— Това е всичко, което можах да намеря. Не е страшно, тези цветя не са сноби.

— Това са любимите ми цветя.

— Знам.

— Как успя да ги намериш през този сезон?

— Тайна.

София погледна гипсирания крак на приятелката си, а после изви очи към шините, обездвижващи ръката й. Матилда я изненада с един въпрос:

— Какво точно се случи там? Не си спомням почти нищо. Говорихме, а после ти стана, аз останах седнала и след това една огромна черна дупка.

— Нищо особено… изтичане на газ! Колко време ще трябва да останеш тук?

Лекарите биха се съгласили да изпишат Матилда още на следващия ден, но тя не можеше да си позволи да наеме болногледачка, а, от друга страна, състоянието й не позволяваше да се грижи сама за себе си. Когато София се приготви да си тръгва, Матилда се разплака.

— Не ме оставяй тук. Този мирис на дезинфектанти ме подлудява. Достатъчно платих за всичко, което направих в миналото, кълна ти се. Няма да мога да се справя сама. Толкова ме е страх да не започна пак, че само се преструвам, че взимам успокоителните, които ми предписват. Знам, че съм ти в тежест, но, моля те, изведи ме оттук, София, и то веднага!

Тя се върна и приседна до леглото на своята приятелка. Погали я по челото, за да изтрие бръчките, породени от тъгата, която я изпълваше. Обеща да стори всичко, което е по силите й, за да намери разрешение на проблема колкото може по-бързо, и че ще мине да я види привечер.

На излизане от болницата София веднага се отправи към доковете. Днешният й ден бе отрупан с работа. А времето летеше: имаше да изпълнява мисия, грижеше се за още две души, които беше невъзможно да изостави. Отиде да посети своя скитащ приятел. Жул бе напуснал този свят, без да може да си даде сметка за пътя, отвел го до арка № 7, където живееше като бездомник… Нищо повече от серия мръсни номера, които животът му бе изиграл. Поредното съкращение бе сложило край на професионалната му кариера. Едно обикновено писмо го уведомяваше, че вече не е част от голямата компания, която олицетворяваше неговото съществуване.

На 58 години човек е още млад… и макар че козметичните фирми убеждаваха, че с наближаването на 60-те животът е все още пред вас и че си струва да се погрижите за външния си вид, то собствените им отдели „Работна сила“ никак не са убедени в истинността на подобни твърдения, когато трябва да направят преоценка на плана, отнасящ се до професионалната кариера на техните служители. И така, Жул Мински остана безработен. Един член от охраната му конфискува значката на входа на сградата, в която бе прекарал по-голямата част от живота си. Без да продума, мъжът в униформа го бе придружил до офиса му. Под мълчаливите погледи на колегите си той трябваше да си събере нещата. Така, през един дъждовен ден, с малка кутия под мишница, съхраняваща целия му багаж, Жул, след трийсет и две години вярна служба, напусна компанията.

Животът на Жул Мински, статистик и запален любител на приложната математика, се изразяваше посредством една твърде неясна аритметика: събиране на почивните дни, прекарани в работа над купища досиета в ущърб на собствения му живот; наложено деление в полза на властта на тези, които го бяха наели (хората бяха горди да работят за тях, бяха образували едно голямо семейство, където всеки имаше отредена роля, при условие че се справяше със задълженията си); умножение на униженията и отхвърлените идеи от няколко нелегитимни началници, издигнали се неясно как и защо до своите постове; и най-накрая изваждане от правото да завърши достойно професионалната си кариера. Приличащо на квадрата на кръга, съществуването на Жул се заключаваше в едно уравнение от неразрешими несправедливости.

По време на своето детство той обичаше да се навърта около складовете за метални отпадъци, където една огромна преса смачкваше старите изоставени коли. За да прогони самотата, изпълваща неговите нощи, често си представяше, че в действителност е млад способен служител, същият като онзи, който бе съсипал живота му, отхвърляйки го като „негоден за употреба“. Кредитните му карти свършиха още през есента, банковата му сметка не можа да преживее зимата, напролет трябваше да напусне жилището си. Следващото лято той се бе разделил с една голяма любов, поемайки със своята гордост към последното си пътуване. Без дори да си дава сметка, именуваният Жул Мински, петдесет и осем годишен, бе регистриран като бездомен, обитаващ арка № 7 на кей 80 на търговското пристанище в Сан Франциско. Скоро щеше да отпразнува десет години, прекарани под открито небе. На всеки, който го заговореше, разказваше, че в деня на своето голямо заминаване и през ум не му е минавало, че ще стигне дотук.

