Бомбоубежището на господин Кармоди вече не изглеждаше така впечатляващо. Балите с каучук бяха разместени, много от чувалите с пясък бяха пробити от шрапнели и той не се изсипваше от тях единствено благодарение на това, че бе мокър от дъждовете.

Убежището се изпълни с нови лица. Не остана свободен квадратен сантиметър. Проститутките от улица „Шанхай“ се бяха струпали около една китайка, която се държеше за един от железните стълбове, крепящи покрива, стенеше и се мяташе. Франсин осъзна, че в момента ражда. Какво бъдеще можеше да очаква един нов живот, появил се в такава обстановка? Някой бе извадил комплекта на бомбоубежището за оказване на първа медицинска помощ и го бе оставил отворен до раждащата. Бинтовете и шишенцата с медикаменти в него не вдъхваха особено доверие.

Франсин и Едуина успяха да си намерят място и Рут веднага заспа в ръцете на Едуина. От юг се разнесе тътенът на бомбите. Едуина наблюдаваше с широко отворени очи бременната. С раждането се бе заела Берта. Ту бършеше лицето на жената с кърпа, ту й шепнеше нещо в ухото.

Изведнъж поредица от три мощни експлозии разтърси бомбоубежището и от покрива се посипа дъжд от мазилка. Бременната продължи да мълчи и да се държи за железния стълб. Четвърта експлозия, още по-близка, предизвика уплашени викове. Взривната вълна блъсна Франсин в гърдите и предизвика болка в ушите й, макар и да ги бе запушила с ръце. Тя погледна разтревожено Рут. Детето бе отворило очи и изглеждаше замаяно. От устата му върху гърдите на Едуина се стичаше повърната храна. Франсин със свито сърце взе дъщеря си и я прегърна. Поредна експлозия разтърси всичко. Франсин се зачуди дали ще има къде да се върнат, след като бомбардировката свърши. Поне се бе научила да приема реалността такава, каквато е. Сега трябваше да съсредоточи мислите си единствено върху оцеляването и върху нищо друго.

— Напъни се! — каза Берта на родилката. — Напъни се!

Тялото на жената се загърчи и тя изкрещя нещо. Една жена до Берта повдигна полата й и погледна. Главата на бебето вече се бе показала. Берта се наведе и делово почисти устата му от слуз. След това кимна на майката.

Телцето на детето излезе отведнъж. Големите спокойни ръце на Берта го уловиха навреме. Изведнъж убежището, допреди малко застинало в мълчание, се изпълни с оживени гласове. Хората се смееха, плачеха и поздравяваха родилката. Франсин успя да удържи сълзите си.

— Момче е! — каза весело Берта и го показа. Устата на сбръчканото личице се отвори и издаде писък. Малките юмручета се размахаха. Франсин погледна Едуина, която бе замръзнала от удивление. „Брутално, но ефективно възпитание“ — реши Франсин.

Бомбоубежището бе разтърсено от нови взривове, но никой не им обърна внимание. Берта пови детето и го даде на майка му. Жената с измъчено движение оголи набъбналата си гърда. Устицата намери зърното, захапа го и започна да суче. Франсин затвори очи и усети как по бузите й се стичат горещи сълзи. Нека Ейб върви по дяволите! Нека върви по дяволите заради това, което им бе сторил. Бе поставил някакво абстрактно чувство за дълг над жена си и детето си. Франсин си спомни думите, които й бе казал някога, в един предишен живот: „Обичам те, мила, но повече обичам честта си“.

Глупави и празни думи! Ейб бе пожертвувал нея и Рут само заради бизнесмените от Манчестър, заради алчните бели богаташи, които никога не си бяха направили труда да огледат мръсотията и потта, в които се раждаха парите им. Ейб я бе оставил сама да се справя с този ужас. Отгоре на всичко вероятно бе убит или пленен от армията, която презрително бе окачествил като стадо жълти маймуни. Беше ядосана и отчаяна.

Защо не му бе възразила? Ако бе проявила по-голяма настойчивост, досега щяха да са в безопасност в Англия. Обеща си, че отсега нататък винаги ще държи на собственото си мнение.

Сянката на мъж, така се бе изразила Берта. Ейб се бе оказал мъж, направен от дим, разнесен от вятъра. Внезапно си даде сметка, че никога няма да му прости това. Дори и да дойдеше, нямаше да му го прости. Никога нямаше да му позволи да прави нещо, което според нея е погрешно.

„Не мога да те чакам вечно — каза му безмълвно. — Ела, или ще започна да живея живота си без теб.“

На следващата вечер дойде Клайв Нейпиър.

Бе представителен в офицерската си униформа и държеше голям пакет. На мястото на превръзката му имаше марля, закрепена с лейкопласт.

— Здравей, мила — усмихна се той. — Реших да се отбия за вечеря.

