Мънро прие ужилването с леко кимане.
— Можеше да падне под влака или да си счупи ръцете. За такова нещо трябва да си много смел. Или много отчаян.
— Какво искаш да кажеш?
— Не избяга като крадла. Избяга, сякаш от това зависеше животът й. Сякаш я бяха подгонили адски стихии. Много е уплашена.
— Има основания да е уплашена.
— Освен това не е японка. Вижте тези снимки. Мънро й подаде папката. Бе дебела. Ако не с друго, бе се сдобил с богата реколта от фотографии. Младата жена, изправена в офиса. Късата й пола разкриваше красиви крака. Профилът й бе подчертан от дългата коса. Младата жена на улицата, привела глава и с блуза, изпъстрена от слънчевите лъчи. Младата жена на спирката на метрото. Меланхоличният й поглед се бе втренчил в тунела така, сякаш гледаше съдбата си.
— Висока е около един и седемдесет и пет — каза Мънро. — Тегло: около петдесет и пет килограма. Тъмнокафява коса, спусната по гърба. Сиви очи, хубаво телосложение. Около тридесетгодишна. Хубава. Има азиатски черти, но според мен поне единият й родител е бял.
Франсин прегледа набързо снимките и задържа поглед единствено върху тази, на която можеше да се види лицето на жената. Напрегна се. Защо тази жена й се струваше толкова позната? Защо в тези черно-бели образи зърваше черти на други познати й лица? На майка си, на баща си, на съпруга си? „Естествено — рече й един сърдит глас, — точно затова са я избрали. Избрали са я, защото изглежда така, както би изглеждала Рут.“
— Най-добрата е най-отдолу — поясни Мънро. — Направих я в метрото, непосредствено преди да слезе.
На снимката Сакура Уеда бе свалила сакото си и го бе сложила в скута си. Бе облечена в обикновена блуза, на която бе навила ръкавите. Под тях се виждаха изящни, красиви ръце. Гледаше право в обектива с разтворени очи. Лицето й бе овално, с пълна уста и къс, малко чип нос. Очите й бяха големи и с формата на бадеми. Поне на тази снимка издаваха тревога.
— В тази снимка има нещо интересно — каза Мънро и й подаде увеличител но стъкло. — Погледнете лявата ръка.
Франсин започна да оглежда снимката през лупата. Сърцето й спря да бие. Кожата й настръхна.
Татуировката се виждаше съвсем ясно. Обвиваше ръката й непосредствено под лакътя, подобно на гривна. Ръкавът насмалко щеше да я покрие, но все пак се виждаше съвсем ясно. Геометрична фигура, образувана от три успоредни зигзагообразни линии, изпъстрени с точки на определени интервали. Бе направена с черно или някакво друго тъмно мастило.
— Досега не бях виждал такава татуировка — каза Мънро. — Жените поначало не се татуират често, но тази не е от татуировките, които правят в тукашните специализирани салони. Струва ми се примитивна.
— Защото наистина е примитивна — каза Франсин. Мънро обърна внимание на тона й.
— Виждали ли сте такива татуировки? Тя кимна утвърдително.
— Да, в Борнео.
Вече бе обяснила набързо на Мънро причините, които я бяха накарали да предприеме това проучване. Той присви очи.
— Означава ли това, че тя все пак в крайна сметка е вашата дъщеря?
— Не, не означава — отвърна Франсин.
— Почакайте. Дъщеря ви да не се е сдобила с тази татуировка на Борнео?
— Докато бяхме заедно, не.
— Дали пък не е била татуирана по-късно, когато е пораснала?
— В племето ибо, сред което се оказахме, се правят такива татуировки. Татуират се обаче само мъжете, Клей. Жените не се татуират. Най-малко пък момиченцата. Посещавала съм ги дълги години след това и никога не съм виждала жена или момиче с такива татуировки.
— Значи това нещо върху ръката й е фалшификат, така ли? — Клей се вгледа през лупата.
— По всяка вероятност татуировката е истинска. Това обаче не я прави автентична. Ако някой е смятал, че си е заслужавало да ме измами, и не е познавал обичаите на племето ибо, е могъл да нареди да се направи такава татуировка. А пък нищо чудно все пак да е автентична, обаче в такъв случай ще представлява някакво рядко изключение.
Мънро отново насочи проницателния си поглед към снимката.
— Добре де, а самата вие какво мислите за това? Франсин дълго мълча. Когато проговори, гласът й бе напрегнат.
— Малко след като оставих Рут при племето, там дошли японците. Опожарили селото. Оцелели само шепа хора. От тях най-надеждната свидетелка ясно си спомни, че видяла как японски войник пронизва Рут с щик. Не вярвам дъщеря ми да е жива.
