Мариус Габриел - Седмата луна

1941

ИПО, МАЛАЯ

Франсин погледна личицето на Рут. Детето спокойно спеше. Утрото бе мрачно. Мусоните можеха всеки миг да докарат пороен дъжд.

Лелите й, насядали в кръг на бамбуковата рогозка, не спираха да бърборят. Франсин не ги слушаше — цялото й внимание бе съсредоточено върху Рут. Една дума обаче периодично се набиваше в ушите й като изстрел — Нипон1. Всички други думи се въртяха около нея, като птичи ята, които излитат внезапно, обхванати от уплаха, след това, успокоени, кацат пак, и пак излитат. Преди два дни японците бяха нападнали американската база в Пърл Харбър, разположена на Хавайските острови, и бяха нанесли големи загуби на тихоокеанския флот на САЩ. Америка вече беше във война с Япония.

Японците обаче бяха нанесли и друг удар, много по-наблизо. Върху Кота Бару, град от другата страна на Малайския полуостров, разположен на малко повече от 200 километра. Според официалните британски изявления японците били отблъснати. В селото обаче едновременно с мусонните ветрове се носеха и най-различни слухове.

— Не се тревожи, лельо — каза една от братовчедките й. — Англичаните ще направят японците на пестил. — И показа с ръце как точно ще стане това. Другите жени се засмяха.

Обаче леля Ин Хо, безспорният матриарх на рода, се изкашля, изплю се през вратата и каза:

— На Англия й е спукана работата.

— Как така! — възкликнаха удивено няколко от жените. Всичките бяха „перанакан“ — родени в Малая, възпитани в английски дух и лоялни към английската корона.

Леля Ин Хо вдигна пръст.

— Идат японците, Ю Фа (това бе китайското име на Франсин). Кажи това на съпруга си. И двамата ще трябва да се махнете оттук. Кажи му го.

Франсин кимна. Всичките й лели бяха възрастни жени. Поради своето раждане и своя брак — баща й и съпругът й бяха англичани, — статутът й в селото бе нисък, въпреки че бе стопанка на красивото бунгало на директора на имперските калаени мини.

— Разбрах те, лельо.

Франсин посещаваше Ипо всяка седмица с малката Рут. Винаги си тръгваше с кошници с плодове и храна, приготвени от възрастните жени. През последните няколко седмици обаче те непрестанно й заръчваха да предупреди Ейб за опасността от японците. Той се бе присмял на тези предупреждения. Какво можеха да знаят селянките за войната и за външната политика? Франсин обаче бе родена в селото и знаеше, че жителите му са мъдри хора.

Погали лицето на детенцето, спящо в скута й. Франсин бе седемнадесетгодишна, когато се омъжи за Ейб, а Рут се роди девет месеца по-късно. Сега бе на четири години.

Рут бе кръстена в методистка църква. При всички по-важни събития в живота й обаче Франсин я водеше в будисткия храм, където монасите изгаряха благовонни пръчки и залепваха златен варак върху статуи, и без това натежали от злато. Ейб не одобряваше воденето на Рут в „езически храмове“ и се сърдеше, когато усетеше ухание на благовоние в тъмната й коса или откриеше златна люспица върху малките й пръстчета.

Детето отвори очи.

— Мамо?

— Мама е тук — отвърна му тихичко Франсин. Рут бе смайващо красива. Косата й бе гъста и тъмнокафява. Кожата й наподобяваше светло злато. Бе наследила овалното лице и сочните устни на Франсин. Очите й над изпъкналите скули имаха формата на бадеми и бяха с тъмни мигли. Цветът им бе не кафяв, а сребристосив.

Дори и на тази крехка възраст Рут не можеше да бъде възприета нито като китайка, нито като европейка. Както и самата Франсин, и Рут щеше да заеме неудобна позиция между две раси, презряна от британците и само търпяна от китайците. Щеше да се обогати от две култури и същевременно да бъде изключена от тях.

Франсин най-много се измъчваше от предсказанията на лелите си. Според тях тя бе само временна съпруга на англичанина. Твърдяха, че някой ден Ейб ще се омъжи за европейка, която ще му роди европейски деца, и че повече никога няма да го видят.

