Всяко посещение в седалището на Агенцията бе за нея извор на учудване. Атмосферата, изпълваща това помещение, й се струваше странна. Тя поздрави мъжа на пропуска, застанал прав в своята кабина.

— Добър ден, Пиер, как сте?

Привързаността на София към този, който от незапомнени времена пазеше на входа на Централата, бе искрена. Всеки спомен за преминаването през така желаните от всеки порти тя свързваше с неговото присъствие. Не се ли дължеше на него тази спокойна обстановка, царяща на Входа на Обителта, независимо от напрегнатия трафик? Дори в дните на голям наплив, когато стотици души се струпваха пред портите, Пиер, с псевдоним Зе, никога не позволяваше безредици и хаос. Седалището на ЦРУА никога нямаше да е същото без присъствието на това внимателно и уравновесено същество.

— Много работа в последно време — каза Пиер. — Чакат ви. Ако искате да се преоблечете, ще потърся ключа от гардероба ви, трябва да е някъде тук, дайте ми само няколко секунди…

Започна да рови из чекмеджетата на приемната и промърмори:

— Толкова са много! Къде ли съм го сложил?

— Нямам време, Зе! — каза София, отправяйки се със забързани крачки към аварийния вход.

Стъклената врата се отвори. Тя се запъти към левия асансьор; Пиер й направи знак, показвайки с пръст експресната кабинка в центъра, тази, която директно отвеждаше до последния етаж.

— Сигурен ли сте? — попита го тя изненадана.

Пиер поклати утвърдително глава в момента, в който вратите на гореспоменатата кабинка се отвориха със специфичния си звук на малка камбанка, отекващ в гранитните стени. София постоя учудена още няколко секунди.

— Побързайте и на добър час! — каза със сърдечна усмивка той.

Вратите се затвориха след нея и асансьорът се отправи към последния етаж на ЦРУА.

* * *

В срещуположната колона на кулата неоновата тръба на стария елеватор изпука и светлината започна да мига в продължение на няколко секунди. Лукас нагласи вратовръзката си и пооправи реверите на сакото си. Решетката току-що се бе вдигнала.

Един мъж, облечен в костюм, идентичен на неговия, веднага се затича да го посрещне. Без да произнесе и дума, той лаконично му посочи фотьойлите в чакалнята на изолатора, след което се отдалечи и седна отново зад бюрото си. Огромно куче, напомнящо за Цербер, което спеше, завързано за краката му, повдигна единия си клепач, облиза се и отново затвори очи. Кучешка лига плъзна по черния мокет.

* * *

Разпоредителката придружи София до едно канапе, разположено върху грамадна каменна основа. Тя й предложи да си избере някое от списанията, поставени на малката масичка пред нея.

Преди да се върне отново на работното си място, й каза, че в скоро време ще дойдат да я вземат.

* * *

В същия момент Лукас затвори списанието, което току-що бе прегледал, и погледна часовника си. Беше почти обяд. Разкопча каишката и обърна часовника си обратно, за да не забрави да го свери, когато си тръгне. Понякога в офиса времето спираше, а той обичаше точността.

* * *

София разпозна Михаил още с появяването му в коридора. Неговата посивяла, несресана коса, огромните му бакенбарди, удължаващи чертите на лицето му, и този неустоим шотландски акцент (някои твърдяха, че го е заимствал от сър Шон Конъри, бе изгледал всички филми с негово участие) му придаваха вид, чиято елегантност възрастта по никакъв начин не можеше да развали. Тя обожаваше начина, по който нейният кръстник трансформираше звука „с“ в „ш“, но най-много я очароваше малката трапчинка, образуваща се върху брадичката му, когато се усмихваше. Още при пристигането й в Агенцията Михаил се бе превърнал в неин ментор, в неин модел за всички времена. Той я придружаваше през цялата й кариера и бдеше нищо негативно да не бъде отбелязано в досието й. Наред с търпеливите уроци и всеотдайното внимание винаги бе оценявал изключителните качества на своята довереница. Неговата неповторима щедрост и живостта на искрената му душевност компенсираха станалите известни на всички резки отговори на София, които понякога учудваха нейните колеги. Що се отнася до малко странния й начин на обличане, всички тук открай време знаеха, че „расото не прави монаха“.

