— Говоря ти сериозно — каза му тя. — Радвам се на душевен мир.

Той кимна с разбиране. Сега сестра му посещаваше една местна църква и преминаваше през фаза на религиозност. Това не го смущаваше — важното бе тя да намира там духовна утеха. Пък и може би там щеше да попадне на порядъчен мъж. Тя бе жена с приятно лице и сърце, голямо като къща. Много му се искаше да не остава още дълго сама.

— Имаш ли си приятелка? — попита го тя. Децата вдигаха много шум, така че двамата можеха да разговарят нормално, без да шепнат. Той поначало ненавиждаше зловещата тишина, която тегнеше в читалните.

— Не.

— Значи предпочиташ секс с безотговорни жени.

— Когато ми падне.

— Това е грозно.

— Права сте, госпожо.

— Пилееш най-добрите години от живота си, Клей — каза му тя убедено. — Просто не знаеш от какво се лишаваш. В това, което правиш, няма обич.

— Няма и усложнения.

— Браковете никога не са съвършени. Същинският смисъл на живота обаче е в децата.

— Не и в моя живот, сестро.

— Струва ми се, че би могъл да ощастливиш някоя жена, Клей.

— Старая се да ощастливя повече жени. Това не е ли по-похвално в очите на Бога?

— Не богохулствувай. Бих се радвала да дойдеш тази неделя с мен на църква. Ще те запозная с някои чудесни момичета.

— Да бе — ухили се Клей. — Сигурно са от тези, дето носят шапки с пластмасови цветя.

— Би се изненадал от тях — каза сестра му.

— И те биха се изненадали. — Той взе трите книги с най-много илюстрации. — Ще взема тези. Останалите можеш да върнеш.

Тя прибра книгите и каза:

— Другия месец е златната сватба на мама и татко. На четиринадесети.

— Не съм забравил — излъга Клей.

— Ще им подарим сребърен сервиз.

— Не мислиш ли, че мама е измила достатъчно чинии през живота си?

Майка им бе работила четиридесет години в кухнята на един ресторант и в резултат се наложи два пъти да й правят операция на ставите. Вивиан не обърна внимание на думите му.

— Сервизът е наистина прекрасен. В кадифена кутия. Ще ни излезе по петдесет долара на човек.

Мънро извади портфейла си и й подаде стодоларова банкнота.

— Ето моя дял.

— Ще ти изпратя рестото — каза тя.

— Не ми трябва ресто.

— Ще ти го изпратя по пощата.

— Виж какво, Вивиан, купи на децата един подарък от мен. Много те моля.

Тя прибра неохотно парите.

— Ще дойдеш, нали?

— Разбира се.

— Клей, става дума за златната им сватба. Ще те подсетя ден преди това — каза тя сериозно. Той редовно пропускаше семейните празници. Предпочиташе на другия ден да слуша сърдитите укори на сестрите си, отколкото да прекара една вечер в компанията на баща си.

— Добре. — Той й изпрати въздушна целувка. — Трябва да тръгвам. Благодаря ти за книгите.

Офисът му не бе далеч и той отиде дотам пеша. Операцията по откриването на Сакура Уеда бе започнала да става много скъпа. Бе изградил хубав екип за целта, но намирането на игла в купа сено бе детска игра в сравнение с намирането на човек в Ню Йорк, особено човек, демонстрирал подобно нежелание да бъде открит. Мънро дори не знаеше дали тя все още е в Ню Йорк. Можеше да е и в Чикаго. Или в Токио.

Голямата му надежда бе в користта на хората. В „Нюз“, „Поуст“, „Таймс“ и „Вилидж Войс“, както и в редица други по-малки вестници и издания, Мънро бе поместил обява. В някои от тях дори успя да я разположи на втора или трета страница. Обявата бе една и съща във всички вестници. Текстът й бе: „Който открие САКУРА УЕДА, моля незабавно да се обади на номер“… Следваше номерът на централата на офиса му. На втория ред с дебели букви бе казано простичко „ГОЛЯМО ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ“.

Бе се колебал дали да не помести и нейна снимка и да спомене татуировката. Побоя се обаче това да не наплаши момичето и то да се укрие още по-старателно. Надяваше се някой да я издаде. Човек, от когото купува наркотици. Или пък човек, който й е дал стая под наем. Или приятелят й. Ако някой услужлив Юда не се обадеше до няколко дни, щеше да му се наложи да проведе масирана акция. Скъпоструваща операция, която можеше да продължи месеци и при това да не даде резултат.

Влезе в офиса и седна зад бюрото. Подреди върху него някои от снимките, върху които се виждаше татуировката, за да ги сравни с илюстрациите на книгите, които му бе дала Вивиан.

