Рут вече закусваше с плод от переста палма и разговаряше весело с Клайв. Понякога се оживяваше и се превръщаше в някогашното дете, така добре познато на Франсин. След това обаче изпадаше в апатия.

— Ще замина заедно с Клайв и ще живеем в една много голяма къща — каза Рут

— А мен ще ме вземете ли?

— Разбира се — каза Рут. — И ще си купим нова кола

— Каква кола?

— Модерна — поясни Рут. — А Клайв ще ми стане татко.

— Това решение ми харесва — каза Франсин сериозно. Погледът на Клайв бе изпълнен с топлота. „Започваме да се превръщаме в семейство — рече си Франсин. — Моля те, Боже, нека винаги си останем семейство.“

След това обясни на Клайв как да си направи наметало от палмови листа. След като го наметна на раменете си, той заприлича на плашило и реши да го захвърли. Рут обаче го убеди да не го прави. Все пак наметалото бе някаква защита от слънцето, насекомите и тръните.

Франсин прокара палмово лико през върховете на кокосовите орехи, за да могат да се носят. Клайв метна шест от най-големите на рамо и тримата се запътиха към реката. Мътната вода бавно се стичаше към морето, следвайки отлива. Повърхността й бе покрита с пяна и с палмови листа. Франсин реши, че нагоре водата ще се избистри достатъчно, за да може да се пие. Най-напред тръгна Клайв, следван от Рут. Навлязоха в джунглата.

Мъглата не се разсейваше и ограничаваше видимостта само до няколко метра. Над главите им се надвесваха клони. Всичко бе обгърнато в сенчест полумрак.

Водата им стигаше до коленете. Дъното бе кално, без камъни, но стъпването в калта бе уморително и след малко Рут захленчи и поиска да я носят. Франсин я вдигна и вървя с нея половин час. Когато се умори, я взе Клайв и Рут почти веднага заспа.

Гъстата мъгла действуваше хипнотизиращо. Убиваше всякакво усещане за движение, така че им се струваше, че вървят по безкраен конвейер, движещ се в обратна посока, и са застинали на едно място. Водата и клоните пред тях им се струваха неизменни.

От време на време мъглата се сгъстяваше и се превръщаше в дъжд, който продължаваше около половин час. Франсин бе обещала на Клайв, че ще открие храна в джунглата. Как обаче можеше да намери плодове в тази непроницаема мъгла? Тя поглъщаше дори и звуците, така че им се струваше, че се намират в катедрала.

Постепенно обаче водата започна да става по-дълбока и по-студена. На дъното на потока започнаха да се появяват камъчета. Стана по-горещо и мъглата се разреди. След четири или пет часа път се появиха бързеи. На това място реката се разделяше на няколко потока, които по различни пътища се насочваха към морето. Нагоре по течението реката ставаше все по-широка и по-дълбока.

— Ще трябва да следваме основното русло — каза уморено Франсин.

Реката стана толкова дълбока, че се наложи да вървят покрай нея. Над водата се свеждаха огромни дървета, върховете им почти се докосваха и на моменти им се струваше, че вървят в пещера. Малки птички, смутени от пришълците, излитаха от гнездата си от двете страни на реката и се стрелваха пред тях. Из мъглата запърхаха небесносини и масленожълти пеперуди.

Стигнаха до малък пясъчен бряг, седнаха и изпиха по един кокосов орех, като след това изстъргаха вътрешността му. Краката им бяха покрити с малки черни пиявици, които неусетно се бяха впили в тях и смучеха кръвта им. Разтрепераната Франсин понечи да ги свали, но Клайв не й позволи.

— Така можеш да предизвикаш някаква инфекция. По-добре ги остави. Сами ще изпадат, когато изсъхнем. Франсин го погледна недоволно. Костеливите крачета на Рут също бяха покрити с пиявици. Подремнаха в бялата тишина около час, след това отново тръгнаха на път.

* * *

Отначало й се стори, че има халюцинация. След това обаче се убеди, че усеща миризмата на животински изпражнения и дим. Миризма на човешко присъствие, която нямаше как да се обърка с нещо друго.

— Хора! — извика тя. Клайв я погледна уморено.

— Къде?

— Усещам миризмата на хора. Клайв подуши мъгливия въздух.

— Нищо не усещам.

— Аз пък усещам! — възбудено възкликна тя. — Казах ти, че ще срещнем хора. Наблизо има селище. Той я погледна скептично. Миризмата обаче непрестанно се засилваше и накрая и Клайв успя да я усети. Надделяваше миризмата на дим — кисела и усилена от влажния въздух.

