Третият мъж, който се появи, бе по-възрастен. Тюрбанът му бе украсен с пъстри пера, които се клатеха, докато вървеше. Посребрялата му коса се спускаше върху раменете му и обграждаше свирепото лице на патриарх.

След като погледна тримата пришълци, той взе кофа с вода и започна мълчаливо да измива телата. Лъч слънчева светлина бавно проникна на поляната и Франсин успя да огледа по-добре постройката. Бе голяма сграда, издигната на колове. Стените и покривът й бяха направени от бамбукови пръчки, покрити с палмово кече. Бе дълга почти петдесет метра. От едната й страна имаше бамбукова веранда, от другата — няколко малки колиби, също издигнати на колове. Около постройката бяха засадени папая, саго, таро и други растения. Франсин реши, че някъде наблизо трябва да има оризища. Досега не бе виждала толкова примитивно село — в континентална Малая хората бяха живели по този начин преди сто или повече години.

Започнаха да идват още хора. Мъже и жени, млади и стари. Жителите на селото се завръщаха по домовете си. Жените носеха на ръце бебета и малки деца. Възрастните мъкнеха кошници с ориз. Младите носеха прасенца или кокошки. По петите им вървяха кучета и големи прасета.

Франсин и Клайв, седнали на земята до полуизкопания гроб, наблюдаваха и чакаха. Поляната започна да кънти от гласове, макар и никой да не ги заговори с изключение на малките деца, които ги засипаха с въпроси. Франсин успя да различи единствено отделни думи на малайски, но не разбра останалото. Вече бе почти сигурна, че не са на Ява или Суматра. Вероятно се намираха на някой от хилядите големи и малки острови, разпилени из Източнокитайско море.

— Все още сме в малайските държави — каза тихо на Клайв.

— Защо мислиш така? — отвърна той, докато наблюдаваше с удивление островитяните.

— Защото в езика им има много малайски думи. А високият мъж говори добър малайски.

— Къде сме в такъв случай?

— Не знам.

Всяка поредна група новопристигнали отиваше да огледа телата, положени върху верандата. Някои от хората се завайкаха или разплакаха. Повечето гледаха труповете сериозно и мълчаха. Церемонията бе председателствувана от възрастния мъж с пъстрите пера, чиито черни очи виждаха всичко. След като отдаваха почит на мъртвите, почти всички островитяни отиваха да позяпат с любопитство пришълците. Любопитство, което обаче не бе натрапчиво.

Всички бяха голи от кръста нагоре. Мъжете имаха набедрени превръзки, а жените поли. Гърдите им обаче бяха голи — нещо, което не можеше да се види в мюсюлманската част на Малая. Както мъжете, така и жените бяха красиви и добре сложени. Почти всички мъже имаха татуировките по тялото си: по гърдите, ръцете и бедрата.

Сред насажденията от банани и саго започна да се вие стълб дим. Няколко жени отидоха до брега на реката и, подредени една до друга, започнаха да пълнят парчета от бамбук с ориз. Мъглата започна да се разсейва и слънцето покри медената им кожа с пъстри светлосенки. После поставиха бамбуковите стъбла върху наредени над огън скари, за да се запарят. Въздухът се изпълни с уханието на готвен ориз. Франсин усети как устата й се пълни със слюнки.

Наоколо свободно се разхождаха кучета и прасета. Пъстри петли, отглеждани очевидно повече за красота, отколкото за храна, ожесточено се биеха помежду си. Безлюдната допреди малко зелена джунгла се изпълни с бърборене и шум. Четирима-петима млади мъже се покатериха върху постройката и се заеха с поправянето на покрива. Насякоха бамбукови пръти и бързо запушиха дупката. Изчезнаха и последните следи от мъгла. Както бе предположила Франсин, имаше и оризища. Бяха разположени зад постройката. Селището заемаше разчистена част от джунглата с диаметър от около седемстотин метра. Самата джунгла представляваше непроницаема зелена стена, която го защитаваше. На брега, където ги бе видял високият мъж, сега имаше много лодки. Очевидно лесен достъп до селото имаше единствено откъм реката. Жените започнаха да приготвят обяда — разбъркаха задушения ориз с малки парченца риба, печена на скара. Франсин усети как стомахът й започва да се свива. Рут скимтеше от глад.

— Тихо, мила. Може би след малко ще ни предложат нещо за ядене — каза й Франсин.

Прецени, че селото наброява около сто и двадесет жители. Нендак ги поведе към малка група хора, седнали със скръстени крака около тъкана покривка, върху която бяха поставени съдове с ориз, яйца, риба и зеленчуци. Семейството с жестове ги покани да си вземат от храната. Франсин им благодари и напълни с храна една от чиниите, които им предложиха.