Лицето й бе бледо и напрегнато, но не и разплакано. Мънро потупа снимката с пръсти.
— Обаче все още искате да се срещнете с това момиче, нали съм разбрал правилно?
— Да, Клей, искам да си поговоря с нея — каза спокойно Франсин.
— И очаквате да я издиря, така ли?
— Да. Не ме интересува колко ще струва и как ще го направиш. Важното е да я откриеш.
В погледа на Клей Мънро се появи блясък.
— Ще я открия.
— Още първия път, когато я видях, бях сигурна, че е тя.
Сесилия Тан, която иначе не издаваше чувствата си, сега трепереше. Бяха седнали в дъното на „Драконовия бисер“, кантонски ресторант срещу офиса. Имаше неугледна фасада, която отблъскваше всички освен редовните му клиенти, главно хора, които живееха или работеха на тази улица. Франсин даде знак на келнера да премести по-близо до тях пъстрия параван.
— Не бъди глупачка, Сесилия. Ти никога не си я виждала.
— Знам, че не съм я виждала — съгласи се Сесилия, но продължи да упорствува. — В нея обаче има някакво излъчване, нещо особено.
Келнерът нагласи паравана така, че да ги пази от подслушвачи и от хора, умеещи да разчитат думите по движението на устните. Франсин свали тъмните си очила и каза на Сесилия:
— Повтори ми още веднъж какво каза тя.
Макар Мънро да бе поставил човек със записващо оборудване в близост до младата жена, тя бе говорила необичайно тихо и той бе успял да запише само едва доловим шепот.
— Само няколко думи. Попита за вас и аз й казах това, което ми наредихте да кажа. Бе смаяна от отговора ми и ми се стори, че ще припадне. Казах й да дойде пак след две-три седмици. Тя отвърна, че тогава ще е твърде късно. — Сесилия погледна Франсин в очите. — Каза: „Тогава вече ще е късно“.
Франсин не остана доволна от отговора.
— Не я ли попита защо ще е късно?
— Франсин, ти не ми каза да я разпитвам. — Сесилия рядко говореше на Франсин на „ти“. — Колко момичета с азиатска кръв и с татуировки от Борнео по ръцете има в Ню Йорк? Какви са според теб вероятностите?
Сесилия се бе опитала от самото начало да предупреди Франсин да не предприема тези глупави и брутални действия и сега цялото й дребно и стегнато същество излъчваше укор.
— Същата е като теб. Франсин се засегна.
— Като мен?
— Поне като теб, каквато те помня от времето, когато се запознахме.
— В какъв смисъл?
— Невинна.
Франсин се усмихна иронично.
— А сега какво, Сесилия, изгубила съм невинността си, така ли?
Сесил я погледна в очите.
— С времето всички губим някои свои качества.
— Някога бях съвсем различна — тихо каза Франсин. — Някога бях кротко, покорно и уплашено момиче, което изпълняваше това, което му наредят. Боготворях съпруга си. Смятах, че без мъж, който да ме закриля, не представлявам нищо.
Драконите, изрисувани върху паравана, зъбести, ноктести и с извити опашки, хвърляха странни сенки върху лицата им.
— Войната обаче ме промени — продължи Франсин. — Научих се да вярвам в самата себе си и да нямам доверие на никого. — Франсин премести клечките за ядене до чинията. — С какво друго те впечатли тази жена?
— Бе разчувствувана.
— Значи си е научила ролята добре. Бузите на Сесилия поруменяха.
— Твърде съм стара, за да ми минават истории за нещастна съдба. Изпитах съчувствие към нея, защото ми се стори, че е беззащитна и не е добре.
— Болна ли изглеждаше?
— Не. Не изглеждаше болна. Обаче й имаше нещо. Не е добре.
Франсин присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам точно. Имаше някакво особено излъчване. Франсин се отчая.
— Сесилия, може би за стотен — път ми казваш, че имала някакво особено излъчване. Не можеш ли да се изразяваш по-ясно?
Сесилия сърдито наведе поглед към храната си.
— Казахте ми да ви го разкажа с мои собствени думи.
— Права си — въздъхна Франсин. Зад паравана с драконите ресторантът се оживи. Тук не се говореше английски. Франсин се разтоварваше, когато идваше тук, на това място в центъра на Манхатън, където гледката, звуците и уханията бяха само източни. Макар и да бе наполовина човек от Запада, тя винаги търсеше убежище в другата, китайската си половина.
— Значи все още не можете да повярвате? Дори и сега? — каза Сесилия.
— Не приемам нищо без доказателства. А и не ми е останала много вяра.
— Какво ви кара да мислите, че е измамница?