Най-сетне стигнаха друга пясъчна ивица, дълга поне петдесет метра. През мъглата Франсин успя да различи силуетите на три-четири примитивни лодки, издълбани от цели дървесни стволове, оставени до самата вода. Видя и купчинка нарязани бамбукови пръти. Бяха стигнали някакво селище.

— Стигнахме — каза бодро Франсин. — Селамат — извика на малайски в мъглата. — Има ли някой тук?

След вика й тишината сякаш се сгъсти. Клайв остави вързопа на земята и каза:

— Ще ида да проверя какво става.

— Недей. По-добре аз да проверя.

— Защо?

— Не забравяй, че съм туземка — каза му тя с усмивка. Настроението й бе повишено и бе изпълнена с възбуда. — Ще се справя с това по-добре от теб. Ти остани при Рут.

— Добре — съгласи се той неохотно. — Ако ти потрябва помощ, викай.

Тя тръгна в мъглата и напрегна очите си, за да различава по-добре контурите на това, което виждаше. Миризмата на пушек ставаше все по-силна. Тя се озова в призрачен свят, образуван от безброй оттенъци на сивия цвят. Мина през нещо като ниви и градини. В здрача са появиха бананови и сагови дървета, покрити с плодове. От уханието на зрелите банани устата й се изпълни със слюнка. Едва удържа на желанието да откъсне някой узрял банан — кражбата на плодове не бе най-добрият начин да се установят добри отношения. Стигна някакъв бамбуков плет и се наведе над него. Отново извика. И отново никой не й отговори. Чу грухтене и застина. Нещо зашумоля в храстите. Сърцето й затуптя от вълнение. Изпод храсталаците се появи прасе, спря за миг и я погледна с малките си тъжни очи. А след това Франсин видя човешка фигура. Не бе обаче на земята. По някакъв невъзможен начин плавеше във въздуха непосредствено над прасето, сякаш движена от вълшебни сили. Потта замръзна върху кожата й — това беше обесен човек.

По-нататък в мъглата видя още двама обесени. На земята лежеше четвърта фигура — гола жена. Бе убита с щик или разстреляна, това не можеше да се различи от разстояние, а Франсин не пожела да се доближи. Във въздуха се носеше вонята на разложена човешка плът. Не бе необходимо да си задава въпроса кой е сторил всичко това.

Франсин се обърна и затича обратно. Мокрите листа жулеха лицето й. Препъна се болезнено в нещо и отскочи. Бе купчина обелени кокосови орехи.

След малко видя силуета на голяма постройка, подобна на хамбар. Знаеше какво представлява: едновременно общо жилище и склад, примитивна постройка, вдигната върху колове. Бамбуковият й покрив бе почернял и на едно място зееше. Бе запалена и частично изгоряла. Франсин не посмя да надникне вътре. Върна се при Клайв запъхтяна.

— Какво има? — попита разтревожено той.

— Японците!

— Кога?

— Не знам. Видях хора, обесени на дърветата. Също и тялото на мъртва жена…

Той я прегърна. Очите й се напълниха със сълзи.

— Войници видя ли? — попита Клайв. Тя поклати глава в знак на отрицание. — В такъв случай не сме на Ява — каза навъсено той.

— Нищо чудно вятърът да ни е върнал на Суматра.

— Един Бог знае къде сме. Трябва да се махаме оттук.

— Какво да правим? Можем да попаднем на тях — каза Франсин и изтри сълзите си. — А може и да не се върнат. Селото е безлюдно. Тук има храна, Клайв. Банани и саго. А може да има и ориз. А и общата постройка не е съвсем изгоряла. Би трябвало да останем. Няма смисъл да продължаваме.

Той се замисли, после каза:

— Добре. Нека обаче първо разузнаем.

Франсин кимна към Рут, която мълчаливо хвърляше камъчета в потока, и прошепна:

— Клайв, не искам тя да види това. Можеш ли да направиш нещо?

— Не се безпокой. Стой тук и не мърдай, докато не те повикам.

После тръгна предпазливо в мъглата с паранга в ръка. Мъглата бе застрашителна и изпълнена с невидима заплаха. Франсин бе уморена от кръвопролитията. Бяха изгубили много, бяха пътували много и бяха минали през безброй премеждия. Нима всичко в крайна сметка все пак трябваше да приключи с пленяване и смърт от японците?

Изпита суеверен ужас от тези безмилостни врагове, които, изглежда, вече бяха навсякъде. От облаците до сърцето на джунглата. Колко глупаво бяха подценявали силата им. Дълги години се бяха присмивали на евтините им стъклени дрънкулки, на фотоапаратите им, подобни на консервени кутии, на смехотворните японски имитации на истински предмети. Въобще не си бяха дали сметка колко безмилостно ефективни бяха тези „имитации“. Едва след като японците нахлуха в Китай светът започна да разбира истинската им сила, да проумява истинските им намерения. А сега, когато сянката на техните бомбардировачи и танкове бе покрила света, вече бе твърде късно.