София забеляза гнояща драскотина изпод скъсаното място на панталона от туид, с десен тип „Уелският принц“.

— Жул, кракът ви се нуждае от лечение!

— Не започвай отново, моля те, кракът ми е много добре!

— Ако раната не се почисти, ще гангреняса за по-малко от седмица, и вие го знаете добре.

— Преживял съм много гангрени, красавице, така че една повече или по-малко — няма никакво значение! И откакто започнах да моля Господ да ме прибере при себе си, все пак трябва да му дам някакъв шанс да го направи. Ако всеки път се лекувам за щяло и нещяло, за какво ми е тогава да го моля да ме вземе от проклетата земя! Виждаш ли тази драскотина? Това е печелившият ми билет за последното ми пътуване.

— Кой ви пълни главата с подобни глупави идеи?

— Никой, но има един млад мъж, който се навърта наоколо и е напълно съгласен с мен. Обичам да разговарям с него. Когато го видя, имам чувството, че виждам своето отражение от миналото. Облича се със същите костюми, които носех и аз, преди моят шивач да получи световъртеж от дупките в джобовете ми. Аз му говоря за доброто, а той — за злото, с други думи, разменяме си идеи. Нали разбираш, така се развличам.

Нито стени, нито покрив, нямаше дори и кого да мрази, храната му не беше повече от офисите, които мечтаеше да обхожда… Положението на Жул Мински бе по-лошо от това на някой затворник. Дори мечтите се превръщат в лукс, когато човек се бори за оцеляването си. През деня трябваше да търси храна в боклукчийските кофи, през зимата трябваше да върви безспирно, за да се бори със смъртоносния съюз на съня и студа.

— Жул, ще ви откарам в лечебницата.

— Мислех, че работиш към охраната на пристанището, а не в Армията на спасението!

София с всички сили задърпа ръката на бездомника, опитвайки се да му помогне да стане.

Той нищо не направи, за да я подпомогне, а сам криво-ляво я последва до колата й. Тя му отвори вратата. Жул колебливо прокара ръка по брадата си. Жената мълчаливо го погледна. Изящните бръчки около лазурните му очи представляваха убежището на една изпълнена с чувства душа. Около месестата му усмихната уста можеха да се видят други белези — на едно съществуване, при което бедността бе само привидна.

— Няма да замирише много на хубаво твоето возило. С този проклет крак не можах да стигна дори до душовете през последните дни!

— Жул, щом като казват, че парите нямат мирис, то защо тогава мизерията да има? Качвайте се и стига сме се разправяли!

След като повери своя спътник на грижите на медицинските работници, тя се запъти към доковете. По пътя направи малко отклонение, за да посети госпожица Шеридън: имаше намерение да я помоли за една много специална услуга. Намери я на прага на вратата. Рен трябваше да напазарува някои неща, а в този град, известен със стръмните си улици, където всяка стъпка е цяло предизвикателство за възрастните хора, срещата им в такъв необичаен час бе истинско чудо. София я помоли да почака в колата и тичешком се качи до апартамента си. Огледа наоколо, прослуша телефонния секретар, който не бе записал никакво съобщение, и излезе. По пътя разказа на Рен за Матилда. Тя се съгласи да приеме момичето за няколко дни, докато се възстанови. Най-напред трябваше да се намери начин да я качат на етажа, а, от друга страна, бяха необходими и здрави ръце, които да свалят металното легло от плевнята.

