Мариус Габриел - Седмата луна

— Много ти благодаря — каза с благодарност.

— „Сама-сама“ — отговориха всички жени и й се поклониха. Проследиха с интерес разсъбличането на Франсин. Раздадоха се съчувствени възгласи, когато видяха раните, покриващи цялото й тяло. Франсин бе порязана от трески, ожулена от въжета и натъртена от блъскания в най-различни предмети. Сякаш всеки сантиметър от нейното пътешествие бе изписан върху кожата й. Още не бе достигнала точката на изтощение, но бе много отслабнала. С удоволствие се потопи в речната вода. Бе хладна и приятна. Франсин почувствува как душата й се изпълва с мир.

Изкъпа Рут и след това облече саронга. Реши, че ще е глупаво да закрива гърдите си, след като местните жени не го правеха, и омота дрехата около кръста си като тях. Жените кимнаха одобрително. Една от тях постави на шията й огърлица от мидени черупки, което предизвика одобрителен смях. Сега бе не само облечена, но и украсена както трябва. След това се присмя на себе си и на бедността си. Очите й внезапно се изпълниха със сълзи. Трогна се от добротата на жените. От това, че след толкова много страдания бе сред тях. Благодетелката й я успокои с нежни потупвания по рамото.

— Не плачи, Ю Фа.

— А ти как се казваш? — попита я Франсин.

— Сегура — отговори тя. После взе Рут от ръцете на Франсин. — Детето ти е много болно, Ю Фа — каза, докато оглеждаше слабото телце. — От корем. Много е слаба.

— Знам — каза Франин. — Имате ли лекарства, които да я излекуват?

— Да — отвърна една от старите жени. — Трябва да я отведеш при туайбуронг.

— Кой е той?

— Лечителят. Той ще я излекува.

Жените се събраха около тях и разтревожено огледаха Рут.

— Как се казва? — попита Франсин.

— Джах — отговориха едновременно няколко от жените. — Казва се Джах.

— Лекарствата обаче не са достатъчни — каза Сегура. — За да се излекува, детето ще се нуждае от много почивка и от много хубава храна.

Останалите жени хорово потвърдиха това. Старата жена потупа Франсин по рамото.

— Трябва да я оставиш при нас, Ю Фа, иначе ще умре. Ние ще се грижим за детето, докато се върнеш.

— Докато се върна ли? — попита Франсин глуповато.

— Не можеш да останеш тук — каза Сегура. — А и не можеш да вземеш детето със себе си, защото ще умре.

Тътуването ти ще бъде дълго и трудно. Малката няма да издържи.

Франсин сграбчи детето от ръцете на жената и ужасено го притисна към себе си. Жените зацъкаха с езици в знак на симпатия.

— Казвам ти самата истина, Ю Фа — каза Сегура. На лицето й бе изписано съчувствие. — Японците могат да се върнат всеки момент. Ако ви открият тук с господина, ще избият и вас, и цялото село. Всички ще загинем.

— Нендак ще ви отведе заедно с господина — каза старата жена. — Той знае скришна пътека през гората до едно място, където холандците построиха училище. Там ще откриете наши приятели с лодка. После ще отпътувате за Австралия.

— Това пътуване обаче ще продължи много седмици — каза Сегура. — Ще трябва дълго да вървите пеша, много да гладувате и много да страдате. Да преспивате в гората и да плувате. Ако тръгне с вас, малката ще умре. Трябва да я оставиш тук. Ще я укрием от японците. Когато те се махнат от Саравак, ще дойдеш да си я прибереш.

Франсин бе прекалено изненадана, за да отговори. Продължи да притиска Рут и с поглед потърси Клайв.

Междувременно се бяха събудили и мъжете. Като се протягаха и прозяваха, слязоха по дървената стълба. Зад тях вървеше Клайв. Както и останалите мъже, и той бе облечен в местни дрехи. Някой му бе дал тъкана набедрена превръзка.

— Клайв, казват, че не бива да оставаме тук. Че трябва да се махаме. И че трябва да оставя Рут при тях!

Той я прегърна и тя започна да му разказва чутото от жените. Тъмните му очи се изпълниха с тъга.

— Те са прави, Франсин. Не исках аз да ти го кажа, но това е очевидно. Рут не може да издържи такова пътуване.

— Не мога да оставя Рут, Клайв — каза Франсин.

— Само я погледни, мила — каза нежно Клайв. Отслабналата Рут бе изпаднала в такава апатия, че не разбираше какво говори майка й. Бе лека като перце. — Нуждае се от почивка и от силна храна. Нуждае се от грижи. Ние пък трябва да се махнем оттук. Не можем да я вземем с нас.

— Не мога да направя това — каза Франсин и поклати глава. — Не искай от мен такова нещо, Клайв, не ми е по силите.

— Те могат да скрият Рут, обаче не могат да скрият нас, Франсин. Ако останем тук, японците скоро ще научат за това и ще се появят. И ще убият Рут, мила. Ще убият и теб, и мен. Ще убият всички хора от това племе. Франсин погледна мъжете от селището. За разлика от жените, които се бяха измили грижливо, мъжете просто наскачаха във водата като видри. Пляскаха и крещяха шумно.

— Нямаме избор — продължи Клайв. — Обичам Рут и й желая най-доброто. Така ще оцелее. Ако я вземем с нас, ще загине. Ако пък останем тук, тукашните хора или ще трябва да убият и трима ни, или ще дойдат японците и ще избият цялото племе.