Забеляза, че нито един член от семейството на Нендак не докосна храната. Някои от жените плачеха, като притискаха устата си с ръка.

— Вие няма ли да ядете? — попита Франсин, вече поднесла шепа ориз към устата си. Нендак поклати глава.

— Не можем. Мъртвата жена бе най-малката ми сестра. Детето бе нейно. Двама от мъжете бяха мои зетьове. Франсин сведе съчувствено глава, като се възхити от самообладанието му.

— Не знаех.

После се обърна към Клайв и му обясни. Той присви очи.

— В такъв случай и ние няма да се храним — каза той и понечи да върне ориза.

— Нямате причини да скърбите заедно с нас — каза Нендак.

— Мъжът ми бе убит от японците — каза Франсин, като с тези думи поиска да му обясни, че разбира трагедията на неговото семейство. — Те убиха и много мои приятели.

— Значи си вдовица? — Да.

Той кимна към Рут.

— Детето твое ли е? — Да.

Нендак кимна към Клайв.

— А господинът?

— Той е новият ми мъж.

— Той има добрината да се опита да погребе нашите мъртъвци. Само дето не знаеше как да се направи. Нендак отново им поднесе храна. — Яжте. Много сте отслабнали. Няма да ни е приятно да гледаме как се измъчвате от глад.

Тя преведе думите му на Клайв и след кратък размисъл те се подчиниха. Храната бе проста, но невероятно вкусна.

— Попитай го къде сме — каза Клайв.

— Как се казва това място? — попита Франсин. Нендак поклати глава.

— Казва се Румах Нендак.

Това означаваше просто „Домът на Нендак“. Значи Нендак беше вожд на селото. Франсин кимна с разбиране.

— Благодаря. Пострадахме от бурята — добави тя. —

Сега не знаем къде се намираме.

— В Саравак.

Франсин внезапно почувствува отпадналост. Подозираше това.

— А как се казва вашият народ?

— Ние сме народът ибо.

— Кой е кралят ви? — попита Франсин.

— Крал Джордж VI — гордо отвърна Нендак.

— Аз се казвам Ю Фа — каза Франсин. Знаеше, че ще им е по-лесно да произнасят китайското й име. — А господинът се казва Нейпиър.

После се обърна към Клайв.

— Намираме се в Саравак, Клайв. На остров Борнео. Тези хора са от народността ибо.

Той изстена.

— Отклонили сме се на повече от сто и петдесет километра.

— Поне са лоялни на британската корона — каза Франсин. — Това означава, че вероятно няма да ни изядат.

— Тази шега според теб уместна ли е? — попита Клайв сухо.

Останалите селяни ги наблюдаваха с нескрито любопитство, докато те се хранеха, и говореха на висок глас. Вероятно коментираха външния вид на пришълците.

Нендак също не откъсваше поглед от тях. После попита:

— Откъде идвате?

— От Сингапур. Пътувахме с кораб и се надявахме да стигнем до Ява. Нападна ни японски самолет. Капитанът на кораба бе убит. След това бурята ни домъкна тук.

Нендак кимна с разбиране.

— Бурята бе свещена, защото ни спаси. Японците се опитаха да опожарят селото. Бурята загаси пожарите.

— Водят ли се боеве на тази земя?

— Много. Японците дойдоха с много самолети. Сега всички господа са в лагер за военнопленници.

— Цял Саравак ли окупираха? — попита Франсин удивено.

— И Бруней — отвърна Нендак сухо. — И Сабах, и Калимантан. И Сингапур ли завзеха?

Франсин кимна.

— Да. Нендак, ние се бяхме отправили за Батавия. Знаеш ли какво се е случило там?

— И Батавия е превзета.

От тези думи й стана лошо и тя обясни на Клайв чутото.

— Цяло Борнео е окупирано. А той казва, че и Батавия е в ръцете на японците.

— Разбирам — каза Клайв. Тонът му беше спокоен. Франсин обаче си даваше сметка, че той е не по-малко отчаян от нея. — Попитай ги защо японците са постъпили с тях така. — Той посочи запаления склад.

— За да се страхуваме от тях — обясни Нендак. — Знаят, че ги мразим и че сме лоялни към британците.

— Японците наблизо ли са? Нендак кимна утвърдително.

— В града.

— Далеч ли е оттук?

— На един ден път, ако се ходи пеша. Това им се стори ужасяващо близко.

— Ще се върнат ли?