Михаил винаги поддържаше София, защото още от самото начало бе прозрял, че от нея ще стане един елитен агент, но в същото време се стараеше тя никога да не научи за това негово мнение. Никой тук не се осмеляваше да се противопостави на възгледите му. Всички го уважаваха заради неоспоримия му авторитет, мъдрост и всеотдайност. Още от самото начало Михаил беше вторият човек в Агенцията, дясната ръка на Началника, когото всички тук горе наричаха Господина.

С папка под ръка, Михаил застана пред София. Тя се надигна и го прегърна.

— Радвам се да те видя отново! Ти ли ме извика?

— Да, макар да не е точно така. Почакай тук — каза Михаил. — Обещавам след малко да дойда да те взема.

Беше донякъде изнервен, което не бе характерно за него.

— Какво става?

— Не сега, ще ти обясня по-късно. Ще ми доставиш истинско удоволствие, ако махнеш този бонбон от устата си, преди да…

Жената от рецепцията не му остави време да довърши изречението си. Очакваха го. Тръгна с бързи крачки по коридора, като за момент се обърна, опитвайки се да я успокои с поглед. Той долавяше откъслечни думи от разговора, който се водеше зад преградата и ставаше все по-напрегнат.

— А, не, не и в Париж! Та те през цялото време стачкуват… много лесно ще ти е там, почти всеки ден по улиците има демонстрации… не настоявай… Като се има предвид откога са започнали, не ми се вярва да спрат утре, защото на нас така ни се иска!

Едно кратко затишие даде смелост на Михаил да почука на вратата, но се спря в очакване. Господина поде разговора с още по-рязък тон:

— Не става нито в Азия, нито в Африка.

Михаил отново сви показалеца си, но ръката му пак се спря на няколко сантиметра от вратата, защото и този път гласът проехтя с още по-голяма сила, огласяйки целия коридор.

— В никакъв случай в Тексас! А защо не в Алабама, докато все още си там?!

Той направи нов опит, който завърши с неуспех, въпреки че гласът се бе поуспокоил.

— Какво мислиш за тук? Според мен това не е лоша идея… още повече, че ще ни спести безсмислените пътувания от времето, когато си оспорвахме тази територия. Замини за Сан Франциско.

Настъпилата тишина показа на Михаил, че сега е моментът. София срамежливо му се усмихна точно когато той влизаше в офиса на Господина. Вратата хлопна след него и тя се обърна към жената на рецепцията:

— Изнервен е, нали?

— Да, така е още с настъпването на деня в западното полукълбо — отговори вяло тя.

— Защо?

— Чувам много неща да се говорят тук, но все пак не съм посветена в тайните на Господина… а и освен това знаете какви са правилата. Никому нищо не трябва да казвам, защото не искам да изгубя мястото си.

С цената на големи усилия тя успя да запази мълчание повече от минута, след което отново поде разговора:

— Казвам ви го под пълен секрет и да си остане между нас, мога със сигурност да потвърдя, че Той не е единственият, който е изнервен. Рафаил и Гавраил работиха през цялото време, докато в западното полукълбо беше нощ. Михаил се присъедини към тях, когато в източното се зазоряваше, с други думи, работата трябва да е много сериозна.

София се забавляваше със странните неща, които ставаха в Агенцията. Но беше ли възможно тук човек да мисли, взимайки под внимание часовото време, като се знае, че планетата си има свое собствено такова? Нейният кръстник й напомни след първата иронична усмивка, грейнала на лицето й, че универсалната значимост на извършващата се в Централата дейност и лингвистичните различия на персонала оправдават някои изрази и употребата на по-различни от общоприетите езикови форми. Например беше забранено да се използват цифри, с които да се обозначават служителите на Разузнавателната агенция. Господина бе избрал първите членове на своето управление и им бе дал имена. Така това се бе превърнало в традиция… В крайна сметка няколко прости правила, твърде отдалечени от идеите, съществуващи на Земята, улесняваха работното и йерархичното координиране в лоното на ЦРУА. От самото начало ангелите си имаха свои имена.