Досега бе възприемал Борнео като нереално място. Като нещо, което съществува само в приключенските романи. След като видя снимките, се изненада. Беше си съвсем реално място и много приличаше на Виетнам.

Прочете, че ибо е войнствено и агресивно племе. В годината, когато бяха издадени книгите, все още практикувало рязането на човешки глави. Било забранено през тридесетте години, обаче възстановено през последната година на Втората световна война, когато съюзниците привлекли племето на своя страна, за да им помогне за изгонването на японците от острова. Мънро се зачуди как ли са успели да отучат племето от този обичай след войната.

На снимките бяха изобразени много красиви хора с дивашка външност. Жените бяха с разголени гърди, а мъжете почти напълно голи. Съвършените им тела не бяха увредени от болести. Мъжете имаха много татуировки, особено на гърдите, ръцете и бедрата. Описваше се много подробно как се правят болезнените татуировки — чрез пробиване на кожата с бамбуково длето и чук. Татуировките се възприемали като достояние на мъжете и като украшение. Мънро не прочете никъде, че могат да бъдат татуирани и жените.

Не откри нито една фотография, на която да е изобразена татуирана жена. Франсин Лорънс бе напълно права в това отношение.

Взе една от фотографиите на Сакура Уеда. Момичето бе красиво. Това бе безспорен факт. Франсин Лорънс също бе красива жена. Възможно ли бе това да е нейната дъщеря, завърнала се от света на мъртвите?

Франсин Лорънс имаше основания да е скептична. Тя имаше милиони. Щеше да е луда, ако позволеше на някоя млада престъпница да си поживее добре за нейна сметка за два месеца, а след това да ограби секретната й каса и да изчезне. Мънро уважаваше малко хора, но сред тях бе и Франсин — бе я опознал по време на работата си с нея. Допадаха му твърдостта и смелостта й. Допадаше му и това, че бе наполовина китайка. Не разсъждаваше като бял човек. Можеше да разсъждава иначе, както разсъждаваше той. Можеше да огледа не само осветените места, но и сенките. Можеше да съзре формите на неща, които отсъствуваха.

Това бяха неща, които той бе усвоил във Виетнам: да вижда неща, които ги няма, и да чува неща, които не са произнесени.

Погледна фотографията на Сакура Уеда и се опита да си помисли за нещата, които не се виждаха на нея.

Сакура бе уморена. Изпитваше болка чак до костите. Стегнатите й мускули бяха започнали да треперят и й бе трудно да запази позата, поискана от Стефан. Много й се искаше да не се чувствува така слаба, да спре кашлицата. От задушаващата горещина в стаята кожата й настръхна. Тя понасяше екваториалната жега, без да се поти, но сега на клепачите й и под долната й устна бяха избили капчици пот. Разтресе я пореден пристъп на кашлица.

— Мога ли да пуша? — попита с дрезгав глас.

— С тази кашлица ли? — отвърна Стефан, съсредоточил се върху платното.

Тя преглътна. Езикът й бе станал грапав като кожа.

— Трябва да си почина.

— След малко. — Той смени четката. — Не си мърдай ръцете.

— През последния половин час въобще не си ме погледнал.

— Не мърдай.

— Трябва да си почина! — Гласът й трепереше. Понякога се чудеше защо я бе наел. Уличните му портрети бяха като снимки, обаче картините му с маслени бои бяха различни. Нищо не можеше да им се разбере. Бе нарязал тялото й на парчета, все едно е кокошка в супермаркет. Бе нарисувал отделно гърдите и бедрата. — Трябва ми малко почивка.

Той раздразнено захвърли четките.

— Добре. Почивай.

— Благодаря. — Трябваше да се държи учтиво. Да му бъде приятна. Той държеше и хляба, и ножа. Протегна ръце нагоре и се опита да си поеме въздух. Стефан бе вперил поглед в гърдите й.

— Искаш ли да се чукаме? — попита я тихо. Тя веднага настръхна.

— Казах ти, че не правя такива неща.

— Имах предвид малко да се поразтоварим. Сакура се опита да не покаже гнева и презрението си.

В крайна сметка той нямаше как да познава страданията й и причините за поведението й.

— Не. Дай ми цигара, ако обичаш.

Стефан тръгна към нея. Тя се напрегна и прехвърли тежестта на тялото си върху единия си крак. Макар и гола, имаше вида на човек, който може да го разпори. Наподобяваше опасно животно с нокти, остри като бръсначи. Той вдигна ръце с длани към нея, за да я успокои. След това извади от джоба си пачка „Голоаз“ и й предложи цигара. С уморено движение тя взе една и я запали.

— Искаш ли кафе? — попита той.

