На чекпойнта7 показа една значка на пазача и бяло-червената бариера начаса се вдигна. После с уверени стъпки се запъти към паркинга. Там си набеляза един супер „Шевролет Камаро“ — кабриолет, чиято ключалка успя без усилие да разбие. Лукас се настани зад волана, избра един ключ от връзката, която носеше прикачена на колана си, и няколко секунди по-късно потегли. Колата се изкачи по централната алея, не пропускайки нито една локва. Изкаля всички контейнери, намиращи се от двете страни на пътя, правейки по този начин автомобилния номер нечетлив.

В края на паважа той енергично издърпа ръчната спирачка; колата се поднесе и спря на няколко сантиметра от входната врата на Фишърс Дейли, пристанищния бар.

Бе почти празен. Обикновено работниците идваха да утолят жаждата си след дългия работен ден, но днес, поради лошото време, задържало се през цялата сутрин, те бяха решили да наваксат изгубеното. Тази вечер щяха да приключат много късно, съгласявайки се с неохота да предадат машините на нощните екипи, едва ли щяха да закъснеят.

Лукас седна в едно сепаре, наблюдавайки Матилда, която подсушаваше чаши зад бара. Смутена от странната му усмивка, тя веднага дойде да вземе поръчката. Лукас не бе жаден.

— Може би ще си поръчате нещо за ядене? — попита го тя.

Той се съгласи при положение, че му прави компания. Матилда учтиво отклони поканата под предлог, че й е забранено да сяда в заведението, докато е на работа. Лукас разполагаше с много време, не беше гладен и й предложи да отидат на друго място, по-различно от това, което той намираше за много банално.

Тя бе видимо притеснена, чарът на Лукас не можеше да я остави безразлична. В тази част на града елегантността бе толкова рядко срещано явление, колкото се срещаше и в нейния живот. Матилда извърна глава, а той продължи да я гледа с изцъклените си очи.

— Наистина, много мило от ваша страна — промърмори тя.

В същия момент Матилда чу две предупредителни изсвирвания на клаксон.

— Не мога — отговори тя на Лукас. — Днес ще вечерям с една приятелка. Тя току-що ми даде знак. Може би някой друг път?

Задъхана, София влезе в бара и се отправи към тезгяха, където Матилда бе заела своето място, опитвайки се да сдържа емоциите си.

— Извинявай, че закъснях, но днес ми се случиха куп неща — каза София, сядайки на един от високите столове.

Десетина мъже от нощната смяна също влязоха в заведението, а това не бе по вкуса на Лукас. Един от докерите се спря до нея, намираше я за твърде очарователна без униформата. Тя благодари на краниста за комплимента и се обърна отново към Матилда, вдигайки очи към небето. Привлекателната сервитьорка се наклони към своята приятелка и я помоли да погледне съвсем дискретно към клиента с черното сако, седнал в сепарето в дъното на залата.

— Видях… нищо особено!

— И веднага твоята велика фраза! — промълви шепнешком Матилда.

— Матилда, последната ти любовна авантюра едва не ти костваше живота, така че този път ще съм доволна, ако успея да те спася от най-лошото!

— Не знам защо казваш всичко това.

— Защото най-лошото са именно този тип мъже!

— Кой тип?

— Тези, със замъглените погледи.

— Стреляш веднага! Дори не те видях да заредиш!

— Необходими ти бяха цели шест месеца, за да се изчистиш от гадостите на твоя барман от О’Фарел8, който щедро ги споделяше с теб. Искаш ли да пропилееш втория си шанс? Имаш работа, покрив над главата, от седемнайсет седмици си „чиста“. Защо веднага бързаш да започнеш всичко отначало?

— Тя, кръвта ми, не е чиста!

— Дай си малко време и редовно вземай лекарствата!

— Този тип изглежда твърде мил.

— Като крокодил пред младо и крехко месо!

— Познаваш ли го?

— Никога не съм го виждала!

— Тогава защо си правиш прибързани заключения?

— Довери ми се, имам усет към някои неща.

Тежкият глас на Лукас прозвуча съвсем близо до ушите на София и тя подскочи изненадана.

— Понеже първа сте отправили покана към вашата очарователна приятелка, бъдете милостива и приемете моята покана и към двете ви за вечеря в едно от най-добрите заведения в града. В кабриолета ми има достатъчно място за трима ни!