Така бе постъпил бащата на Франсин с нейната майка. Тя си го спомняше като сърдечен и великодушен човек. При все това, когато изтече срокът на договора му, той се прибра в Англия. С изключение на двадесетте колониални долара месечно, които винаги пристигаха навреме, те повече не получиха никаква вест от него. Веднъж, когато Франсин попита майка си за хиляден път къде е баща й, тя удари с юмрук по кутията, където държеше разписките, и с горчивина отговори: „Тук“. И Франсин разбра, че единствената вест, която щеше да има от него, са тези двадесет долара.

Лелите на Франсин, без да говорят открито на тази тема, непрестанно намекваха за случилото се. След смъртта на майката на Франсин те се превърнаха в нейни нравствени и духовни наставнички. Франсин бе убедена, че това, което те разправяха за Ейб, няма как да е вярно. При все това думите им я изпълваха с ужас.

Чу шума на автомобилен двигател и погледна малкия си златен швейцарски часовник. Бе скъп и й бе подарен от Ейб при раждането на Рут. Таксито мина между дърветата и стигна до къщата. Подире му търчеше тълпа голи дечица, които все още възприемаха автомобилите като чудо.

Лелите й, пет китайки на средна възраст със смачкани панталони — всички пушеха малки метални лули или саморъчно навити цигари, — се спуснаха по стълбите. Бърборенето им не престана. Над гласовете на всички се извиси гласът на Чин Ин Хо.

— Ю Фа, кажи на съпруга си да те изпрати далеч оттук. — После щипна поруменялата буза на Рут. — Кажи му да изпрати теб и детето в Англия, при семейството си. После сбръчканото й лице се втвърди. — Разбира се, него ще го е срам да ви покаже на своите близки.

Може би защото бе твърде нервна или твърде отчаяна, Франсин за пръв път си позволи да прояви непочтителност към по-възрастна жена.

— Ейб не се срамува от нищо! Ин Хо подсмръкна.

— Тогава му кажи да ви отведе оттук. Знаеш ли какво правят японците с китайките, омъжени за бели мъже?

Прибраха кошниците в таксито и махнаха на изпращачките през задното стъкло. Автомобилът потегли. Рут се сгуши до майка си.

— Далеч ли ще пътуваме, мамо?

— На леля ти й се привиждат лоши хора зад всеки храст — отвърна раздразнено Франсин.

— Японците лоши хора ли са?

— Не се тревожи, мила. Мама ще се грижи за теб. Може би ще отидем за два-три месеца в Англия.

Детето не я разбра, но й отвърна с прекрасна усмивка.

Този ден Ейб се прибра по-рано. Храната все още бе върху печката, масата не бе сложена, а прислужниците си говореха.

Франсин разбра, че нещо не е наред, още когато го видя да слиза от колата. Смути я изражението му. Тя се втурна към него и разтревожено попита:

— Какво се е случило?

— Има лоши новини, мила — каза той и я целуна.

Ейбрахам Лорънс бе висок кокалест мъж, който гонеше четиридесетте. Изглеждаше по-възрастен, тъй като лицето му бе потъмняло от слънцето. Бялото на тъмносините му очи бе леко пожълтяло вследствие на хроничната малария, от която страдаше, подобно на много други инженери. Слънчевите лъчи бяха образували мрежа от ситни бръчици около очите му и две дълбоки бръчки покрай голямата му уста.

— Какви лоши новини? — попита тя, вече уплашена.

— „Принц Уелски“ и „Рипалс“ са потопени от японски бомбардировачи.

Франсин закри устата си с ръка.

— Не може да бъде! — Почувства как сърцето й се стяга. — Това сигурно е японска пропаганда.

— Боя се, че не. Съобщиха го по радиото. Я го включи.

Лампите на радиоапарата загряха и в ефира се разнесоха гласове на странния говор, известен като „Ем Би Си Инглиш“ — от съкращението на „Малейън Броудкастинг Корпорейшън“. С разширени очи тя се опита да осмисли чутото.

— Татко, татко! — развика се Рут, за да привлече вниманието на баща си. Ейб я вдигна и я прегърна. — Нали си дойде, за да си поиграем, татко?

