Клайв също се събуди. Разтри лицето си с ръце и стана.
— Ще ида да проверя какво става.
Той излезе, а тя с отчаяние си спомни, че корабите вече ги няма. С Рут нямаше да могат да напуснат Сингапур.
В стаята влезе медицинска сестра, малайка — носеше Рут в ръце. Детето бе полузаспало. Сестрата го даде на Франсин. Тя го прегърна и се разплака.
— Не плачете — каза весело сестрата. — Нали искате да изглеждате добре, когато се върне майорът? — Повдигна един от клепачите на Франсин и надникна в окото й. — Според мен скоро ще се оправите. Знаете ли, че момиченцето ви страда от дизентерия?
Тя кимна.
— Може би докторът ще предпише нещо и за нея — каза сестрата. Появи се още една медицинска сестра и двете тръгнаха да огледат другите пациенти.
Клайв се върна. Лицето му бе безизразно.
— Взривили са пътя през мочурището — каза той. — Пушекът се вижда дори оттук. Изгубихме битката за Джохор. Изгубихме цяла Малая. Остана ни само Сингапур. На другия ден я изписаха. От контузията бе изгубила сили и се чувствуваше объркана. Бе й трудно да върви по права линия, сякаш беше пияна, и ужасно я болеше глава.
— Клайв, трябва да намерим начин да напуснем Сингапур — каза тя, когато се отправиха към квартирата.
— Не са останали кораби. На кея ми казаха, че последният кораб на Свободна Франция отплавал от залива Кепел преди два дни.
— Няма значение. Не може да не са останали други кораби.
— Всичките са реквизирани. Или потопени.
— Тогава ще потърсим гемия. Или сампан. Какъвто и да е плавателен съд. Имаме пари, така че ще можем да платим, за да ни отведат на безопасно място.
— Къде например?
— В Ява. Или в Цейлон. Той присви вежди.
— Това са хиляди километри. Сампан не може да покрие такова разстояние.
— Нали ще дойдеш с нас? — каза Франсин и го погледна в очите. — Нали вече ти е позволено?
— Формално погледнато, не. Би било окачествено като дезертьорство.
— Сингапур непрестанно се напуска от военнослужащи — побърза да каже Франсин.
— Така е. Непрестанно го напускат. Всеки, който може да се измъкне, го прави. Всичко приключи.
— Клайв, нужен си ни — тихо каза тя. Устните му се извиха в усмивка.
— Не съм като Ейб, ако това имаш предвид. Обичам те много повече, отколкото честта си. Разбира се, че ще дойда с вас.
Очите й се насълзиха. Спомни си, че му бе казала думите на Ейб.
— Благодаря ти, Клайв. Гласът му бе нежен.
— Само дето за съжаление, мила, вече е твърде късно, за да се отплава закъдето и да е.
— Все ще се открие някакво решение — каза тя и стисна главата си с ръце.
Той не й отговори веднага, но след малко кимна.
— Да, права си. Не може да не се открие някакво решение.
Тя стисна ръцете му.
— Клайв, всичко това стана по моя вина. Трябваше да напуснем още преди седмици. Тогава не те послушах. Съжалявам, много съжалявам.
Той се усмихна и я целуна.
— Всичко е наред. Както казваш, не може да няма някакво решение. Ще го открием.
Следващите няколко дни прекараха в търсене на надежден плавателен съд, с който да напуснат Сингапур. По пазарите и кейовете се носеха всякакви слухове за кораби, които вече бяха отплавали или се готвеха да отплават. Винаги обаче въпросните кораби се оказваха препълнени до максимум или бяха отплавали предната нощ, или бяха просто плод на нечие въображение.
Японците започнаха да стягат обръча около Сингапур и стана ясно, че мнозина от тези, които бяха успели да напуснат града, са загинали. Японците не проявяваха милост и към най-малките корабчета, напускащи обсадения град. Торпедоносците им бяха потопили безброй граждански плавателни съдове в Южнокитайско. море, Други кораби бяха потопени от мините, нахвърляни от японците в залива.
Над самия провлак японците бяха издигнали наблюдателен балон, който да подава информация на артилерията, и тя обсипваше града със снаряди от двадесеткилометрово разстояние. Огромни части от стария град се оказаха разрушени завинаги. Улица „Орчард“, с нейните магазини и прекрасни старинни къщи, бе опустошена. Китайският квартал се бе превърнал в димящи развалини. Мостът „Елджин“ бе ударен от снаряд и горя няколко дни, така че движението из града се затрудни още повече.
