Вятърът, вече отслабнал, превръщаше дъжда в сребърни завеси. Франсин се оттегли към кабинката и проследи с поглед как Клайв работи с помпата. Дъждът обливаше гърба му. И по неговото тяло вече нямаше сол. Клайв бе намерил отнякъде стар парцал, който бе омотал като набедрена превръзка около слабините си. Дъждът и вятърът продължиха цяла нощ. От време на време Франсин заспиваше, но след няколко минути се събуждаше. Докато спеше, сънуваше кратки, но ярки сънища. Сънуваше, че е в Сингапур или у дома, в Перак. Рут, неподвижна, се бе отпуснала в ръцете й. Франсин не знаеше преди колко часове или дни бяха яли за последен път. Дали рибарските мрежи на Лай бяха оцелели? След като Клайв бе успял да преведе кораба през тайфун, дали нямаше да успее и да налови риба?

Призори дъждът започна да отслабва. Вятърът — също. След като забеляза появата на мрачна сива светлина, Франсин осъзна, че най-лошото е преминало.

* * *

Когато се събуди, се чувствуваше ужасно. Изправи се и излезе на палубата. Бе ранна утрин. Небето над главата й бе ясносиньо. На запад огромен облак, наподобяващ крепостна стена, разкриваше местонахождението на бурята, от която се бяха измъкнали. Над поуспокоеното море се издигаше мъгла и през нея се виждаше, че минават между два острова. Островът на север от тях бе голям и над него се извисяваше закръглен хълм. Островът на юг от джонката бе по-малък и равен.

— Земя — прошепна Франсин удивено, сякаш не бе очаквала да види пак скали и зелени джунгли. — Клайв! Земя!

Викът й го събуди, той се измъкна изпод една преграда и погледна с кръвясали очи натам, накъдето му сочеше тя.

— Боже мой! Права си. Това наистина е земя.

Тя го прегърна и долепи напуканите си устни до неговите.

— Завий към големия остров!

— Забравяш, че нямаме кормило — отвърна той.

— На островите може би има прясна вода и храна! Може би има и хора, които могат да ни помогнат!

— Нищо не можем да направим. Освен това на островите може да има и японци.

Остатъкът от платното продължаваше да ги движи с равномерен ход по вятъра. Накъде обаче? Ако вятърът вееше към брега, щеше да ги отведе до земята. Ако обаче вееше към морето, щеше да ги отведе към смъртта. Рут лежеше със затворени и подути очи, свила тънки ръчички на гърдите си. Франсин за пръв път усети в стомаха си остра болка, причинена от глада. Ако скоро не се нахранеха, щяха да бъдат твърде омаломощени, за да оцелеят.

Присви се до Рут, опитвайки се да потисне глада си, и отново изпадна в унес.

След няколко часа гласът на Клайв я върна към живота.

— Погледни!

Франсин се надигна. На хоризонта се бе появила дълга ивица земя. Тя се премести до Клайв. Не вярваше на очите си.

— Това е само облак — каза, с надеждата той да я опровергае.

— Не — засмя се той. — Това е земя, истинска земя. Това трябва да е Ява. Успяхме.

През следващия час ивицата стана по-голяма и по нея се появиха върхове и скатове, хълмове, покрити със зелена тропическа растителност, от която се подаваха сиви скали.

— Казах ти, че успяхме — повтори Клайв и се прегърнаха. Устните им бяха прекалено разранени за целувка.

Убийствената горещина се бе завърнала. Когато наближиха сушата, вятърът отслабна, а после спря. „Лотосов цвят“, натежала от водата в трюма, застина на около километър и половина от брега. От борда се виждаше дори пясъчният плаж и палмите над него. Не се виждаха признаци за човешко присъствие, но това не смути Франсин. Знаеше, че ако успеят да стъпят на твърда земя, ще оживеят. Вгледа се с жадни очи в далечния бряг.

— Твърде далеч е, за да стигнем с плуване — каза делово Клайв. — Течението вероятно ще ни доближи още до него. Разбира се, ако преди това не потънем.

— Да потънем ли?

— Помпата заяде и не работи. Не мога да я поправя. Франсин се отпусна на палубата. Да потънат точно сега, когато брегът се виждаше! Течението обаче продължи да ги приближава към него. В ранния следобед й се стори, че вече е в състояние да достигне брега пешком. Той бе кален и обрасъл с мангрови дървета, чиито корени образуваха фантастични арки и кули. Зад тях други дървета бележеха началото на джунглата. „Лотосов цвят“ поемаше все повече и повече вода и продължаваше да потъва. Не след дълго морето щеше да покрие и палубата.

— Не можем ли да доплуваме до брега? — попита Франсин жаловито.