— Можем ли да им имаме доверие? — попита тя.

— Можем ли да им нямаме доверие? — попита той. — Длъжни сме да им доверим живота си, мила. От момента, когато тръгнем на път с Нендак, ще бъдем в неговите ръце. Оставането на Рут при жените не е нещо различно.

Франсин, със свито сърце, се отдалечи от Клайв.

Веднага след като всички се измиха, цялото племе започна да се подготвя за някакво тържество. Сегура дойде до Франсин и коленичи до нея.

— Тъжна ли си, Ю Фа?

— Не мога да оставя детето си, Сегура — каза Франсин и погледна доброжелателно разположената жена в лицето.

— Не можеш да я оставиш да умре, Ю Фа — отвърна й простичко Сегура. — Сама ще разбереш това, ако се замислиш. — Посочи й стареца, който предния ден бе измил труповете. — Това е Джах, нашият туайбуронг.

Франсин огледа стреснато дивашкото му лице и татуираните му ръце.

— Той лечител ли е? Изглежда страшен.

— Вярно е — съгласи се Сегура. — Обаче ще излекува детето ти.

Човекът без съмнение излъчваше сила. Франсин погледна костеливото телце на Рут и разбра, че няма избор.

— Ще я оставя при него.

— Не днес, Ю Фа. Трябва да изчакаме да мине гавай — каза Сегура и започна да вплита цветя в косите на Франсин. — Трябва да си красива за гавай.

— Какво е „гавай“?

— Празникът, на който се подготвят мъртъвците за пътуването им към Сабайон.

— Къде е Сабайон?

Сегура се усмихна на невежеството й.

— Сабайон е земята на мъртвите, Ю Фа. Не знаеш ли това?

— Не — призна Франсин.

Празникът започна да набира скорост. Макар и да нямаха и най-малка представа за значението му, Франсин и Клайв наблюдаваха внимателно. Церемонията бе започната от стареца. Размахваше в ръце кокошка, която протестираше с кудкудякане. Накрая обезглави птицата и поръси с кръвта й даровете. Започнаха музика и танци. Първо с бавен ритъм, после с по-бърз.

Приготвиха храна за цялото племе, появиха се и бутилки с оризово вино. Мъжете ги изпиха, оживиха се и започнаха да танцуват още по-буйно. С облети от пот бронзови тела имитираха битка и размахваха парангите си. Красотата на мускулестите им тела се подчертаваше още по-силно от моравите им набедрени превръзки и от сребърните дрънкулки по ръцете и краката им.

Жените също знаеха как да подчертаят красотата си. Дрехите им бяха едновременно по-прости и по-изящни от тези на мъжете и представляваха нещо като тъкани одеяла, пристегнати на стройните им кръстове. Почти всички носеха лъскави дрънчащи сребърни огърлици.

В ранния следобед облаците, които никога не се отдалечаваха много, изсипаха върху тях пороен дъжд. Малко след това племето се събра в кръг.

Дотогава мъртвите бяха положени върху верандата, покрити с плетени савани. Различни предмети, вероятно личните им вещи, бяха поставени около телата. Сега те, обвити в одеяла, бяха тържествено изнесени от сградата. Като пееше и ръкопляскаше, цялото племе се запъти към реката, следвайки труповете.

— Отиваме на гробището — каза Сегура на Франсин. Бе пила оризово вино и очите й блестяха. — Почакай ни тук.

Франсин кимна с разбиране. Глъчката затихна в джунглата. На гробищата отиде цялото племе, с изключение на трима стари хора, твърде слаби, за да се движат. Рут бе заспала в ръцете на Клайв.

— Знам, че е ужасно да поискаш от една майка такова нещо — каза тихо Клайв, като гледаше нежно заспалото дете. — По-ужасно обаче ще е да я оставиш да умре. Туземците започнаха да се връщат от погребението на малки групи. Някои удряха с тояги по земята. Франсин знаеше, че по този начин отпъждат духовете на покойниците, за да не ги безпокоят в селото. Бе наблюдавала такива селски церемонии още като малка.

Пръв се завърна Нендак, с мрачно лице. До него вървеше Сегура и по пълните й бузи се стичаха сълзи. Седнаха при нея и Клайв.

— С господина добре ли сте, Ю Фа? — попита Нендак.

— Много добре, благодаря. Приемете нашите съболезнования — каза Франсин.

Той кимна в знак на благодарност.

— Японците идват, Ю Фа. Сърцето й се сви.

— Откъде знаеш?

— Ходят във всички села. Търсят бели хора. До два-три дни ще дойдат. Ще претърсят всичко. Кажи това на господина.

Побледняла, тя се обърна към Клайв и му преведе казаното.

— Кога ще бъдат тук? — попита Клайв.

— Може да дойдат и утре — отвърна Нендак. — Трябва да тръгнете тази вечер. Аз ще ви водя.

Тя му преведе и това. Клайв кимна с разбиране и нежно й каза:

— Е, мила, изглежда, че пак ще се отправим на път. Тя не каза нищо, изправи се и се отдалечи. Погледна нагоре. Небето бе тъмносиньо. Над него се издигаха планини от омайващи бели облаци. Нещо като обетована земя в небесата.

„Това са небесните хълмове, до които никога няма да стигна.“

След малко спря да плаче и започна да се подготвя за собственото си пътешествие към Сабайон, земята на мъртвите.