— Много сте проницателен, но трябва да знаете, че няма по-всеотдаен човек от София.

Тя се обърна с намерението да му благодари и да отклони предложението, но в същия момент бе завладяна от погледа му, който се бе впил в нея. И двамата дълго се гледаха, без да могат нищо да си кажат. Той мълчаливо изучаваше това колкото смущаващо, толкова и загадъчно женско лице. Устата й бе пресъхнала и тя с ръка потърси някакво питие върху барплота. Няколко несръчни жеста от нейна страна бяха причина чашата да се търкулне от цинковия поднос и да се разбие на пода на седем парчета. София се наведе и внимателно вдигна три от тях, Лукас се присъедини и взе останалите четири. Изправяйки се, те не отделяха поглед един от друг.

Матилда гледаше ту към единия, ту към другия, накрая се намеси и с раздразнение подхвърли:

— Не се безпокойте, ще помета!

— Свали си престилката и да тръгваме, защото вече става късно — отговори София, извръщайки глава на другата страна.

Тя кимна на Лукас и поведе приятелката си към изхода. На паркинга София забърза още повече. След като отвори вратата на Матилда, тя се настани в колата и веднага потегли.

— Какво те прихваща? — попита обърканата Матилда.

— Нищо, всичко е наред!

Матилда насочи към нея огледалото за обратно виждане.

— Погледни си физиономията и ако обичаш, ми обясни какво толкова му е наред в твоето поведение!

Колата се движеше по протежение на кейовете. София спусна стъклото, смразяващ вятър нахлу в купето на автомобила. Матилда потрепери.

— Този мъж е ужасно импозантен9! — промърмори София.

— Познавала съм големи, малки, красиви, грозни, слаби, дебели, космати, обезкосмени, плешиви, но импозантни… струва ми се, че нещо ме занасяш.

— Ще те помоля само да ми имаш доверие, и аз самата не знам как да го формулирам. Тъжен е, изглежда, нещо отвътре го измъчва… никога не съм…

— Е, добре тогава, това за теб, която си падаш по изпадналите в затруднение души, трябва да е идеалният кандидат.

— Не бъди хаплива!

— Тук всичко е обърнато наопаки! Искам безпристрастното ти мнение за един мъж, когото намирам за ужасно симпатичен. Ти от своя страна дори не го поглеждаш, а го сваляш с една толкова бърза стрела, издялана, бих казала, от самия Джеронимо за специални случаи като този. И когато най-накрая благоволяваш да го погледнеш, очите ти се залепват за неговите като пиявица, която се мъчи да отпуши мивката в банята ми. Всичко това не оправдава ли поне донякъде моята язвителност?

— Нищо ли не почувства, Матилда?

— Разбира се, че да, Аби Руж, ако искаш всичко да знаеш, и като се има предвид, че такива дрешки се намират само в Масис10, то по отношение на елегантността това е един добър признак.

— Не забеляза ли тъмния му поглед?

— Навън е тъмно и ако обичаш, запали фаровете, защото ще катастрофираме някъде!

Матилда пристегна яката на якето си около врата си и добави:

— Добре, нека приемем, че сакото му беше малко тъмно: но това все пак е италианска кройка, истински шестфибрен кашмир, така че извинявай, но не си права!

— Не за това ти говоря.

— Искаш ли да ти кажа нещо? Повече от сигурна съм, че и боксерките му не са от обикновените.

Матилда взе цигара и я запали. После отвори прозореца и издуха навън дълга ивица дим.

— С риск да умра от пневмония! Добре де, отстъпвам ти го, в крайна сметка съществуват боксерки и боксерки!

— Досега не си разбрала нито една моя дума! — поде обезпокоена София.

— Представяш ли си неудобното положение, в което изпада всеки път дъщерята на Калвин Клайн, когато й се налага да гледа името на баща си, изписано върху боксерките на събличащия се пред нея мъж!

— Виждала ли си го вече? — попита невъзмутимо София.

— Може би, в бара на Марио, но не мога да ти кажа със сигурност. По онова време вечерите, през които бях способна да виждам ясно, бяха рядкост…

— Но всичко това е вече минало — отговори тя.

— Вярваш ли във феномена дежа вю11?

