Потокът пешеходци покрай нея не й обърна внимание, макар и да бе удивително красива млада жена. Лицето й, със забележими азиатски черти, имаше свежестта на орхидея. Тялото й бе стройно и изящно, така че дрехите й, макар и евтини, й стояха добре. Косата й, тъмнокестенява, се спускаше по гърба й на гъсти вълни. С малко повече умение и най-вече с малко повече пари щеше да има не просто впечатляваща, а ослепителна външност. При все това излъчваната от нея стеснителност съдържаше очарование, което големите красавици рядко притежават и което по правило надживява богатството.

Влезе във фоайето, качи се в асансьора и натисна копчето за третия етаж. Озова се пред стъклена врата с прост надпис: „Лорънс Ентърпрайзис“. От мисълта, че зад тази врата е Франсин Лорънс, краката й омекнаха. Опита се да успокои дишането си, но се задъха, сякаш бе изкачила стълбите на бегом.

Предния път в приемната нямаше никого. Този път бе пренаселена. Сакура се развълнува още повече. Това вероятно означаваше, че Франсин Лорънс е тук. Седем-осем души търпеливо чакаха реда си. Някои стискаха големи чанти, други безмълвно разлистваха списания. Никой не й обърна особено внимание, когато се запъти към секретарката. Сивокосата жена зад табелката „Г-ЖА ТАН“ я погледна.

— Добър ден — каза Сакура и се подпря на парапета. Гласът й се бе превърнал в шепот.

— Добър ден — отвърна жената. На бюрото й имаше ваза с няколко розови карамфила. Очевидно досега се бе занимавала с подреждането на цветята, защото взе вазата и я постави до парапета точно срещу Сакура. Усмихна й се, но не с топлата усмивка от последната им среща. Сега усмивката й наподобяваше по-скоро напрегната гримаса. Очите й зад очилата с рогови рамки я погледнаха внимателно. — Госпожица Уеда, доколкото си спомням?

— Да — потвърди Сакура. — Ще мога ли да се срещна с госпожа Лорънс?

— Боя се, че това е невъзможно. Сакура реши, че не е чула добре.

— Моля?

— Госпожа Лорънс ме помоли да ви предам, че е заета.

— Заета? Не й ли казахте нищо за мен? За това, което ви съобщих?

— Естествено, че й казах, госпожице Уеда. Тя изрично ми каза да ви предам, че няма да ви приеме.

Сакура се хвана,за парапета, за да не падне.

— Нищо не разбирам.

— Няма нищо особено за разбиране. Госпожа Лорънс не желае да ви види.

— Защо?

— Това не знам.

Сивите очи на Сакура се разшириха. Тя погледна госпожа Тан и тихо попита:

— А сега какво да правя?

Вероятно видът й бе много измъчен, защото в очите на секретарката проблесна нещо като съчувствие.

— Опитайте пак — промърмори тя. — Например след две-три седмици. Нищо обаче не мога да ви обещая.

— Тогава вече ще бъде късно — каза Сакура.

— Искате ли да предадете нещо на госпожа Лорънс? — попита госпожа Тан.

Сакура не отговори веднага.

— Предайте й, че… — За миг престана да мисли. — Предайте й, че няма да я търся повече — каза с безразличен глас. — Благодаря ви за вниманието.

Обърна се и излезе.

На улицата й се зави свят. Не знаеше къде да отиде. Пък и това нямаше значение. Беше се провалила. Трябваше й време, за да обмисли следващата си стъпка. А и това всъщност нямаше значение. При абсолютната й бедност след ден-два щеше да започне да гладува. Паниката я стисна за гърлото.

Бавно тръгна към входа на метрото. На първо време щеше да се прибере там, откъдето бе дошла, и да си почине. Бръкна в портмонето си и извади няколкото монети, които щяха да й потрябват. Системата на ню-йоркското метро й се виждаше сложна и трудна за разбиране, така че изкара доста време пред картата, за да разбере къде трябва да смени влаковете.

Качи се във вагона и погледна отражението си в стъклото. Защо? Защо Франсин Лорънс я бе отблъснала? Дали бе направила или казала нещо не както трябва? Дали не бе допуснала някоя грешка, породила съмнения? Дали Франсин Лорънс я смяташе за измамница? Кое бе могло да събуди у нея подозрения? Сакура така и не можеше да си обясни.

