— Не си права. Харесал е теб. Виж освен това колко мило се държи с Рут. Той не е донжуан. Аз го видях откъм другата му страна. — Едуина се изкикоти. — Предполагам, че и ти. Хубаво ли се натиска?

С невинното си въображение Едуина бе решила, че Франсин и Клайв само се бяха прегръщали и целували — „натискали“, както се изразяваше на своя ученически жаргон.

— Клайв ли ще става моя нов татко? — попита Рут. С детския си инстинкт бе схванала истинския смисъл на нещата.

Франсин я изгледа продължително и каза:

— Татко ти е в Ипо.

— Татко е мъртъв — каза Рут делово. — Японците са го убили. Ако беше жив, досега щеше да дойде. Искам Клайв да стане моя нов татко.

Дъхът на Франсин спря. Бе време да бъде откровена с детето. Стисна малките ръчички на Рут.

— Чуй ме сега, пиленце, ще ти кажа нещо много важно — рече й със сериозен глас.

— Слушам те — отвърна тържествено Рут.

— Възможно е татко ти да е мъртъв. Ако е така, повече няма да го видим. Възможно е обаче японците да са го взели в плен и да са го вкарали в затвор.

— В затвор за лоши хора?

— Не, в специален затвор за враговете си. Ако се е случило това, може би някой ден пак ще го видим. В момента обаче ти нямаш татко, а аз нямам съпруг.

— А какво ще стане с Клайв? — попита Рут.

— Клайв иска да заеме мястото на татко в нашия живот. Иска да стане твой татко и мой съпруг.

— Ура! — извика Рут и изръкопляска. — Обичам Клайв! Франсин си даваше сметка, че Рут не е безчувствена към съдбата на истинския си баща. Просто подхождаше по детски към една ужасяваща необходимост.

— Мила моя, някой ден татко би могъл да се върне.

— Тогава какво ще правим? — От дилемата на бялото челце на детето се появи бръчка.

— Не знам, и това е самата истина — отвърна уморено Франсин.

На вратата се почука и се подаде слабото лице на госпожа Оливейра.

— Разбрахте ли, че нощес върху „Златния чехъл“ е паднала бомба?

Сърцето на Франсин се сви. Веднага се сети за Берта и за майката с новороденото дете.

— Ти остани да пазиш Рут, а аз ще ида да видя дали мога да помогна с нещо — нареди тя на Едуина.

На улица „Шанхай“ въздухът бе наситен със задушаващ дим. Франсин се спусна по стръмната павирана улица. Бързащи хора от време на време се укриваха във входовете, за да дадат път на камионите, които шумно натискаха клаксоните си. Едва успяваха да се промушат през тясната улица, като колелата им почти докосваха съседните сгради. Някои от претъпканите улици бяха запушени от нападали камъни и греди.

Франсин си проби път през тълпата и дима. Видя нещо на улицата: жълта неонова реклама, изобразяваща женска обувка. Погледна нагоре. „Златният чехъл“ бе представлявал триетажна сграда, състояща се от нощен клуб на приземния етаж и „хотел“ за час на останалите два. Горните два етажа сега ги нямаше. През оцелелите прозорци и врати на улицата се бяха изсипали купища развалини. От все още димящите греди се издигаше пушек.

В прахоляка се трудеха фигури с военни униформи — измъкваха телата от сградата. На тротоара вече бе положена редица трупове. Въпреки кръвта и праха Франсин успя да разпознае лицата на момичетата от „Златния чехъл“. Някои бяха по нощници. Дрехи, издаващи бедността им и съвсем различни от лъскавото им работно облекло. Сред тях бе и Берта. Битката й бе приключила и широкото й лице бе спокойно. Някой бе сгънал ръцете й върху гърдите. Полуотворените й очи гледаха Франсин. Златният й зъб проблясваше през усмивката й. В близост до нея бе китайката, която бе родила в бомбоубежището. До нея имаше малко вързопче.

Отчаяната Франсин се прибра в квартирата.

Клайв дойде в шест. Униформата му бе разкъсана и обгоряла и миришеше на дим. Прегърна я.

— Съжалявам, че закъснях — рече с дрезгав глас. — Цял ден измъквах хора от развалините. Реших, че това е по-полезна работа от цензурирането на новините. — Погледна я с почервенели очи. — Франсин, кажи ми, че ме обичаш.

— Обичам те — отвърна тя механично, без да е уверена дали казва истината, или не.

Клайв се наведе и протегна ръце към затичалата се към него Рут.

— Ти ще бъдеш моят нов татко — каза му детето, сияещо от щастие.

— Здравей, пиленце-шиленце! — каза той, вдигна я и я притисна към гърдите си. — Да, ще се опитам да бъда добър татко, мила.