— Точно така, мила — отвърна Ейб и я целуна. Франсин слушаше и не вярваше на ушите си. Двата големи кораба, всъщност целия кралски флот в Малая, вече ги нямаше. Възприе тази новина като вест за ужасяващо природно бедствие, за наводнение, за пропаст, разкъсала земните недра.

Чуваше ударите на сърцето си.

— Лелите ми казаха, че японците идат.

— И това е вярно — отвърна Ейб над рамото на Рут. — Според Ем Би Си били отблъснати и изтласкани в морето, обаче научих други новини.

Гласовете от радиото, подобно на гласа на Ейб, на пръв поглед бяха спокойни, обаче се чувствуваше, че са изпълнени с напрежение.

— Какви новини?

— Успели са да установят плацдарм.

— Какво означава това?

— Означава, че десантът им е бил успешен и че сега войските им нахлуват в страната.

Малайската прислуга се бе смълчала и слушаше внимателно думите на господаря. Ейб усети това, хвана Франсин за ръка и я отведе по-далеч от вратата на кухнята.

— Ще трябва да направим нещо, мила.

— Какво? — попита ужасената Франсин.

— С Рут ще заминете за Сингапур. Разбира се, ще трябва да наемете бавачка.

— А ти?

— Аз имам работа тук.

— Каква работа?

— Не мога просто да зарежа всичко.

— Можеш да затвориш мината — каза тя. — Да дадеш на работниците заплати за две седмици и да им кажеш да се приберат по домовете си. Така никой няма да бъде застрашен.

— А какво ще кажат собствениците? — сопна й се той.

— Както се развиват събитията, собствениците така или иначе ще изгубят мината — отвърна тя.

— Така ли говорят старите ти лели в селото? — рече той презрително. — По-добре ще е да не обръщаш внимание на тези стари глупачки. Всички знаем, че очакват с нетърпение японците да дойдат и да закукуригат на бунището.

— Как можеш да говориш така след всичко, което японците направиха в Китай? — възкликна тя.

— Така или иначе, не мога да замина с теб и толкоз — отсече той. — Имам задължения към собствениците.

— Говориш за дебелите бизнесмени, които си седят в Манчестър? — попита тя. Не вярваше на ушите си.

— Ти да не си станала член на Гуоминдана? — каза той. — Говориш като печена комунистка.

Лицето на малката Рут се сбърчи тревожно.

— Татко, не се карай на мама!

— Поне ти не ме нападай, миличка — отвърна Ейб. — Не се карам на мама. Само се опитвам да й обясня нещо.

— Няма да тръгнем без теб — тихо каза Франсин. Ейб я щипна по бузата.

— Не бъди глупава, мила. Няма нищо опасно. Просто искам ти и Рут да не се паникьосвате. Там ще се чувствувате по-добре. Ще се върнете тук веднага щом обстановката се нормализира.

— А ако не се нормализира?

Ейб, вперил поглед в Рут, се позабави с отговора.

— В такъв случай ще дойда при вас в Сингапур. Не вярвам обаче да се стигне до това.

— Ами ако се стигне и вече е късно? Ейб, трябва да заминем всички заедно. И тримата!

— Не бъди глупава — повтори той раздразнено.

— Нужен си ни, Ейб.

— Нужен съм и на мината — отвърна той. — И на нейните собственици.

— Не сме ли ти по-скъпи от мината и собствениците? Той я погледна.

— Има една песен. „Обичам те много, мила, но още повече обичам честта си!“ Знаеш ли я?

— В една мина няма никаква чест, Ейб. Не бъди глупак!

Ейб застина. Не бе свикнал да му говори с такъв тон. Франсин бе започнала работа в мината на седемнадесет години като чиновничка. Ейб бе омаян от красотата й, така че не й се наложи да работи дълго. Наложи му се обаче да заплати скъпа цена заради увлечението си по евразийска жена. Много от приятелите и колегите му възприеха постъпката му като непростима обида. Бе се оженил за жена, която по тяхната терминология се окачествяваше като „мелез“, и заради това започнаха да странят от него. И двамата се оказаха принудени да понасят тяхното пренебрежение, подигравки, че и по-лоши неща. Всички казваха, че този брак е сложил край на кариерата му.