— Ние — да. Рут — не.

— Ще я взема в ръце.

Така няма да успееш да стигнеш до брега. Нека изчакаме час, ще го наближим повече.

— Обаче потъваме!

— Няма смисъл да напускаме кораба преди да е потънал — каза Клайв делово. — Ще изчакаме. Добре поне, че няма корали. Извадихме късмет. Взех всичко, което си заслужава да вземем. Погледни. — Клайв размота парче плат и м показа притежанията им: голям тежък паранг3, няколко ножа и готварски принадлежности и въжета. Сякаш не на мястото си, сред взетите предмети бе и ръчната граната, която им бе дал войникът в Сингапур. Той я докосна с пръст. — Нищо чудно да спаси живота ни, стига още да е в изправност. — След това отново опакова вещите.

Мълчаливо продължиха да изчакват „Лотосов цвят“ да се доближи още повече до брега. Корабът потъваше все по-дълбоко. В трюма му забълбука кална вода, върху която плаваха малкото предмети, оцелели след бурята. Рут бе успяла да излезе от унеса си и вече бе в състояние да седи. Гледаше разсеяно пред себе си. Франсин погали механично мокрите й коси. Усещаше се миризмата на суша, на влажна тропическа гора, ухаеща на разложение и живот.

На около триста метра от брега дъното се блъсна в нещо и корабът се наклони, потрепна и застина. Франсин се раздвижи неуверено. Краката й започнаха да се нагаждат към странния факт, че след толкова дни на море палубата под тях е неподвижна.

— Най-сетне заседнахме — каза Клайв. — Оттук би трябвало да сме в състояние да достигнем брега почти пешком.

Франсин отново огледа тъмната джунгла. Потърси в нея следа от човешко присъствие, ако ще дори и примитивна колиба или виещ се дим. Не видя нищо — само зелена джунгла. Някъде в далечината се виждаха облаци. Може би зад тях се криеше планинска верига.

Водата бе топла, кафява и плитка. Франсин не успя да докосне веднага дъното. След малко обаче стъпи на пясък. Водата стигаше до брадичката й. Като едновременно вървеше и плуваше, тя последва Клайв, който бе качил детето на рамо.

След като измина половината разстояние до брега, когато водата вече й стигаше до кръста, Франсин се обърна и погледна „Лотосов цвят“. Джонката бе легнала на едната си страна. Черният й корпус се виждаше целият, а платното бе провиснало почти до водата.

— Следващият отлив ще я отнесе в морето — каза Клайв без никакво вълнение и продължи към брега. Една вълна се плисна в гърба на Франсин, сякаш я подкани да побърза към сушата, и тя продължи напред. Пясъкът се промушваше между пръстите на краката й. От изтощение се чувствуваше замаяна. Накрая излезе на спасителната суша и се отпусна на колене.

Цялото крайбрежие бе покрито с изкоренени дървета. Повечето палми бяха оцелели, обаче кокосовите им орехи, същинска манна небесна, се търкаляха по пясъка. Франсин остана на брега с Рут, а Клайв събра дузина от най-едрите орехи и отряза върховете им с паранга. Утолиха жаждата си със сладката, леко стипчива течност. Веднага след това Рут заспа в ръцете на майка си. Изтощената Франсин вдигна уморено глава и огледа мястото, в което се бяха озовали.

Брегът представляваше малка дъга, образувана наполовина от кал, наполовина от пясък. Покритите със сол кожести листа на мангровите храсталаци блестяха на следобедната светлина. Зад скалите в отсрещния край на залива се виждаха листата на перести палми.

— Близо сме до река. Или най-малкото поток — каза Франсин.

Клайв отмести поглед от паранга, който точеше върху един камък, и попита:

— Откъде знаеш?

— Познавам този вид местности — отвърна тя. — Остани при Рут.

Взе един малък нож и тръгна по брега към скалите. Слънцето веднага затопли гърба й. Усещането за твърда земя под краката й й се стори странно. Реши, че това е може би сън и че скоро ще се върне към реалността: бушуващо море и ревящ вятър. Видя обаче черния корпус на „Лотосов цвят“ и разбра, че не сънува. Където и да ги бе отвело тяхното пътешествие, то вече бе свършило. Поне засега. Цялото тяло я болеше, особено краката. Солената вода ги бе разранила, най-вече при ставите, така че тя вървеше бавно и предпазливо. Замечта се да се изкъпе в сладка вода.

За пръв път от няколко дни се огледа. Преди началото на бурята бе облечена в памучен костюм и сандали. От костюма бяха останали само кафяви парчета плат, които едва я прикриваха. Загубата на дрехите не я разтревожи. Сандалите, виж, бяха друга работа.