— Боя се, че ще трябва да се задоволите с яхния — каза смутено тя.

Той влезе и затвори вратата. Оказа се, че пакетът съдържа щайга ягоди, три дузини миди в кошница от върбови пръчки и две бутилки френско шампанско.

— Имаш ли чаши? — попита Клайв. — Целият алкохол трябва да бъде унищожен преди идването на японците. Нека дадем и своя принос за това.

Тя отиде да донесе чаши и лед, в който да се поставят бутилките. Той грабна Рут и я подхвърли към тавана. Тя изпищя от удоволствие.

— Ще ми почетеш ли? — помоли го детето.

— Да, пиленце-шиленце. След като изядем яхнията на майка ти, почваме да си четем.

— Какво е „яхния“? — попита Рут

— Това, което ям всеки ден — отвърна Клайв. След това погледна Франсин в очите. — Махай се от този град, Франсин. Не остава много време.

— Колко време остава? — попита тя.

— Три седмици, най-много месец.

— Толкова малко?

— Чърчил не се е отказал от Сингапур — обади се наперено Едуина.

— Всички са отписали Сингапур, мило момиче.

— Вие сте пораженец, Клайв — каза строго Едуина. — Сеете униние и паника.

— Някой ден ще си спомниш за тези си неразумни слова, дете.

— Дете? Аз съм почти на шестнадесет години — отвърна възмутено Едуина.

— Щом е така, донеси три чаши за шампанско, Франсин. Госпожица Едуина ще ни направи компания. Не съм пораженец, Едуина, а реалист — поясни Клайв. — За ваше здраве, уважаеми дами — каза той и вдигна чашата си. Франсин и Едуина, на която Франсин бе дала малка чаша, също вдигнаха своите. Клайв изпи почти цялата си чаша на една глътка. — Най-добре ще е да заминеш с „Уейкфийлд“, Едуина. Ще отплава другата седмица. Чичо ще отпътува с „Херцогиня Бедфорд“. — Клайв допи чашата си. — Ох, хубаво! Аз съм реалист и имам нужда от повече алкохол от останалите. Алкохолът притъпява безпокойството. Да изпием по още една. — Взе бутилката и доля чашите.

— Никога не съм пила толкова много шампанско — каза Едуина, като отпи предпазливо глътка от пенливата течност.

— Тогава внимавай, за да не станеш и ти реалистка — предупреди я Клайв.

— Според мен това шампанско е достатъчно за Едуина — каза Франсин. — Ще отида да приготвя вечерята.

— Аз ще отворя мидите — каза Клайв.

Отидоха в кухнята. Докато Клайв ловко се справяше с мидите, тя възвари ориз, накълца джинджифил, лук и чесън и ги запържи. От кея бе купила риба. Наряза я на филета и я посипа със сос „тошон“ и лимонова трева. След това постави благоуханната тава в нагорещената фурна. Приятно ухание изпълни целия апартамент. „Къде си, Ейб? Защо не идваш?“ Все още продължаваше да си задава тези въпроси всеки ден.

— Мирише много вкусно — каза Едуина, която слагаше масата.

— Надявам се да харесваш китайската храна — каза Франсин на Клайв.

— Обожавам я.

Отвориха широко прозорците, за да нахлуе хладният вечерен въздух, и седнаха. Мидите, поднесени с табаско и лимонов сос, бяха страшно вкусни. Изядоха ги, след което дойде редът на рибата. Рут се хранеше с лъжица — лапаше сочните късове риба и се блещеше от удоволствие. Франсин ядеше с пръчици — наскоро се беше върнала към този навик. Клайв се възхити на лекотата и сръчността, с която го правеше.

— Съпругът ти може ли да се храни с пръчици? попита той.

Понякога, когато настоявам. Но хич го няма. Всъщност той не обича китайска храна.

— Значи е глупак — каза Клайв. Не откъсваше поглед от Франсин. — Ти си прекрасна готвачка. Приключиха вечерята с донесените от Клайв ягоди. Сетне той, както бе обещал, половин час чете приказки на Рут. После предложи на Едуина да й помогне в разтребването. Докато обличаше пижамата на Рут и я приспиваше, Франсин чу от кухнята пискливия смях на Едуина. Отдавна не я бе чувала да се смее. След като Рут заспа, Франсин тихичко се измъкна от стаята й и затвори вратата. Завари Едуина и Клайв коленичили на пода да ровят колекцията грамофонни плочи на капитан Едмъндсън.

— Ще танцуваме! — бодро каза Едуина. Пълничкото й лице бе поруменяло и красиво, както някога. Клайв Нейшгър очевидно бе полезен човек, реши Франсин.

— Ела да избереш плочи — каза той.

За щастие, покойният капитан беше любител на танците, така че успяха да открият няколко подходящи плочи.