Стана й задушно и почти невъзможно да диша. С несръчни движения свали сакото си и го сложи в скута си. Нави ръкави и затвори очи. Отпуснатото й тяло потрепваше при движенията на влака. Разумът й започна да търси мисли, които да успокоят болката й. Както винаги си спомни за Япония, за сезона, когато цъфтяха вишните. Самото й име на японски означаваше „Вишнев цвят“. Така я кръстиха, защото пристигна в Япония именно в този сезон. Спомняше си го съвсем ясно. Сред многото неясни, смътни и често пъти объркани спомени от детството й един спомен се открояваше като фар: удивлението й от безброя бяло-розови листенца, образували килим върху земята. Тогава за пръв път усети истинска красота. Тази красота остана при нея, както и името й.

Не бе японка, макар и да имаше японско име и да бе живяла известно време в Япония. Не знаеше към коя нация принадлежи, пък и разбирането за националност бе чуждо на нейния начин на мислене. Тези няколко срички, обаче — Сакура Уеда — бяха измежду малкото неща в този широк свят, които тя наистина притежаваше и щеше да притежава до деня на смъртта си.

Отвори стреснато очи и се уплаши, че може да заспи. На тази спирка трябваше да се прехвърли на друга линия. Взе сакото и чантата си и слезе от вагона.

Намери търсената платформа и се качи. Рефлекторно започна да разглежда ноктите си, докато се люшкаше върху седалката. Лакът се бе напукал и олющил. Нямаше пари дори за лакочистител. Стана й мъчно и се огледа. Във вагона почти нямаше хора. На отсрещната седалка се бе отпуснал висок чернокож мъж. Дебелата бяла жена, седнала до него, съзнателно или несъзнателно се бе отдръпнала колкото се може повече от своя съсед. Човекът представляваше симфония в черно. Носеше големи слънчеви очила, сякаш издялани от същия материал, от който бе направено лицето му. Черна тениска, черно яке, черни панталони и черни обуща. Дори елегантната чанта, която небрежно държеше в скута си, бе от черна кожа.

Дръжката на чантата бе насочена към нея като дулото на пистолет. След миг Сакура се взря в нея, смутена от нещо. В дръжката нещо блестеше. Стъкло! Не бе дуло на пистолет. Бе обектив на камера. В чантата имаше камера. И тази камера снимаше нея. Сакура замръзна. Цялата й апатия изведнъж се изпари и на нейно място се появи отчетливият и ясен страх на същество, преследвано много пъти. Отмести поглед. Мислите й се върнаха към офиса в китайския квартал. Защо чакалнята се бе оказала пълна с хора? Един от тях дори слезе в асансьора заедно с нея и тогава тя не си направи труда да се попита защо се е отказал от деловата си среща.

Погледът й се плъзна повторно върху високия чернокож мъж. Стройното му тяло излъчваше арогантна скука. Лицето му приличаше на маска, главата му се клатеше в синхрон с поклащането на вагона. Сакура обаче знаеше, че очите му, скрити зад слънчевите очила, я наблюдават.

Обзе я ужас. Не можеше обаче да си позволи това да се види. Опасността бе твърде голяма. Отмести поглед от чернокожия и огледа останалите хора във вагона. Вероятно я наблюдаваха и следяха и други. Професионалистите винаги вършеха тази работа в екип, никога сами.

Ако обаче бяха професионалисти, трудно щеше да ги различи. Можеше да бъдат всякакви. Млади или стари, черни, жълти или бели. Единствената й надежда бе в това да ги остави с впечатлението, че не ги е забелязала. Когато наближи следващата спирка, тя стана и отиде до вратата. Чернокожият мъж се изправи и застана зад нея заедно с други хора, които също щяха да слизат. Сърцето й силно затуптя.

Влакът спря. Вратите се отвориха. Тя излезе на перона и тръгна към по-отдалечения изход. Тръгна с отпусната глава и тяло, сякаш цялата й походка излъчваше умора и разочарование. Не се отдалечи обаче от влака. Чернокожият мъж вървеше зад нея. Зад него вървеше млада жена, която надничаше в пазарската си чанта. Нещо в прекомерното й безгрижие накара Сакура да предположи, че и тя е част от екипа.

Говорителите предупредиха пътниците да се отдалечат от вратите. Те със съскане започнаха да се затварят. Когато между тях останаха само двадесетина сантиметра свободно пространство, Сакура скочи към най-близката, пъхна ръце между гумираните й краища и се опита да ги разтвори. Бе недооценила силата, необходима за това. Задачата бе просто невъзможна. Някак си обаче все пак успя да се промуши през тесния отвор. Чу как затварящите се врати защипват и късат дрехите й. Изгуби едната си обувка.

— Ти с всичкия ли си? — чу се раздразнен глас. Един възрастен мъж й помогна да влезе, без да я поглежда, сякаш му бяха дотегнали безкрайните щуротии на младите.