Усилията по измъкване на убитите и ранените изпод развалините нямаха край. Не бе останала достатъчно вода за пиене, да не говорим за потушаване на пожарите. Подаването на електроенергия ту се прекратяваше, ту се възобновяваше, тъй като електрическата мрежа непрестанно се рушеше и ремонтираше. Само няколко часа преди взривяването на шосето през мочурището други тридесет хиляди войници, остатъците от британската армия, се прехвърлиха в града. Мръсни и опърпани, те бяха изпълнили целия Сингапур. Дремеха по площадите или се шляеха безцелно по улиците. С мълчаливото разрешение на властите не се попречи на никой, който можеше да се опита да се измъкне от Сингапур, да го направи. Макар и никой да не говореше за това, фактът, че поражението е неизбежно, се осъзнаваше от всички.
Нощите бяха задушни. В небето плаваше огромна златиста луна. Франсин и Клайв прекарваха вечерите, прегърнати на балкона, под звуците на грамофона. Не разговаряха много, но затова пък се любеха с нежна страст под звездите. Нямаше много какво да си кажат. Три дни се бяха хранили единствено с ориз с малки парченца риба, когато успяваха да намерят. Един ден, когато Франсин се върна от поредното продължително и безплодно пазаруване, откри, че Клайв има новини.
— В Телок Бланга имало китайски шкипер. Ще отплава утре за Батавия с група цивилни. Иска по осемстотин долара на пътник.
— Как се казва? — попита тя.
— Не знам. Корабът обаче се казва „Уампу“. Франсин го погледна уморено.
— От трима ни само аз говоря китайски. Ще тръгнем за Бланга веднага.
— Целият залив е в пламъци — предупреди я Клайв.
— Ами ако реши да отплава още тази вечер? — попита Франсин. — Ще трябва да проверим веднага. Рут ще остане при госпожа Оливейра. Да вървим.
Тръгнаха покрай железопътната линия пешком, тъй като нито един рикша не се нае да ги отведе в огнения ад, в който се бе превърнал заливът — пожарите от предната вечер още не бяха затихнали. Затичаха покрай складовете от двете страни на железопътната линия покрай западния кей; някои от тях бяха обхванати от пламъци, които никой не се опитваше да гаси. Иззад един от ъглите излезе камион. В каросерията му имаше двадесетина войници, които крещяха и пееха. Когато минаха покрай тях, войниците забелязаха Франсин и един подхвърли нещо неприлично. Другите се разсмяха одобрително. Хвърлиха нещо по тях, то се разби в пътната настилка и опръска Франсин с пяна. Беше бутилка бира. Франсин се притисна към Клайв и той я прегърна. Около тях почнаха да се пръскат още бирени бутилки.
Камионът внезапно спря, вратата му се отвори и оттам изскочи войник. Ужасена от мисълта, че могат да я изнасилят, Франсин стисна ръката на Клайв.
— Клайв!
— Не се безпокой — отвърна той. Лицето му беше строго. — Аз ще имам грижата за тази работа. — Разкопча кобура и извади пистолета си.
Войникът се приближи предпазливо и каза:
— Момчетата са се натряскали, господин майор. Не биваше да хвърлят бутилките. Пияни са и не спазват никаква дисциплина. — Самият той също бе много пиян, с кръвясали очи и едва се държеше на крака. — Заповядайте. — Подаде на Клайв бутилка джин. — Това е за вас.
— Не — отсече Клайв.
Войникът не откъсна от тях размътения си поглед. После свали от колана си ръчна граната и я подаде на Клайв.
— Вземете поне това. Най-доброто оръжие за една дама. Ако японците ви заловят, госпожице, само изтеглете предпазителя. Нищо няма да усетите. — След това се обърна и с несигурни стъпки се отправи към камиона. След малко той потегли след хор от подсвирквания и викове.
— Изхвърли я — каза тя на Клайв, който държеше гранатата.
— Не. Той е прав. Може да ни потрябва. Вземи я.
Тя погледна гранатата. Сиво стоманено яйце с изкривена дръжка. Въплъщаваше сила. Брутална и окончателна сила. Сила, с която можеше да сложи край на живота си, ако възникнеше такава необходимост. Взе я неохотно.
— Да вървим — каза Клайв.
Телок Бланга бе покрит от облак мазен черен дим. Разположените срещу него военноморски бази на остров Сентоза бяха неуморно бомбардирани от седмици. В малкото заливче при Бланга имаше стар китайски речен кораб, поразен от бомба. Бе се наклонил, но все още не потъваше, макар и обграден от огнени пръстени. По-малките поразени плавателни съдове бяха потънали и задръстваха крайбрежието.