— Да — отвърна Нендак. — Господинът не може да остане тук. Ще трябва да напуснете селото. Аз ще ви отведа.

— Къде?

— В Калимантан. Ще трябва да вървим много дни през джунглата. Там познаваме хора, приятели на холандски мисионери, които имат голяма лодка. С нея ще ви отведат на островите. Оттам партизаните ще ви отведат в Австралия. Обясни това на господина, Ю Фа. И не забравяй да се храниш.

Без да спира да се храни, Франсин преведе казаното на Клайв.

— Казаха, че не бива да се задържаме тук дълго. Нендак ще ни изведе.

— Да — каза Клайв. — Ако японците ни открият тук, ще избият цялото село. — Протегна ръка на Нендак. — „Сама-сама“4, Нендак.

Нендак стисна ръката му.

— Значи трябва да продължим пътя си — каза Франсин.

— Ще направим всичко, което трябва — каза Клайв и я погали по лицето. Знаеше, че е измъчена. В момента тя благодареше на съдбата за храната, за компанията, за самия факт, че са живи.

— Добре — каза тя.

Клайв й се усмихна. После взе една главня от огъня и започна да изгаря пиявиците по краката им.

През нощта отново валя. Дъждът започна с гръмотевици, а после премина в продължителен порой. През цялото време се чуваше тропането на капките по покрива от палмови листа и плющенето му в листата на горските дървета.

Всички останаха да спят на дългата закрита веранда. Франсин се бе свила с Рут и Клайв под едно плетено одеяло, което някой им бе дал. Мракът бе пълен — нямаше нито една светлинка. Хората тихичко разговаряха. Час след здрачаване цялото племе заспа.

Франсин лежеше в прегръдките на Клайв. Сънят обаче не идваше. Умът й бе изпълнен с образи от преживяното. Много от тях бяха отвратителни. При все това за своя изненада тя установи, че през изминалите няколко седмици бе виждала и ужасяваща красота. Японските бомбардировачи, прелитащи над гроба на Дейвънпорт. Детето, родено в противовъздушното скривалище. Денят, в който се люби с Клайв за пръв път и усети как в сърцето й се разгаря любов. Дори и червеният пламък на избухващите бомби, запечатал се в паметта й, притежаваше някаква странна красота. Спомни си гнева на морето и небето. Храмовата красота на тропическата гора. Раждането, любовта и смъртта. Дивата красота на природата и дивия мрак на човешкото сърце.

Под постройката се разхождаха прасета, които търсеха остатъци от храна, изпаднали през процепите на пода. Петлите кукуригаха победно цяла нощ и това дразнеше нервите.

На верандата се бяха разположили и всички кучета на селото. Търчаха по нея, играеха си и мекият шум на лапите им кънтеше по бамбуковия под. Никой не се смущаваше от какофонията и от шумните среднощни гръмотевици. На светлината на мълниите Франсин наблюдаваше стълбовете от желязно дърво и си мислеше за странностите на съдбата, която я бе довела тук, на това място, наречено Румах Нендак.

Събуди я ръка, която я бе стиснала за рамото. Измъкна се от глъбините на съня си и не съобрази веднага къде се намира. Верандата бе залята от бледа сива светлина. Над нея се бе надвесил Клайв.

— Жените искат да отидеш при тях — каза той.

Франсин седна. Пред нея бе застанала усмихната жена. Даде й знак да вземе Рут и да я последва.

Франсин се изправи и уморено взе Рут в ръце. Всички мъже все още спяха, излегнали се на пода сред вече успокоилите се кучета, но всички жени вече бяха будни. Последва ги, когато те безшумно се отправиха към реката заедно с децата. Всички носеха по три-четири кратунки. От нощния дъжд реката, насочила се към морето, бе станала по-пълноводна.

Ранното утро бе изпълнено с мъгла и дим. Остатъците от вчерашните огньове тихо тлееха покрай брега. Бе приятно хладно. Зелената джунгла бе безмълвна. Само от време на време някоя голяма птица се обаждаше от горните клони на дърветата.

След като вече нямаше опасност да събудят мъжете с приказките си, всички забърбориха. Изкъпаха се, изкъпаха и децата. Младата жена, която я бе събудила, се оказа една от роднините на Нендак, която Франсин бе видяла предния ден. Подаде й тъмносин саронг и се усмихна.

Франсин се опита да откаже, обаче жената настоя и посочи дрехите й.

— Свършили са — каза на малайски.

Франсин нямаше как да не се съгласи. Завидя малко на местните жени за тяхната чиста гологърда порядъчност, размисли и прие подаръка.