Чантичката й остана от другата страна на вратата и Сакура видя как пада на перона. Там бяха последните й пари. И цигарите й. И бе останала само с една обувка. Свали я, взе я в ръка и остана по чорапи. Бе се задъхала.

Чернокожият мъж бе притичал към вратата и се опитваше да я отвори. Сакура изстина от ужас, когато вратите се отвориха на няколко сантиметра. На лицето на мъжа се изписа напрежение и зъбите му проблеснаха.

След това влакът потегли и започна да се отдалечава от спирката. Чернокожият мъж, победен, се отказа от опита си. Сакура, останала съвсем без сили, се отпусна. Бе успяла. Никой не бе успял да се качи на влака заедно с нея, нито пък щеше да успее. Надникна през прозореца. Последното, което видя преди влакът да влезе в тунела, бе как преследвачът й се навежда, за да вземе падналата й чантичка.

— Защо не я прихванахте на следващата спирка?

На лицето на Клайв Мънро не бяха изписани никакви чувства.

— Отидохме на следващата спирка за две минути и проверихме още първата композиция. Нямаше я.

— И какво, във въздуха ли се разтвори?

— Беше върхов час, госпожо Лорънс. Много хора, много композиции. Нищо чудно да сме проверили и друг влак.

— Тя как разбра, че е следена?

— Предполагам, че е забелязала камерата. Бях седнал срещу нея.

Франсин се намръщи.

— Срещу нея? Клей, наистина ли мислиш, че си невидим?

Мънро си поигра с тъмните очила, които бе сложил, когато следеше Сакура Уеда.

— От вашите указания, както ми ги предаде госпожа Тан, останах с впечатлението, че за вас е без значение дали тя ще знае, че я следят. Госпожа Тан недвусмислено ми поясни това.

— Нямах предвид да я изгубите още през първите пет минути — сопна се Франсин.

В очите на Мънро проблесна жълта светлинка.

— Тя има опит в това отношение — тихо каза той с гърления си глас.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбра, че я следим, и после се отърва от нас. Преди това е занесла цветя в апартамента ви, за да го огледа. Има опит в тези неща.

Франсин бе научила тази неприятна новина от Клей Мънро още предния ден, когато се завърна от Хонконг. Това, че Сакура Уеда бе проникнала в апартамента й, я накара да се чувствува не само обидена, но и унизена. Нямаше никакви съмнения, че тайнствените цветя са били донесени, за да се получи достъп до жилището й. Всичките познати на Франсин чудесно знаеха, че тя не обича отрязани цветя. Нямаше как да й бъдат изпратени от приятел. Описанието, което даде нейната икономка на момичето, донесло цветята, съвпадаше напълно с описанието, което Сесилия Тан бе дала за Сакура Уеда. Безсрамието на тази постъпка я разтревожи. Предната вечер Франсин бе направила внимателен оглед на целия си апартамент, не толкова за да провери дали нещо липсва, колкото за да усети някаква следа от психическата миризма на натрапницата. Огледа всички цветя от букета едно по едно, напразно търсейки следи от коварство. Нямаше нищо. Нищо освен купчинка стъбла и цветя, които тя сърдито изхвърли на боклука.

Франсин погледна Мънро.

— Прав си. Наистина си прав. Очевидно е професионалистка в някаква област. Повече не трябва да я подценяваш.

— Няма — отвърна Клей Мънро. Изпълняваше охранителни и детективски задачи за Франсин Лорънс от две години. Бе бивш армейски офицер с тежко раняване от Виетнам. След преминаването си в запас бе основал малка, но успешно действуваща охранителна агенция. Бяха й го препоръчали в момент, когато се бе нуждаела от помощ, и тя остана силно впечатлена от уменията му. Бе се справил добре със задачата си. Това, че бе чернокож, й харесваше. Както и тя, той принадлежеше към едно маргинализирано малцинство. Както и тя, бе страхотен боец. Бе добре сложен мъж на тридесет и няколко години с вкус към скъпи черни костюми. Офисът му бе спартански. Многото му тайни бяха старателно заключени в сиви стоманени шкафове, подредени покрай трите стени. По искане на Франсин бе издирвал хора, които я шпионираха, бе разкривал тайни и охранявал нейния бизнес. Понякога и самата нея. Макар да бе мрачен, дори затворен човек, тя продължаваше да предпочита неговите услуги пред тези на големите агенции и той досега никога не я бе разочаровал. Никога освен днес.

— И все пак не бих казал, че непременно е професионалистка. Този номер с влака е много примитивен.

— Пред теб обаче мина.