— Ще се грижиш ли за нас?

— С майка ти заедно ще се грижим за теб.

— Трябва ли да ти казвам „татко“? — попита делово Рут.

— Ти как предпочиташ да ми казваш?

— Предпочитам да те наричам Клайв.

— Тогава наричай ме Клайв.

— Хайде да четем книжки и да си играем.

— След малко — каза строго Франсин, като я откъсна от прегръдките на Клайв. — Клайв трябва да се измие и да си почине.

Франсин отведе Клайв в банята и му даде чиста хавлия и сапун. Докато той се миеше, тя отиде в кухнята, за да приготви вечеря.

Вечеряха в мълчание. След това Франсин и Клайв излязоха на балкона, като оставиха Едуина да забавлява малката Рут.

— Скоро ще отплават два големи кораба. „Херцогиня Бедфорд“ и „Японската императрица“. Според мен вторият има доста странно име. Ще отпътуват и два военни кораба, в които обстановката е спартанска. Никой не знае дали след това ще може да отпътува друг кораб. Разбираш ли какво искам да ти кажа, мила?

— Да — отвърна тихо Франсин. Изненада се от това, че вече не се вълнува много. Може би бе станала безчувствена.

— Трябва още утре да отидем до параходната агенция в Клуни и да ви запазим места.

— Добре — отвърна Франсин.

— Пари няма да ти трябват. Сметката се поема от правителството. На трите ви се полага един куфар. Повече багаж не можете да вземете. Ще мина утре в седем с шофьора си да те взема. Там ще има опашки. Тя го погледна.

— А ти, Клайв?

— Аз ще трябва да остана — каза той делово. — Ще се срещнем отново някъде другаде.

— Не вярвам.

— Трябва да повярваш.

— Боже мой! — възкликна тя и започна отново да плаче. Мисълта, че след като изгуби Ейб, ще изгуби и Клайв, й дойде много. — Обичам те, Клайв — успя да каже, и й се стори, че този път изрича истината.

По време на пътуването до Клуни Хил на следващата сутрин никой не каза нищо. Пак валеше и дъждът шибаше безмилостно работниците, които се опитваха да премахнат следите от пораженията, нанесени на Орчард Роуд. Преди да тръгнат, Рут отново имаше пристъп на диария и повръщане. Бледа и мълчалива, тя се бе сгушила на задната седалка между Франсин и Едуина. Клайв седеше отпред, до шофьора малаец, и гледаше мрачно през прозореца.

Параходната агенция се намираше на хълма над Джохор Роуд. Улиците бяха претъпкани. В убийствената горещина запотени полицаи отклоняваха движението към околни пътища. Алеята към сградата бе изпълнена с дълга процесия от жени и деца. Краят на опашката се губеше някъде в пищната растителност на градината.

— За Бога, тук се е събрал цял Сингапур — промърмори Клайв.

— Няма да останат места за нас — каза отчаяно Франсин, като наблюдаваше потока от автомобили, прииждащ откъм Сингапур.

— Ще останат — обеща Клайв. — Абу Бакр, заобиколи отзад.

— Да, господине.

Излязоха от задръстването, като минаха по околни пътища. И други последваха примера им. Минаха покрай група работници, които изхвърляха коли от шосето. Франсин забеляза, че стъклата им са разбити, а каросериите надупчени от куршуми. Японските изтребители бяха поработили и тази сутрин.

— Всичко обърках — каза Франсин.

— Всичко и без това е объркано — каза Клайв. — Важното е да…

Думите му бяха грубо прекъснати от внезапния вой на японски самолети над главите им. Автомобилите се разпиляха и опразниха шосето. Хъмбърът рязко зави, за да избегне фонтан пръст, изригнал пред тях, и едното му колело влезе в канавката. Шофьорът отвори вратата.

— Укрийте се!

— Хайде! По-живо! — изкрещя Клайв.

Франсин чу засилващия се вой на пикиращия самолет. Погледна нагоре, но от яркото слънце не можа да види нищо.

— Бягайте! — изкрещя Клайв и грабна Рут.

На едно място канавката преминаваше в бетонна дренажна тръба. Едуина вече бе стигнала до нея и им даваше знак да я последват. Воят на пикиращия бомбардировач се засилваше. Франсин побягна по канавката, без да обръща внимание на храсталаците, които разраняваха краката й. Клайв я улови за ръката и я задърпа. Воят на самолета вече почти разкъсваше тъпанчетата й. Франсин реши, че той се е прицелил тъкмо в нея, но бе обладана от странно спокойствие. Хвърли се на земята в последния момент.

В следващия миг огромна ръка я вдигна от земята и я захвърли в мрака.

Дойде в съзнание с вик.