— Ще останем ли тук? — попита Рут.

— Може би.

— Къде отиде Клайв?

— Да ни направи къща.

— И какво прави?

— Чисти.

— Какво чисти?

— Мръсно е.

— Защо е мръсно?

— Престани! — Детето от много време не бе показвало такава разговорливост. Франсин пипна челцето му. Бе сухо и хладно. Дали пък продължителното гладуване не се бе отразило положително на Рут?

— Я виж, мамо. Човек — внезапно прошепна Рут и се хвана за дрехата на Франсин.

Рут вдигна очи. На няколко крачки от тях стоеше полугол дивак и ги гледаше.

Сърцето й застина. Не можеше да помръдне. Нямаше представа как така бе могъл да се появи в мъглата, без тя да го забележи.

Думата „дивак“ изникна в съзнанието й внезапно и съвсем неволно. Човекът беше само по набедрена превръзка. Франсин бързо погледна ръцете му. Не държеше нищо. Безстрастното му лице приличаше на маска. Продължиха да се гледат в напрегнато мълчание.

Най-сетне Франсин реши да го наруши.

— Това вашето село ли е? — попита с разтреперан глас. Човекът не отговори.

— Това вашето село ли е? — повтори Франсин. — Нямаме лоши намерения. Рут продължаваше да се гуши в нея. До първия човек се появи втори. Имаше не само набедрена превръзка, но и парче плат на главата. Ленти от същия плат бяха вързани около лактите и бедрата му. Двамата си казаха нещо на език, който тя не знаеше. След това тръгнаха към нея и Рут.

Застинала от страх, Франсин приклекна. Те дойдоха при нея и по-високият мъж я заговори на малайски.

— Какво прави белият господин?

— Отиде да свали мъртъвците.

— Защо?

— Защото не искам детето да ги види. Много е малко. — Устата й бе пресъхнала. — Решихме да останем тук за известно време. Няма къде да отидем. Мъжът я огледа. Голата му кожа бе татуирана с черни рисунки. Върху двете му рамене бяха изобразени сложни розетки. Друга рисунка красеше гърлото му.

— От кого се криете? — попита той.

— От японците — отвърна Франсин. Даваше си сметка, че ако отговорът й е неправилен, на човека няма да му струва нищо да свали паранга от кръста си и да я съсече с един удар.

Той кимна и каза:

— Те са и наши врагове. — Рут все още се притискаше в рамото й. — Аз съм Нендак — каза мъжът. — Ела с мен. Тя стана. Краката едва я държаха. Тръгнаха мълчаливо към селото. В мъглата глухо се чуваше как някой копае. Мъжът хвана със силната си ръка Франсин за лакътя и я поведе. След секунди видяха Клайв. Целият плувнал в пот, той копаеше яма с открита някъде мотика. До него, положени едно до друго, лежаха пет тела. Едното беше на дете.

Клайв се обърна и ги видя. Очите му се разшириха. Погледна Франсин въпросително. Тя поклати незабележимо глава.

— Какво прави? — попита Нендак.

— Копае гроб — отговори тя.

— Нито мястото е подходящо за погребение, нито начинът. Кажи му да спре.

— Клайв, той иска да спреш да копаеш — каза му тя на английски.

Клайв остави мотиката и излезе от ямата. Краката му бяха покрити до коленете с червена кал.

— Враждебно настроени ли са? — попита тихо той.

— Не знам.

Нендак мрачно заоглежда труповете. Когато стигна до жената и детето, ги повдигна и ги притисна към гърдите си, като мълчаливо сведе глава. Другият мъж, който по-трудно прикриваше чувствата си, закри уста с ръка и заплака.

Франсин и Клайв не казаха нито дума. Клетите убити хора бяха роднини на мъжете. Сега поне имаха общ враг.

Високият мъж се обърна към тях и каза мрачно на Франсин на малайски:

— Почакайте тук. Не отивайте никъде.

— Каза да стоим тук — обясни Франсин на Клайв.

— Попитай ги за японците — отвърна Клайв. — Попитай ги къде сме.

Двамата мъже обаче, без да обръщат внимание на Франсин и Клайв, се заеха с пренасянето на телата в склада, едно по едно. Франсин се бе примирила със съдбата си. Бяха успели да стигнат дотук. Това място бе най-малкото спирка по пътя им. Пътуването им бе спряло за известно време, независимо дали тук щяха да открият смърт, или спасение.