Самият кей бе почти безлюден. Двамата тръгнаха покрай водата. Пушекът обгаряше очите и гърлата им. След малко откриха група китайски моряци и рибари, разположили се пред входа на един склад. Бърбореха и играеха фантан. Франсин отиде при тях и каза на кантонски:
— Търся капитана на „Уампу“. Може ли да ми кажете къде мога да го намеря?
Един от мъжете я погледна и присви очи зад облака дим, който излизаше от устата му.
— Кой го търси? — попита той.
— Аз.
— За какво ви е?
— Искам да купя билети за себе си и за още двама души на „Уампу“.
Човекът шумно захвърли картите. Останалите заръмжаха. Чу се хор от възгласи и клетви и пъргави ръце загребаха парите, разположени около картите и заровете. Мъжът отпи от една бутилка, прибра печалбата си и стана. Лицето му носеше следите от дребна шарка. Огледа ги за миг и след това кимна към кораба, който гореше в залива.
— Ей това е „Уампу“.
От внезапното разочарование й се стори, че са я ударили в стомаха.
Мъжът обаче не откъсваше поглед от нея и от Клайв и разтриваше замислено татуираните си ръце.
— Къде искате да отидете, госпожице?
— Където и да е — отвърна Франсин уморено. — На което и да е сигурно място. — И отново погледна горящия кораб.
— Щеше да отплава за Батавия — каза мъжът. — Никога нямаше да стигне там. Бе твърде стар и щеше да потъне още на петнадесет километра оттук. Стига, разбира се, преди това да не го бяха улучили японците.
— А къде е капитанът?
Мъжът се ухили и отново кимна към „Уампу“.
— Вероятно сега брои парите си в ада. Имам кораб, който за две седмици може да ви отведе до Батавия.
У нея се появи искрица надежда.
— Къде е?
Той й го посочи. Малка джонка с прибрани платна бе закотвена до самия кей. Докато Франсин я наблюдаваше, на борда излезе стара жена и изхвърли във водата кофа отпадъци.
— За това ли става дума?
— Корабът е добър — каза мъжът и хвърли цигарата си. — Пътувал съм с него до Ява, че и по-далеч, стотици пъти. Има американски дизелов двигател с мощност шест конски сили.
Говореше на кантонски, но със силен акцент, от който тя веднага разбра, че той е „танка“, човек от рибарската общност, чиито членове живееха на джонките си и бяха известни сред останалите като „хората от лодките“. Очите му се бяха присвили, сякаш се опитваше да прочете мислите й.
Ще ви отведа и тримата срещу две хиляди долара на човек.
— Давам по петстотин — каза тя, без да се замисля. Той презрително се разсмя.
— Не бъдете глупачка. Кой ще рискува за толкова малко пари? Готов съм да сваля по двеста и петдесет долара на човек.
— За по-малко пари мога да купя цяла джонка. Тогава купете я. И сама стигнете с нея до Ява. Какво казва? — попита нетърпеливо Клайв.
— Казва, че ще ни отведе до Батавия срещу хиляда седемстотин и петдесет долара на човек.
Лицето на Клайв остана безизразно.
— От „Уампу“ поискаха само по осемстотин долара на човек — каза той на мъжа.
— По осемстотин долара, за да бъдат изядени от акулите — отвърна човекът пренебрежително на Клайв на английски. — За да стигне човек до Батавия цял, трябва да заплати поне хиляда седемстотин и петдесет долара. Вие сте богат човек, армейски офицер, както виждам. — След това мъжът се обърна към Франсин и продължи на кантонски: — Ако предложите по-малко, ще излезе, че рискувам живота си за нищо. И аз гледам семейство, госпожице.
Тя изведнъж схвана положението, в което се бе оказала. На този мръсен кей се пазаряха за собствения си живот. Инстинктът обаче я накара да продължи пазарлъка. Ако не се пазареше, човекът щеше да ги сметне за глупаци и може би щеше да се опита да ги измами.
— Повече от хиляда и двеста на човек не даваме. Мъжът кимна към Клайв.
— Та той е майор, богат човек.
— Уверявам ви, че не е богат. Че никой от нас не е богат. Предлагаме по хиляда и двеста долара на човек и толкоз. Как се казвате?
— Лай Чон. А вие?
— Ли Ю Фа. А той се казва Клайв. Предлагаме по хиляда и двеста долара за едноседмично пътуване. Това прави близо четири хиляди долара.
Човекът запали поредната цигара и се замисли. Очите на подпухналото му лице се бяха превърнали в цепки.
— Добре. По хиляда и двеста долара на човек. Ще ви откарам до Батавия. Храната си я осигурете вие.
"Седмата луна" отзывы
Отзывы читателей о книге "Седмата луна". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Седмата луна" друзьям в соцсетях.