— Сесилия, аз съм много богата жена — започна спокойно Франсин. — При това с годините не ставам по-млада. Ако някоя настойчива млада жена успее да ме убеди, че е моята отдавна изчезнала дъщеря, какво би могла да получи от мен? Би могла да получи милиони, Сесилия. — Изражението на Франсин стана строго. — Ти какво мислиш, че бих направила, ако Рут наистина е жива и се появи? Бих изпитала неописуема радост. Тя би живяла като царица. Би получила всичко от мен. Всичко, което пожелае.
— Ами ако тази жена наистина е Рут?
— Това тепърва трябва да се докаже — каза Франсин и възвърна предишното си изражение.
Келнерът отмести за малко паравана, за да остави още блюда на масата: пържени парчета свинско месо със скариди, пържени и задушени миди. Донесе повторно и току-що запарен зелен чай.
— Опитай се да си спомниш всичко, Сесилия.
— Стори ми се крехка — каза Сесилия. — Крехка и уязвима. Много й стана мъчно, когато й казах, че няма да я приемеш. Очите й се изпълниха с болка. Като на животно, когато го удариш. И още нещо — продължи Сесилия. — Веднага разбрах, че много е страдала. Че много хора са й причинили страдания. Тя обаче е успяла да оцелее. И че сега идва да търси помощ от теб.
— Значи наистина успя да разбереш всичко това? — каза Франсин не без ирония. — В началото ми каза само, че е умна млада жена.
— С такова впечатление останах при първата ни среща. При втората разбрах, че има душа. Страдаща душа.
Франсин отново въздъхна и се зачуди дали би могла да чуе от Сесилия нещо по-смислено от тези глупости.
— Сесилия, не забравяй, че тази жена проникна в жилището ми с измама. Честните и добронамерени хора не постъпват така.
— Тя се появи в офиса непосредствено преди Празника на гладните призраци — каза Сесилия, сякаш този факт обясняваше всичко.
Известно време продължиха да се хранят безмълвно.
— Е — каза накрая Франсин, — ще трябва да изчакаме Клей Мънро да я открие. След това ще чуем какво ще ни каже този гладен призрак.
Тази зимна утрин Клей Мънро се бе събудил рано и сега седеше до прозореца и разглеждаше вещите на Сакура Уеда. Вече ги бе огледал десетина пъти, но все още се опитваше да открие нещо.
Тя не притежаваше вещ, по-скъпа от пет долара. Той взе кожената обувка и я разгледа. Стара, но редовно лъскана и с ново токче. Обувката на жена, която не разполага с много пари и използува вещите си дълго. Не приличаше на обувка на опитна престъпница. Захвърли я. Преброи парите. Петнадесет долара и шестдесет цента. Нямаше чекова книжка. Ако това бяха всичките й пари, тази сутрин щеше да гладува. Прешари набързо и останалите неща. Кутия цигари, полупразна. Кибрит. Карта на Ню Йорк, която той разгъна. Адресът на офиса на Франсин Лорънс бе белязан с кръгче, но други обозначения нямаше.
Жената в леглото му се размърда и се събуди. Извърна се към него и той стрелна с поглед гладко оголено рамо.
— Какво правиш? — попита жената сънено.
— Спи, спи — отвърна й Мънро. Бе започнал огледа на козметиката на Сакура Уеда. Огромните му ръце бяха изненадващо чевръсти. Евтини неща. Не разкриваха за Уеда нищо, освен че е бедна. Пукнато огледалце. Парфюм нямаше, вероятно поради безпаричие. И все пак четката за ресане бе запазила слабото ухание на нещо приятно. Опита се да определи миризмата. На жасмин може би. Върху четката бяха останали два дълги лъскави косъма. Взе ги и ги огледа на зимната дневна светлина. Проблясваха изкусително. После ги пусна върху бюрото. Отвинти червилото, и то почти свършило, с приятен, почти неутрален цвят. Близна розовия му край. Неприятен вкус, като на всяко червило. С недоволно лице се опита да отпъди миризмата му.
Момичето в леглото се изкикоти.
— Много си готин. — Бе се извило на една страна и го наблюдаваше, подпряло брадичката си с ръка. — И моята ли чантичка ще претърсиш?
— Не — отвърна Мънро.
— Моите неща са къде-къде по-хубави.
— Майната му — каза Мънро и захвърли чантичката. Бе успял да се сдобие почти с всичко, което Сакура бе носила със себе си, но не и с тефтерче с адреси. Мръсница!
"Седмата луна" отзывы
Отзывы читателей о книге "Седмата луна". Читайте комментарии и мнения людей о произведении.
Понравилась книга? Поделитесь впечатлениями - оставьте Ваш отзыв и расскажите о книге "Седмата луна" друзьям в соцсетях.