— Много ти благодаря — каза с благодарност.

— „Сама-сама“ — отговориха всички жени и й се поклониха. Проследиха с интерес разсъбличането на Франсин. Раздадоха се съчувствени възгласи, когато видяха раните, покриващи цялото й тяло. Франсин бе порязана от трески, ожулена от въжета и натъртена от блъскания в най-различни предмети. Сякаш всеки сантиметър от нейното пътешествие бе изписан върху кожата й. Още не бе достигнала точката на изтощение, но бе много отслабнала. С удоволствие се потопи в речната вода. Бе хладна и приятна. Франсин почувствува как душата й се изпълва с мир.

Изкъпа Рут и след това облече саронга. Реши, че ще е глупаво да закрива гърдите си, след като местните жени не го правеха, и омота дрехата около кръста си като тях. Жените кимнаха одобрително. Една от тях постави на шията й огърлица от мидени черупки, което предизвика одобрителен смях. Сега бе не само облечена, но и украсена както трябва. След това се присмя на себе си и на бедността си. Очите й внезапно се изпълниха със сълзи. Трогна се от добротата на жените. От това, че след толкова много страдания бе сред тях. Благодетелката й я успокои с нежни потупвания по рамото.

— Не плачи, Ю Фа.

— А ти как се казваш? — попита я Франсин.

— Сегура — отговори тя. После взе Рут от ръцете на Франсин. — Детето ти е много болно, Ю Фа — каза, докато оглеждаше слабото телце. — От корем. Много е слаба.

— Знам — каза Франин. — Имате ли лекарства, които да я излекуват?

— Да — отвърна една от старите жени. — Трябва да я отведеш при туайбуронг.

— Кой е той?

— Лечителят. Той ще я излекува.

Жените се събраха около тях и разтревожено огледаха Рут.

— Как се казва? — попита Франсин.

— Джах — отговориха едновременно няколко от жените. — Казва се Джах.

— Лекарствата обаче не са достатъчни — каза Сегура. — За да се излекува, детето ще се нуждае от много почивка и от много хубава храна.

Останалите жени хорово потвърдиха това. Старата жена потупа Франсин по рамото.

— Трябва да я оставиш при нас, Ю Фа, иначе ще умре. Ние ще се грижим за детето, докато се върнеш.

— Докато се върна ли? — попита Франсин глуповато.

— Не можеш да останеш тук — каза Сегура. — А и не можеш да вземеш детето със себе си, защото ще умре.

Тътуването ти ще бъде дълго и трудно. Малката няма да издържи.

Франсин сграбчи детето от ръцете на жената и ужасено го притисна към себе си. Жените зацъкаха с езици в знак на симпатия.

— Казвам ти самата истина, Ю Фа — каза Сегура. На лицето й бе изписано съчувствие. — Японците могат да се върнат всеки момент. Ако ви открият тук с господина, ще избият и вас, и цялото село. Всички ще загинем.

— Нендак ще ви отведе заедно с господина — каза старата жена. — Той знае скришна пътека през гората до едно място, където холандците построиха училище. Там ще откриете наши приятели с лодка. После ще отпътувате за Австралия.

— Това пътуване обаче ще продължи много седмици — каза Сегура. — Ще трябва дълго да вървите пеша, много да гладувате и много да страдате. Да преспивате в гората и да плувате. Ако тръгне с вас, малката ще умре. Трябва да я оставиш тук. Ще я укрием от японците. Когато те се махнат от Саравак, ще дойдеш да си я прибереш.

Франсин бе прекалено изненадана, за да отговори. Продължи да притиска Рут и с поглед потърси Клайв.

Междувременно се бяха събудили и мъжете. Като се протягаха и прозяваха, слязоха по дървената стълба. Зад тях вървеше Клайв. Както и останалите мъже, и той бе облечен в местни дрехи. Някой му бе дал тъкана набедрена превръзка.

— Клайв, казват, че не бива да оставаме тук. Че трябва да се махаме. И че трябва да оставя Рут при тях!

Той я прегърна и тя започна да му разказва чутото от жените. Тъмните му очи се изпълниха с тъга.

— Те са прави, Франсин. Не исках аз да ти го кажа, но това е очевидно. Рут не може да издържи такова пътуване.

— Не мога да оставя Рут, Клайв — каза Франсин.

— Само я погледни, мила — каза нежно Клайв. Отслабналата Рут бе изпаднала в такава апатия, че не разбираше какво говори майка й. Бе лека като перце. — Нуждае се от почивка и от силна храна. Нуждае се от грижи. Ние пък трябва да се махнем оттук. Не можем да я вземем с нас.

— Не мога да направя това — каза Франсин и поклати глава. — Не искай от мен такова нещо, Клайв, не ми е по силите.