Рут, слава Богу, поне имаше панталонки и ризка. Клайв обаче бе зле само с набедрена превръзка. Само след броени часове тялото му щеше да бъде обгорено от слънцето и изпохапано от насекоми, ако не се покриеше с нещо.

На лявата й китка нямаше нищо. Красивият златен часовник, подарен й от Ейб в деня на раждането на Рут, бе изчезнал. Очевидно каишката му се бе разкопчала. Така и не си спомни кога и къде. Последният спомен от Ейб бе изчезнал.

Покатери се по скалите, като внимаваше да не ожули наранените си крака. Бе минало много време, откакто за последен път се бе катерила босонога по скали. От носенето на обувки стъпалата й се бяха изнежили. Зад скалите имаше само кал, и никакъв пясък. Почти до самия бряг се извисяваха няколко перести палми. Като внимаваше да не стъпи върху острите като ножове корени на мангровите храсталаци, тя отиде до палмите и хвърли поглед към джунглата зад тях. Както бе подозирала, откри там малко поточе. В интервала между прилива и отлива водата му бе неподвижна. В душата й се появи искрица надежда.

Перестите палми бяха разцъфтели и иззад къдравите им листа се подаваха красиви оранжеви стъбла, които провисваха в калната вода. Франсин се наведе, като внимаваше да не докосне острите като бръсначи листа, и започна да търси плаващите плодове. Усилията й бяха възнаградени. Откъсна няколко плодове с големината на ананаси и се върна при Клайв и Рут.

— Пясъчните мухи изпохапаха Рут — каза Клайв. Краката на Рут наистина бяха подути от ухапвания.

— Ще ги разтрием с кокосово мляко. Виж какво намерих. Плодове от переста палма.

— Ти си гениална!

— Клайв, зад тези скали има река. Където има прясна вода, винаги има и хора. Ако тръгнем нагоре по течението през гората, непременно ще стигнем до някое селище. Или поне до рибари.

Клайв обели един от плодовете и го подаде на Рут. Детето с удоволствие го захапа.

— Не можем да тръгнем из джунглата боси — каза Клайв. — Ще трябва да си направим някакви обувки. От лико и дървесна кора.

Франсин се порови във вързопа с вещите и извади ръчната граната.

— Виждала съм как ловят риба с динамит. Можеш да взривиш това нещо във водата.

— Добра идея — каза Клайв, взе гранатата и тръгна към брега. С небрежно движение измъкна пръстена й и я хвърли в морето. Чу се плясък, а след това се появи воден стълб. Клайв доплува до мястото на взрива и след малко се върна с три малки риби.

— Все е по-добре от нищо — каза. — Но ще трябва да ги изядем сурови.

Вечеряха с трите костеливи риби и със сладките плодове на перестата палма. Слънцето вече бе започнало да залязва и бе обагрило хоризонта в лилаво. Събраха клонки и направиха нещо като легло, разположено на най-високата част на брега. След това мълчаливо, притиснали се един до друг, проследиха с поглед как слънцето потъна в морето. След настъпването на мрака шумът на вълните стана сякаш по-силен. Гората зад гърба им започна да пее — милиони жаби, насекоми и птици подеха своя вечерен хор. През клоните на едно дърво се преметна някакво същество и Рут се изплаши.

— Това са маймуни — успокои я Клайв, Франсин си представи големи кръгли очи, гледащи ги през мрака, маймунски пръсти, стиснали клон, и оголени остри зъби. Колко ли време щяха да успеят да оцелеят, ако не срещнеха човешки същества? Единствената й утеха бе реката. Реши, че той е единствената им надежда за спасение.

Франсин се събуди в бял и безмълвен свят. Бе се спуснала гъста мъгла, от която не се виждаха нито морето, нито сушата. Въздухът бе задушен и горещ. Наоколо им се разнасяше вонята на отлива.

Изправи се и прокара пръсти през чорлавата си коса. Клайв, взел Рут на ръце, й се усмихна уморено. По телата и на тримата бе полепнал пясък. Бяха изпохапани от насекоми. Франсин отиде до брега, съблече се и влезе в топлата вода. За известно време се отпусна в бялата мъгла и започна да мие косата си. Тялото, което усети под ръцете си, й се стори отслабнало. Костите й стърчаха под кожата, от гърдите й бяха останали само зърната, а ребрата й се брояха. Солената вода засили болката на наранените места, обаче поне отми от тях пясъка.

Изпра дрехите си. Реши, че сигурно прилича на дивачка. Изцеди ги, доколкото можа, и веднага след това ги облече. Не можа да види „Лотосов цвят“. Може би отливът вече го бе отнесъл.