Включиха грамофона. Едуина можеше да танцува само валс и Клайв й показа стъпките на фокстрота. Младото й тяло се движеше с лекота в ръцете му. Мелодиите започнаха да се повтарят: „Тази вечер изглеждаш чудесно“, „Очите ми виждат само теб“ и „Била ли си някога самотна?“ се заредуваха с досадна честота. Мелодиите върнаха Франсин към спомените й и тя усети как едва удържа сълзите си.

— Ваш ред е — каза й Едуина. — Аз ще сменям плочите.

На Франсин никак не й се танцуваше, обаче стана и позволи на Клайв да я хвана през кръста. Виеше й се свят. Първата бутилка шампанско отдавна бе изпразнена, а втората бе до половината, при това изпита съвсем не само от Клайв. Франсин бе забелязала, че Едуина тайничко си отпива по някоя глътка. Всъщност какво от това? След като това й повдигаше настроението, защо да не го прави?

Клайв бе добър танцьор, гъвкав и опитен.

— Често ли си идвала в Сингапур? — попита я той.

— Само по време на нашествия — отвърна тя.

— Щом ще говорим за нашествия, Франсин. време е да започнеш да възприемаш фактите сериозно. — Каза го тихо, за да не го чуе Едуина. — Факт първи: всяка седмица отплават кораби, обаче броят им не е неограничен. Скоро няма да останат кораби. Вече научихме, че някои от тях са били потопени с торпеда. Разбираш ли ме? Колкото повече японците затягат обръча, толкова по-трудно ще бъде да се напусне този град.

— Разбирам ви — отвърна тихо тя. Бе се отпуснала спокойно в ръцете му и не искаше никой да разчупва черупката на сигурност, която си бе създала.

— Факт втори: възможността съпругът ти да се върне е практически нулева.

— Глупости!

— Вече цяла Малая е в японски ръце, мила. Пътят през тресавището ще бъде взривен във всеки момент. Ако мъжът ти не е мъртъв, значи е във военнопленнически лагер. Най-многото, на което можеш да се надяваш, е да го видиш отново след края на войната.

— Ще го изчакам — каза Франсин. Клайв се намръщи и продължи:

— Факт трети: ако не се измъкнете заедно с Рут, ще бъдете пленени от японците. Ще пострадаш не само защото си презряна евразийка, а и защото си омъжена за още по-презрян европеец. В крайна сметка ще те обезглавят. Също и Рут.

— Престанете — каза Франсин. Започна да й се гади.

Създадената от въображението й защитна черупка бе строшена и сега Франсин започна да се връща на земята.

— Добре. Надявам се да си ме разбрала. Виждам, че нашата малка приятелка вече е извън строя.

Бе прав. Едуина бе заспала на стола, разтворила розовата си уста. Шампанското и танците й бяха дошли множко.

— Да я отнеса ли в леглото й? — попита Клайв. Франсин кимна. Клайв вдигна Едуина без никакво усилие и последва Франсин до стаята на девойката. Сложиха я на леглото. Момичето изхърка лекичко, докато Франсин го завиваше. После се върнаха при грамофона. „В очите ти влиза дим“ тъкмо свършваше. Настъпи мълчание и Клайв отиде до отворения прозорец и каза:

— Утре ще вали.

— Откъде знаете?

— Усещам го. Винаги усещам дъжда. — Той взе бутилката и наля по още чаша шампанско. Франсин смяташе, че вече е пила достатъчно, но не отказа и седна. Отпи глътка и след това погледна Клайв.

— Благодаря ви за тази вечер — каза тихо Франсин. Имаше предвид това, което Клайв бе направил за повдигането на настроението на Едуина.

— Няма защо, Франсин. — Той се усмихна. — Още един танц?

— Добре, щом настоявате.

— Този танц посвещавам специално на теб. — Той сложи на грамофона „Изисканата дама“ и двамата започнаха да танцуват под звуците на нежната мелодия. — Кой ти е дал това име?

— Не ви ли харесва?

— Напротив. И много ти отива. Просто е необичайно.

— Избра го майка ми. Идва от Франция. Най-големият ми братовчед се казва Сидни, по името на австралийското пристанище. Малкият ми братовчед се казва Франк, по името на американския град Сан Франциско.

— Сериозно? — Клайв се усмихна. — А Рут? И тя ли носи името на някой град?

— Не. Рут е кръстена на баба си. На майката на Ейб.

— А баща ти? Предполагам, че и той е британец.

— Беше от Уелс. — Шампанското беше развързало езика й, иначе нямаше да споделя тези неща с Клайв. — Майка ми го наричаше свой съпруг, но всъщност не й бе съпруг. Все й обещаваше, че ще се ожени за нея, обаче когато договорът му приключи, просто си замина и ни изостави.