Удобно настанен в кафенето на Маркет Стрийт № 666, Лукас пишеше върху плота на масата някакви изчисления, свързани с неговата нова служба в най-голямата фирма за недвижими имоти в Калифорния. Потапяше в кафето седмата си поред кифличка и наведен над една книга, жадно поглъщаше информацията относно създаването на Силиконовата долина: … една обширна ивица земя, превърнала се за период от трийсет години в най-стратегическата зона на високите технологии, наричана още Белия дроб на информационния свят. За този майстор на смяната на идентичността да си намери работа бе детска игра. Подготовката на новия му дяволски план го изпълваше с неописуемо удоволствие. Предната вечер в самолета, пътуващ от Ню Йорк, една статия, публикувана в Сан Франциско Кроникъл относно фирмата за недвижими имоти А&Х, бе привлякла вниманието на Лукас: вицепрезидентът без задръжки подлагаше закръглената си физиономия пред обектива на фотографите. Ед Хурт, Х от съкращението А&Х, беше неповторим в способността си да се изявява по време на интервюта и пресконференции, хвалейки безспирно огромния принос на своята фирма за икономическото развитие на областта. Мъжът, който от двайсет години насам преследваше сенаторския пост, никога не изпускаше официална церемония. Посредством традиционното си помпозно бръщолевене на официалното откриване той се подготвяше да даде старт на Лова на раци. Именно по този повод Лукас бе срещнал Ед Хурт.

Впечатляващият бележник с адреси и имена на високопоставени личности, посредством който Лукас сръчно поддържаше разговора с гореспоменатата личност, му донесе поста съветник на вицепрезидента, създаден специално за него. Механизмите на опортюнизма не криеха никакви тайни за Ед Хурт и договорът бе подписан още преди вторият човек във фирмата да преглътне една щипка от рак, богато напоена с майонеза, която също толкова щедро изцапа пластрона13 под смокинга.

Беше единайсет сутринта и само след един час Ед щеше да представи Лукас на своя съдружник, Антонио Андрич, президента на групата.

А-то от съкращението А&Х управляваше с желязна ръка във велурена ръкавица огромната търговска мрежа, която умело бе изплел с течение на годините. Вроденият усет към недвижимите имоти, неповторимото му усърдие към работата бяха позволили на Антонио Андрич да построи една огромна империя, в която работеха повече от триста агенти и почти още толкова юристи, счетоводители и асистентки.

Лукас се поколеба, преди да се откаже от осмата поред виенска кифличка, после щракна с пръсти и си поръча едно капучино. Дъвчейки края на черния си флумастер, той направи някаква справка в своя бележник и продължи да размишлява. Статистическите данни, които даде на информационния отдел на А&Х, бяха красноречиви.

Решавайки в крайна сметка да поеме още един шоколадов кроасан, той заключи, че е невъзможно да наема, продава или купува дори и най-малката сграда или парцел, намиращи се в долината, без да се договори за това с групата, която от снощи го бе наела на работа. Рекламната табела, носеща надписа „Интелигентните недвижими имоти“, му позволи да усъвършенства своя план.

А&Х беше чудовище с две глави, ахилесовата му пета се намираше точно там, където се съединяваха двете глави на хидрата. Достатъчно беше двата мозъка на организацията да дишат един и същ въздух, за да се задушат взаимно. В момента, в който Андрич и Хурт започнеха да си оспорват правото на управление, корабът щеше бавно да потъне. Бруталното крушение на империята А&Х бързо щеше да изостри апетита на големите собственици, предизвиквайки по този начин дестабилизация на пазара на недвижими имоти в една долина, където наемите лежаха в основата на икономическия живот. Ответните реакции на финансовите пазари нямаше да закъснеят и предприятията в областта щяха да бъдат бързо задушени.

Лукас провери още няколко данни, преди да започне разработването на основните си хипотези: най-възможната от тях беше, че много от предприятията нямаше да преживеят повишаването на своите наеми и падането на котировките им. Дори и тези песимистични изчисления на Лукас сочеха, че поне около десет хиляди души щяха да изгубят работата си. Една цифра, достатъчна да разруши икономиката на цялата област и да предизвика най-голямата емболия14, която някой някога си е представял. Тази на белия дроб на информационния свят.

Финансовите пазари, на чието моментно състояние на сигурност можеше да се равнява единствено перманентната им несигурност; милиардите, които се разиграваха на Уолстрийт по отношение на високотехнологичните предприятия, щяха да се изпарят само за няколко седмици и в резултат сърцето на страната щеше да получи един чудесен инфаркт.