— Те могат да скрият Рут, обаче не могат да скрият нас, Франсин. Ако останем тук, японците скоро ще научат за това и ще се появят. И ще убият Рут, мила. Ще убият и теб, и мен. Ще убият всички хора от това племе. Франсин погледна мъжете от селището. За разлика от жените, които се бяха измили грижливо, мъжете просто наскачаха във водата като видри. Пляскаха и крещяха шумно.

— Нямаме избор — продължи Клайв. — Обичам Рут и й желая най-доброто. Така ще оцелее. Ако я вземем с нас, ще загине. Ако пък останем тук, тукашните хора или ще трябва да убият и трима ни, или ще дойдат японците и ще избият цялото племе.

— Можем ли да им имаме доверие? — попита тя.

— Можем ли да им нямаме доверие? — попита той. — Длъжни сме да им доверим живота си, мила. От момента, когато тръгнем на път с Нендак, ще бъдем в неговите ръце. Оставането на Рут при жените не е нещо различно.

Франсин, със свито сърце, се отдалечи от Клайв.

Веднага след като всички се измиха, цялото племе започна да се подготвя за някакво тържество. Сегура дойде до Франсин и коленичи до нея.

— Тъжна ли си, Ю Фа?

— Не мога да оставя детето си, Сегура — каза Франсин и погледна доброжелателно разположената жена в лицето.

— Не можеш да я оставиш да умре, Ю Фа — отвърна й простичко Сегура. — Сама ще разбереш това, ако се замислиш. — Посочи й стареца, който предния ден бе измил труповете. — Това е Джах, нашият туайбуронг.

Франсин огледа стреснато дивашкото му лице и татуираните му ръце.

— Той лечител ли е? Изглежда страшен.

— Вярно е — съгласи се Сегура. — Обаче ще излекува детето ти.

Човекът без съмнение излъчваше сила. Франсин погледна костеливото телце на Рут и разбра, че няма избор.

— Ще я оставя при него.

— Не днес, Ю Фа. Трябва да изчакаме да мине гавай — каза Сегура и започна да вплита цветя в косите на Франсин. — Трябва да си красива за гавай.

— Какво е „гавай“?

— Празникът, на който се подготвят мъртъвците за пътуването им към Сабайон.

— Къде е Сабайон?

Сегура се усмихна на невежеството й.

— Сабайон е земята на мъртвите, Ю Фа. Не знаеш ли това?

— Не — призна Франсин.

Празникът започна да набира скорост. Макар и да нямаха и най-малка представа за значението му, Франсин и Клайв наблюдаваха внимателно. Церемонията бе започната от стареца. Размахваше в ръце кокошка, която протестираше с кудкудякане. Накрая обезглави птицата и поръси с кръвта й даровете. Започнаха музика и танци. Първо с бавен ритъм, после с по-бърз.

Приготвиха храна за цялото племе, появиха се и бутилки с оризово вино. Мъжете ги изпиха, оживиха се и започнаха да танцуват още по-буйно. С облети от пот бронзови тела имитираха битка и размахваха парангите си. Красотата на мускулестите им тела се подчертаваше още по-силно от моравите им набедрени превръзки и от сребърните дрънкулки по ръцете и краката им.

Жените също знаеха как да подчертаят красотата си. Дрехите им бяха едновременно по-прости и по-изящни от тези на мъжете и представляваха нещо като тъкани одеяла, пристегнати на стройните им кръстове. Почти всички носеха лъскави дрънчащи сребърни огърлици.

В ранния следобед облаците, които никога не се отдалечаваха много, изсипаха върху тях пороен дъжд. Малко след това племето се събра в кръг.

Дотогава мъртвите бяха положени върху верандата, покрити с плетени савани. Различни предмети, вероятно личните им вещи, бяха поставени около телата. Сега те, обвити в одеяла, бяха тържествено изнесени от сградата. Като пееше и ръкопляскаше, цялото племе се запъти към реката, следвайки труповете.

— Отиваме на гробището — каза Сегура на Франсин. Бе пила оризово вино и очите й блестяха. — Почакай ни тук.

Франсин кимна с разбиране. Глъчката затихна в джунглата. На гробищата отиде цялото племе, с изключение на трима стари хора, твърде слаби, за да се движат. Рут бе заспала в ръцете на Клайв.

— Знам, че е ужасно да поискаш от една майка такова нещо — каза тихо Клайв, като гледаше нежно заспалото дете. — По-ужасно обаче ще е да я оставиш да умре. Туземците започнаха да се връщат от погребението на малки групи. Някои удряха с тояги по земята. Франсин знаеше, че по този начин отпъждат духовете на покойниците, за да не ги безпокоят в селото. Бе наблюдавала такива селски церемонии още като малка.