— Рут! Рут!

Викът всъщност бе по-скоро хрип. Франсин знаеше, че наближава огромна опасност, обаче все още не можеше да си спомни каква. Нещо хладно докосна лицето й.

— На Рут нищо й няма — чу тя гласа на Клайв. Мракът се превърна във водовъртеж, в черна река.

Разумът й бе размътен. Опита се да отвори очи, но те бяха сякаш залепени. През един процеп в мрака видя наведения над нея Клайв. Той забърса очите й с гъба. От допира с водата клепачите я заболяха, обаче лепилото, което не й позволяваше да гледа, бе отмито. С постепенни болезнени движения тя успя да извърне глава и да го погледне.

— Рут! — прошепна.

— На Рут нищо й няма — повтори Клайв. — Дори и драскотина, кълна ти се.

— Къде е?

— Ще я доведа. Само почакай.

— Не! — Тя се опита да го хване, за да не остане сама в ужасния водовъртеж, но тялото й не й се подчини. Мракът се върна и отново обля тялото й с водите си. Малките ръчички на Рут докоснаха гърба й, лицето й, очите й.

— Мамо, мамо! Събуди се, мамо!

Франсин се опита да прегърне малкото детско телце с всички останали й сили. Те обаче не й стигнаха дори да се разплаче. Когато отново потъна в тъмните води, не се опита да им окаже съпротива.

Отново се събуди. Гадеше й се. Започна да се задавя от повърнатото. Нечии грижовни ръце я повдигнаха, подложиха хладен метален леген под брадичката й и й помогнаха да повърне. Гърчовете на стомаха й изпълниха устата й със слуз с кисел вкус. Цялото й тяло бе обляно от пот; тя установи, че е облечена в дреха, наподобяваща саван. Отчаяна, потъна отново в мрака.

При третото си пробуждане вече се чувствуваше малко по-добре. Дори започна да проявява любопитство към мястото, където се намираше. Извърна глава и с усилие отвори очи. До леглото й, с отпусната върху гърдите глава, спеше Клайв. Намираше се в препълнена болнична зала. В слабо осветеното помещение цареше неестествена тишина. Всички пациентки бяха жени, предимно малайки и китайки. От неподвижните фигури стърчаха бинтовани или гипсирани крайници. Роднините на пациентите спяха, подобно на Клайв, върху столове, или направо на пода, облегнали се върху лимоненозелените стени. Задухът бе неописуем. Всички прозорци бяха затъмнени и единствено една бледа лампа излъчваше слаба светлина. Франсин бе цялата потънала в пот.

Навярно бе издала някакъв звук, тъй като Клайв се събуди и се наведе към нея.

— Франсин! Слава Богу, мила! Откога си будна? Тя стисна ръцете му.

— Сънувах ли, или Рут наистина е тук?

— Добре е. Спи в стаята на сестрите.

— Искам да я видя!

— Тихо — отвърна й той и избърса лицето й с гъба. — Не буди останалите. Пет сутринта е.

Франсин за пръв път си спомни канавката при Клуни и изпита ужас.

— Клайв, а къде е Едуина?

— Няма я.

Тя го погледна озадачено.

— Успокой се, не е мъртва. Замина с „Уейкфийлд“. Вече е на път за Саутхамптън, слава Богу. — Клайв пак навлажни гъбата и избърса лицето й.

— Клайв, ами нашите каюти? Нашият кораб? Лицето му бе уморено.

— Последните кораби отплаваха вчера.

— Какво искаш да кажеш?

— Че няма кораби.

— Въобще ли?

— Въобще. „Уест Пойнт“ и „Уейкфийлд“ отплаваха в сряда. „Японската императрица“ и „Херцогиня Бедфорд“ отплаваха в четвъртък.

Франсин внезапно престана да усеща горещината. По кожата й полазиха студени тръпки.

— Клайв, откога съм тук?

— От седмица. Не бяха сигурни дали ще дойдеш в съзнание. Бе много зле контузена.

Тя докосна сърцето си с пръсти, за да провери дали още тупти.

— Никакви ли други кораби не са останали?

— Кораби за превозване на войски не са останали. Възможно е все пак да има разни малки корабчета, ако не са ги реквизирали.

Поради изтощението си Франсин не можа да изпита истински ужас. Бе твърде слаба, за да успее да осмисли истинските мащаби на трагедията.

— Спи ми се — каза тя жално и затвори очи. — Остави ме да поспя, Клайв.

— Спи — каза й той нежно.

От мрака я изведе взрив. Разкъса небето като гръмотевица и продължи цяла минута, преди да затихне. Шумът й се стори злокобен. И други жени се събудиха от него. Болничното помещение започна да се изпълва с шепот и с шумолене.