъв проблем, а за някакво чудо…

— Да предположим, че чудото съм аз! — каза тя и отиде да отвори вратата.

Подписа поръчката, след това затвори вратата и избута количката до средата на стаята.

— В момента съм твърде далеч от техните мисли и съм убедена, че е невъзможно да ме чуят — каза тя, напълвайки чашата.

Взе купата с царевичните пръчици и изсипа върху тях три пликчета захар.

— Не искаш ли мляко? — попита я Лукас.

— Не, благодаря, после стават много меки.

Тя хвърли поглед на простиращия се под нея град и изведнъж почувства, че я обзема гняв.

— Не мога да гледам стените наоколо и в същото време да си мисля, че са по-безсмъртни от самите нас. Това ме изпълва с гняв.

— Добре дошла на Земята, София!

Лукас стана и се запъти към банята, оставяйки вратата полуотворена. София, все така замислена, отмести настрани подноса, върху който се намираше закуската. После стана, разходи се из стаята, след това се върна на леглото и легна. Малката книга върху нощната масичка привлече вниманието й. Тя скочи на крака, изпълнена с надежда.

— Познавам едно място! — извика на Лукас.

Той подаде глава през открехнатата врата.

Около лицето му се издигаше гъста пара.

— Аз също познавам много места!

— Не се шегувам, Лукас!

— Аз също — иронично отговори той. — Ще ми обясниш ли по-подробно? В това си състояние чувствам едновременно топлина и студ, има голяма разлика в температурата на двете помещения.

— Познавам едно място на Земята, където можем да защитим нашата кауза. — Тя имаше толкова тъжен вид и същевременно беше толкова смутена, че Лукас започна да се притеснява.

— И кое е това място? — попита той със сериозен тон.

— Покривът на света, свещената планина, където всички религии съжителстват и се респектират една друга, с други думи, планината Синай. Сигурна съм, че там горе бих могла да говоря на моя Отец и Той ще ме чуе.

Лукас погледна часовника.

— Осведоми се за часовата разлика, аз се обличам и идвам веднага.

София се затича към телефона и набра номера на службата, откъдето можеше да получи подобна информация. Записаният върху диска глас й обеща, че на нейното запитване скоро ще бъде даден отговор. Изпълнена с нетърпение, тя отиде до прозореца и се загледа в една чайка, която се издигаше високо в небето. След като известно време си гриза ноктите в очакване на телефонното позвъняване, тя разбра, че никой не е приел нейното обаждане. Лукас се приближи до нея откъм гърба и я обгърна с ръце.

— Полетът ще трае най-малко петнайсет часа, към които трябва да добавим още десетчасова разлика. Когато пристигнем, няма да ни е останало време дори да се сбогуваме на излизане от летището, защото много преди това вече ще са ни разделили. Твърде късно е, София, покривът на твоя свят е прекалено далеч оттук.

Той остави слушалката върху телефона. Тя се обърна и впи поглед в очите му. И тогава се целунаха за пръв път.

Много по на север чайката кацна върху един друг парапет. От болничната си стая Матилда изпрати съобщение до мобилния телефон на София.

София отстъпи няколко крачки.

— Знам един начин — каза тя.

— И въпреки всичко не се отказваш!

— От надеждата? Никога! Така съм програмирана! Обличай се бързо и ми имай доверие.

— Точно това правя в момента!

Десет минути по-късно те излязоха на паркинга на хотела и тя си даде сметка, че им е необходима кола.

— Коя от всичките? — попита равнодушно Лукас, хвърляйки поглед към паркираните наоколо коли.

По молба на София той се съгласи да вземе „назаем“ най-непретенциозната, която същевременно беше и най-дискретна. Те поеха по магистрален път 101 в посока север. Лукас искаше да знае къде отиват, но София, заета с търсенето на телефона си, не му отговори. Тя не успя да набере докрай номера на инспектор Пилгиц, когато телефонът й звънна, информирайки я за току-що полученото съобщение:

„Аз съм Матилда, исках да ти кажа да не се тревожиш за мен. Късах нервите им през цялата сутрин, така че съм сигурна, че ще ме оставят да си тръгна още преди обяд. Обадих се на Манка, той ще дойде да ме вземе и ще ме откара у нас, освен това ми обеща, че ще минава всяка вечер и ще ми носи храна, докато се оправя… струва ми се, че ще се постарая нещата да продължат малко по-дълго от обикновено… Състоянието на Рен не се е променило, не можах да я посетя, мисля, че в момента спи. София, съществуват неща, които се казват в една любовна връзка, но които човек не смее да изрече пред приятелите си. Така че в този момент искам да споделя с теб, че ти беше светлината на моите дни и утехата на моите нощи, ти си и винаги ще си останеш моя приятелка. Където и да отидеш, желая ти приятен път. Вече започваш да ми липсваш.“

София натисна малкото копче на мобилния си телефон и екранът угасна; после го остави на дъното на сака си.

— Карай към центъра на града.

— Къде отиваме? — попита Лукас.

— Движи се към Транс Америка Билдинг. Кулата с пирамидална форма, разположена на Монтгомери Стрийт.