Пръв се завърна Нендак, с мрачно лице. До него вървеше Сегура и по пълните й бузи се стичаха сълзи. Седнаха при нея и Клайв.

— С господина добре ли сте, Ю Фа? — попита Нендак.

— Много добре, благодаря. Приемете нашите съболезнования — каза Франсин.

Той кимна в знак на благодарност.

— Японците идват, Ю Фа. Сърцето й се сви.

— Откъде знаеш?

— Ходят във всички села. Търсят бели хора. До два-три дни ще дойдат. Ще претърсят всичко. Кажи това на господина.

Побледняла, тя се обърна към Клайв и му преведе казаното.

— Кога ще бъдат тук? — попита Клайв.

— Може да дойдат и утре — отвърна Нендак. — Трябва да тръгнете тази вечер. Аз ще ви водя.

Тя му преведе и това. Клайв кимна с разбиране и нежно й каза:

— Е, мила, изглежда, че пак ще се отправим на път. Тя не каза нищо, изправи се и се отдалечи. Погледна нагоре. Небето бе тъмносиньо. Над него се издигаха планини от омайващи бели облаци. Нещо като обетована земя в небесата.

„Това са небесните хълмове, до които никога няма да стигна.“

След малко спря да плаче и започна да се подготвя за собственото си пътешествие към Сабайон, земята на мъртвите.

Втора част

ДЕТЕ НА ПРАХА

1970

НЮ ЙОРК


Сакура Уеда бе напрегната. Устата й бе така пресъхнала, че дори не можа да благодари на шофьора. Плати му и слезе от таксито. Преди да влезе в сградата, застана пред нея и нервно оглади полата върху бедрата си. Карираната и минипола бе твърде къса и придаваше на дългите й бедра игривост, която не й харесваше. Бе над тридесетгодишна, или поне така мислеше, и не й отиваше да прилича на весела ученичка. Не разполагаше обаче с богат избор на дрехи. Определено не разполагаше и с пари, с които да си купи нов гардероб за срещата.

Всъщност бе облечена точно със същите дрехи, с които бе дошла тук първия път: същите обувки с високи токове, същата бежова блуза и същото светло сако. Леките тропически дрехи бяха твърде неподходящи за зимните студове, а в чантата, окачена на рамото й, нямаше много пари. Средствата й се доближаваха към нулата. Щеше да има пари за храна за днес и за утре. За вдругиден вече не знаеше какво ще прави. Таксито струваше скъпо, но тя не знаеше дали някой няма да наблюдава пристигането й. Реши, че е по-стилно да пристигне с такси, отколкото да излезе от входа на метрото, разположен на петдесет метра от сградата, или откъм близката автобусна спирка.

Погледна нагоре. Манхатънският офис на Франсин Лорънс не даваше представа за огромното богатство на тази жена. Бе стара сграда в крайната част на китайския квартал. Сакура знаеше, че когато идва в Ню Йорк, Франсин обядва в някой от многото кантонски или сечуански ресторанти, разположени на същата улица. Това свидетелствуваше едновременно за вярност към произхода й и за нежелание да пилее пари.

Нюйоркското жилище на Франсин, разположено по-нагоре, на Парк Авеню, също не впечатляваше с богатство, обаче само отвън. Сградата бе стара, но апартаментът на Франсин бе пълен с прекрасни европейски антики. Сакура бе успяла да види някои от тях, когато преди седмица занесе там букет цветя. Икономката, която й отвори, бе смутена от грамадния букет и й каза да занесе цветята в кухнята. Очевидно в живота на Франсин Лорънс не се появяваха често големи букети. Сакура бе изненадана, защото предполагаше обратното.

Разбира се, бе купила цветята сама, макар че това рязко намали броя на и без това оскъдните й долари. Опита се да удължи престоя си в дома, като помоли икономката да подпише разписка за получаването,на цветята. Сърцето й затуптя лудо и тя се опита да вдиша от атмосферата на жилището, докато старата жена с късогледи очи търсеше писалка. Дотогава Сакура не бе виждала такива мебели: прекрасни образци, закупени от френски и италиански дворци, големи картини, персийски килими. Доколкото можеше да прецени, реши, че са изключително скъпи.

Сега, докато беше още на тротоара, сърцето й започна да тупти още по-лудешки, отколкото тогава. Затвори за миг очи и се опита да се успокои. Бе репетирала този момент много пъти и по различни начини. Всички предварително заучени думи обаче бяха изчезнали и главата й бе празна. Може би така бе по-добре. Най-добре се справяше при импровизации, а не при предварително запаметяване на репликите.