… Защото по този начин още от незапомнени времена работеше домът на Господа, който някои наричаха ЦЕНТРАЛНО РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ НА АНГЕЛИТЕ.



Господина крачеше надлъж и шир из стаята с кръстосани на гърба си ръце и загрижен поглед. От време на време Той се спираше и гледаше през големите прозорци. Под него гъстият слой от облаци не му позволяваше да види и най-малката частица от Земята. Синята необятност опасваше безкрайната стъклена витрина. Той хвърли гневен поглед към деловата маса, която се простираше по цялата дължина на помещението. Тя стигаше дори до стената на съседната стая. Приближавайки се към нея, Господина отблъсна една камара с папки. Всичките му жестове издаваха нетърпение, което трудно контролираше.

— Всичко е толкова старо! Всичко тук е покрито с прах! Искаш ли да ти кажа какво мисля по този въпрос? Тези кандидатури са канонични. Как искаш да спечелим при такива обстоятелства?

Михаил, който през цялото време стоеше до вратата, пристъпи няколко метра напред.

— Всички агенти са избрани от вашия Съвет…

— Нека си поговорим за моя Съвет! Каква липса на идеи! От него се чуват все същите притчи, този Съвет остарява! Като млади бяха изпълнени с идеи, които трябваше да поведат света към по-добро. Днес са се предали!

— Но техните качества си остават все същите, Господине.

— Не се и съмнявам в тях, но погледни докъде сме я докарали!

Гласът му се извиси в небето, карайки стените да потреперят. Михаил се страхуваше от гнева на своя работодател. Не му се случваше често да се разгневи, но когато това станеше, последствията винаги бяха опустошителни. Достатъчно беше да погледне през прозореца, за да отгатне какво е настроението му в този момент.

— Решенията на Съвета дадоха ли някакъв реален тласък на човешкия прогрес в последно време? — поде Господина. — Няма за какво да надуваме фанфарите, не съм ли прав? А скоро няма да имаме влияние дори върху крилете на малките пеперуди… впрочем нито Той, нито Аз — уточни, посочвайки стената в дъното. — Ако височайшите особи на моето събрание бяха проявили поне малко усет към съвременното, нямаше да се хващам на един толкова абсурден облог! Но заровете са хвърлени, така че сега ни трябва нещо ново, нещо оригинално, нещо блестящо и най-вече изобретателно! Започва нова кампания. И съдбата на този дом е поставена под въпрос, той ли ще пребъде или дяволът!

Скоро на вратата се почука три пъти, Господина погледна към нея и седна на края на масата. С хитър поглед се обърна към Михаил:

— Покажи ми все пак какво криеш в тези папки.

Объркан, верният му помощник се приближи и постави пред него една картонена папка. Господина я отвори и започна да разлиства. Очите му светнаха. Образувалите се по челото му бръчки издаваха нарастващия интерес, предизвикан от това четиво. Той обърна и последната страница и внимателно разгледа серията от снимки, прикачени към досието.

Руса — снимана сред алеята на едно старо пражко гробище; кестенява — тичаща покрай каналите на Санкт Петербург; рижа — застанала с повишено внимание под Айфеловата кула; късо подстригана — в Рабат; с дълги и развети от вятъра коси — в Рим; накъдрена — на площад „Европа“ в Мадрид; с коси от кехлибар — по малките улички на Танжер — тя беше все така очарователна. В профил или анфас, нейното лице винаги запазваше ангелските си черти. С изпитателен поглед Господина посочи единственото място, където София бе излязла с разголено рамо. Там едва забележим детайл прикова вниманието му.

— Това е само малка рисунка — побърза да каже Михаил със скръстени отпред ръце. — Чифт миниатюрни криле и нищо повече. Кокетност, татуировка… сигурно така е модерно? Но може да се изтрие.

— Виждам, че са криле — проехтя гласът на Господина. — Къде е тя сега, кога мога да я видя?