Имаше предвид остатъците от студената безвкусна течност, която бе сварил сутринта. Тя поклати глава.

— Не.

— Колко ще почиваш?

— Пет минути.

— Добре, пет минути, не повече.

Сакура облече покрит с петна от боя халат и го загърна около тялото си. Отиде до прозореца и страстно засмука цигарата. Силният режещ дим нахлу в дробовете й и предизвика нов пристъп на кашлица. Пред очите й заплуваха малки светещи звезди. Изчака замайването да премине.

Пушеше и кашляше, и си мислеше за далечни неща. Стефан, седнал с чаша кафе в ръка, четеше „Ню Йорк Поуст“. Никога не купуваше вестници — обикновено прибираше захвърлени екземпляри по улиците.

— Говориш френски със странен акцент — каза той, докато прелистваше страниците. — Къде си го учила?

— Във Виентян — отвърна Сакура разсеяно.

— Във Виентян? — Той не изглеждаше изненадан. — Това интересно място ли е?

Това бе единственият критерий на Стефан. За него нещата бяха интересни или безинтересни. Останалите различия между тях не го интересуваха.

— Да — отговори тя. — Виентян е интересно място.

— Наистина ли? Аз пък си мислех обратното. Че Лаос е бедна и нещастна страна.

Тя не си направи труда да му противоречи и каза:

— Страната наистина е бедна.

— Във Виентян ли се сдоби с тези татуировки?

— Не. Направиха ми ги, когато бях дете.

— Странни са. Обаче не ги рисувам. Кожата не ме интересува. Интересуват ме единствено костите и мускулите. Заради това те рисувам. Ти си много силна и пъргава. Ти си мелез, нали?

— Да.

— Заради това имаш такова изключително тяло. Смесването на раси винаги е интересно. С такова тяло можеш да постигнеш много неща.

Тя отново всмука дим от цигарата и се закашля.

— Какви например?

Той вдигна поглед от вестника. Черните му очи бяха непроницаеми.

— Каквито си поискаш. Ти си дете на праха, нали?

За миг Сакура се ядоса. Въпросът му обаче бе логичен. Всякакъв друг отговор щеше да повдигне много въпросителни. Съгласи се.

— Да, дете на праха съм.

— Така и предположих. Няма нищо срамно в това. Поне си била зачената с желание. Готова ли си да почнем работа?

— Още не. — Без да чака покана, тя си взе още една от цигарите, които той бе оставил върху масата.

Стефан изръмжа недоволно и отвори уста, сякаш се канеше да възрази. В този миг обаче вниманието му бе привлечено от нещо във вестника и той го зачете по-внимателно.

Сакура отново отиде до прозореца. Над летището „Ла Гуардия“ с рев премина самолет и сянката му направи огромен черен кръст в стаята. Отчаяното й въображение насмалко не я отведе на борда на самолета, порещ ясните небеса. Само да можеше да излети оттук и да се върне при Луис. И без това се бе задържала тук твърде дълго. Пътуването и самата идея да установи контакт с Франсин Лорънс й се сториха безумие. При този опит бе изчерпала последните си средства и сили, и материални, и душевни. Бе се провалила и сега бе безсилна като умираща на брега риба.

— Можеш да си тръгнеш. Тя се обърна към Стефан.

— Какво?

— Казах, че можеш да си тръгнеш. Приключих.

— Мислех, че искаш да рисуваш още.

— Бях забравил, че трябва да изляза. — Той стана и внимателно сгъна вестника. Бръкна в джоба си и извади пари. Отброи дванадесет долара и й ги подаде. Тя бе позирала не повече от час, обаче взе парите. Не искаше да влиза в спор заради тази внезапна промяна в настроението му. — Довечера тук ли ще си? — попита я.

— Че къде другаде да бъда?

Той измъкна още десет долара и й ги подаде.

— Каза, че можеш да готвиш. Иди купи нещо за вечеря. Тя предпазливо взе парите. Стефан се бе променил внезапно.

— Искаш да сготвя нещо?

— Нали току-що ти го казах?

— Добре. Какво искаш? Риба, пиле, месо?

— Все едно ми е.

— Ядеш ли свинско? Свинското е евтино.

— Все едно ми е — повтори той.

— Кажи ми все пак какво предпочиташ — каза тя, озадачена от тази внезапна промяна.

— Каквото и да е — отсече той. — Все едно ми е. Ще вечеряме заедно. Ако от десетачката остане нещо, задръж го. — И отвори вратата, като все още продължаваше да стиска вестника. Избегна обаче погледа й. Тя усети, че нещо не е наред, но не можа да разбере какво. Разумът й се опита да отгатне скритата опасност.