Лукас отби и рязко натисна спирачките.

— На какво играеш?

— Не можем да разчитаме винаги на въздушните пътища, но, от друга страна, небесните си остават тайна за хората, тръгвай!

Старият крайслер плавно пое към посочения адрес. Те излязоха от магистрален път 101 и поеха по Трета улица.

— Днес сме петък, нали? — попита обезпокоена София.

— Уви, да! — отговори Лукас.

— Колко е часът?

— Поиска от мен да взема кола, която да не бие на очи! В тази дори няма часовник! Според мен трябва да е дванайсет без двайсет.

— Налага се малко отклонение от плана, трябва да изпълня едно обещание, карай към болницата, моля те.

Лукас зави по Калифорния Стрийт, десет минути по-късно те влязоха в района на болницата. София го помоли да спре пред педиатричното отделение.

— Ела с мен — каза му тя, затваряйки вратата на автомобила.

Той я последва в коридора до вратите на асансьора. Тя го хвана за ръка и заедно влязоха. Кабината се издигна до осмия етаж.

В коридора, сред многото играещи деца, тя разпозна малкия Томас. Той излезе веднага щом я видя. Поздрави го по обичайния начин и се отправи към него. И в този момент разпозна ангела, който стоеше до момчето. Спря се и Лукас почувства ръката на София да стиска неговата. Томас се хвана за Гавраил и продължи заедно с него към другия край на коридора, без да откъсва поглед от нея. В близост до вратата, която извеждаше към градината, детето за последен път се обърна към нея. То широко разтвори дланта си и й изпрати въздушна целувка. После притвори очи и с усмивка се изгуби в бледата светлина на утринта. София на свой ред притвори очи.

— Ела — прошепна й Лукас и я поведе след себе си.

Когато колата напусна паркинга, тя почувства, че й прилошава.

— Ти ми беше казал, че съществуват дни, когато светът като че ли се стоварва върху нас — каза София. — Струва ми се, че този е един от тях.

Те безмълвно се движеха през града. Лукас караше из обиколни пътища, стремейки се да удължи времето на тяхното пътуване колкото се може по-дълго. Той стигна до брега на океана и спря. Тя го поведе към плажа, гравиран от морската пяна на вълните.

Час по-късно се озоваха в подножието на кулата. София три пъти обиколи около централния блок, но не успя да намери място за паркиране.

— На крадените коли не им съставят актове! — каза той, вдигайки очи към небето. — Спри, където намериш за добре!

Тя остави колата върху онази част от тротоара, която беше резервирана за автомобилите, извършващи доставки. Отправи се към източния вход, а той я последва. Когато плочата в стената хлътна навътре, Лукас отстъпи назад.

— Сигурна ли си в това, което правиш? — попита я обезпокоено.

— Не! Следвай ме!

Те минаха по коридорите, водещи към централната зала. Пиер, както обикновено, беше на поста си. Когато ги видя, стана.

— Не ти липсва наглост, като си го довела тук! — каза той на София с видимо раздразнение.

— Имам нужда от теб, Пиер.

— Знаеш ли, че всички те търсят и пазителите на Обителта са по петите ви. Какво направи, София?

— Нямам време за обяснения.

— За пръв път виждам някой тук да бърза.

— Трябва да ми помогнеш. В този момент мога да разчитам единствено на теб. Налага ми се да отида до планината Синай, дай ми достъп до пътя, водещ към Йерусалим.

Пиер потри брадичката си, поглеждайки ги втренчено и двамата.

— Не мога да удовлетворя молбата ти, никога не ще ми го простят. И все пак — каза той, отдалечавайки се към другия край на залата, — докато предупредя отговарящите за сигурността относно твоето присъствие, ти ще имаш достатъчно време да откриеш това, което търсиш. Погледни в централното отделение.

София се втурна зад опразнения тезгях и отвори всички чекмеджета. Избра ключа, който реши, че е най-подходящият, и поведе Лукас след себе си. Скритата в стената врата се отвори, когато тя въведе паролата. После чу гласа на Пиер:

— София, знай, че няма връщане назад. Предполагам, че добре съзнаваш какво вършиш.

— Благодаря ти за всичко, Пиер.

Той поклати глава и дръпна една голяма ръчка, прикрепена към дълга верига. Камбаните на Грейс Катидрал забиха и София и Лукас едва успяха да се промъкнат през тесния коридор, преди всички врати на голямата зала да се затворят.

Няколко мига по-късно те излязоха през малък отвор и се озоваха на непознато място.

Слънцето галеше със своите лъчи малката уличка, от двете страни на която се издигаха триетажни и четириетажни сгради с потъмнели фасади. Лукас се огледа наоколо и стана неспокоен. Тя се обърна към първия срещнат:

— Говорите ли нашия език?

— Да не ме мислите за луд?! — сърдито отговори човекът и се отдалечи.

София не се отказа и се приближи към един пешеходец, който пресичаше улицата.

— Търся…

Дори не успя да довърши фразата си. Мъжът вече беше на отсрещния тротоар.