— Може би, защо?

— Преди малко, в бара… когато чашата му се изплъзна от ръцете… имах чувството, че пада със забавен каданс.

— Гладна си, ще те заведа да вечеряме в един китайски ресторант! — каза София.

— Мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се?

— Никога ли не ти е студено? — попита Матилда. — Защото с пръчка в устата имам всички шансове да заприличам на истински ескимос! Вдигни най-сетне това стъкло!

Фордът се движеше към старата шоколадена фабрика на Джирардели Скуеър. След няколкоминутно мълчание Матилда завъртя копчето на радиото и се загледа в градския пейзаж. На кръстовището на Колъмбъс Авеню и Бей Стрийт пристанището изчезна от погледа й.

* * *

— Ако обичате, вдигнете си ръката, за да почистя тезгяха!

С тези думи управителят на Фишърс Дейли извади Лукас от замисленото му състояние.

— Моля?

— Има стъкла под пръстите ви, ще се порежете.

— Не се притеснявайте за мен. Коя беше тази?

— Една красива жена, каквито рядко се срещат тук!

— Да, затова обичам този квартал! — безцеремонно го прекъсна Лукас. — И все пак не отговорихте на въпроса ми.

— Сервитьорката ли ви интересува? Съжалявам, но не мога да ви дам никаква лична информация за работещите тук, така че не ви остава нищо друго, освен да дойдете отново и да я получите от самата нея, смяната й започва утре в десет часа.

Лукас удари с ръка върху поцинкования тезгях. Парчета стъкло се пръснаха на всички страни. Собственикът на бара отстъпи крачка назад.

— Изобщо не ме интересува вашата сервитьорка! Познавате ли младата жена, която я придружаваше? — поде отново Лукас.

— Тя е нейна приятелка, отговорник е по сигурността на пристанището, това е всичко, което мога да кажа за нея.

С бързо движение на ръката Лукас грабна парцала, затъкнат на колана на бармана. Изтри дланта си, по която, колкото и чудно да беше, нямаше никакви драскотини. После хвърли изтривалката в кошчето за боклук зад тезгяха.

Съдържателят на Фишърс Дейли навъсено го погледна.

— Не се тревожи, старче — каза Лукас, гледайки здравата си ръка. — Това е като да стъпваш върху жарава. За всяко нещо си има подход!

След това се отправи към изхода. На стълбите махна едно малко стъкълце, което се бе забило между показалеца и средния му пръст.

Пристъпи напред към кабриолета си, наведе се над вратата и отпусна ръчната спирачка. Колата, която току-що бе откраднал, бавно се насочи към бордюра на кея и се преобърна. След като предната част на автомобила потъна във водата, лицето на Лукас се озари от усмивка, наподобяваща усмивката на дете.

За него моментът, когато водата изпълваше купето, влизайки през стъклото (което той винаги старателно оставяше полуотворено), беше време на истинска радост. Но това, което му доставяше най-неподправено удоволствие, бяха големите водни мехури, излизащи през ауспуха, малко преди пълното спиране процеса на горене. При появата им на повърхността на водата тяхното „бъл-бъл“ бе неустоимо.

Когато тълпата се събра и втренчи поглед в задните светлини на камарото, които чезнеха в развълнуваните води на пристанището, Лукас беше вече далеч от инцидента и се разхождаше спокойно с ръце в джобовете.

„Имам чувството, че съм открил рядка скъпоценност — промърмори той, отдалечавайки се все повече и повече. — Ако не спечеля, тогава печалбата е за дявола.“

* * *

София и Матилда вечеряха точно срещу залива, пред огромната витрина, която се издигаше на Бийч Стрийт. „Нашата най-добра маса“ — бе уточнил собственикът на хотела от евро-азиатски произход, стараейки се нищо да не остане скрито от белозъбата му усмивка. И наистина, изгледът беше чудесен. Отляво Голдън Гейт със своя великолепен цвят на охра си съперничеше със сребристите цветове на Бей Бридж. Пред тях мачтите на платноходките бавно се поклащаха в залива, далеч от големите океански вълни. Покрити с чакъл алеи раздробяваха на малки парцели тревната площ, която стигаше чак до водата. Разхождащите се вечер с удоволствие вървяха по тях, радвайки се на умерените температури в началото на есента.