— Сериозно болна?

— Да. Мисля, че да.

Франсин знаеше, че няма какво повече да измъкне от Георги, обаче продължи да го разпитва и да го кара да повтаря думите си. Искаше да провери дали в началните си отговори не я е излъгал.

Отидоха в стаята на Сакура. Франсин не очакваше да открие там нищо и се оказа права. В чекмеджетата и по рафтовете нямаше нищо. С изключение на един гребен и на малко евтин грим до умивалника стаята бе празна, сякаш никой не бе живял в нея. Сакура бе имала готовност да напусне във всеки момент. Просто бе взела сака си и си бе тръгнала. Франсин се възхити на ожесточената простота на постъпката й. Някога, много отдавна, и тя бе живяла по този начин.

Когато си тръгна, Георги предложи да й продаде някоя от картините си. Тя отказа.

— Ако имахте неин портрет, можеше да го купя. А това тук са само скици.

— С портрети се занимавам в парка — каза презрително той. — Тук се занимавам с живопис.

Тя сви рамене.

— Не сте се опитвали да нарисувате лицето й и да разкриете характера й. Рисували сте само тялото й. То не ме интересува.

— Тялото й е изключително.

— Навярно може да се каже нещо повече за него.

— Права сте. Смесването на раси винаги е интересно. Казах й го. — Той тихо се засмя и я огледа. — Вие и Сакура сте от една и съща порода. Пожелавам ви успешен лов.

Мънро огледа картините. Георги бе възприемал Сакура като съчетание от кости и плът, не като личност. Това не бяха портрети, но навсякъде в тях се виждаха стегнатите черти на Сакура, скритата й сила, животинската й красота.

Излязоха от сградата. Сесилия Тан плачеше. Мънро така и не разбра дали от шока, или от болката.

— Защо никога не ме слушаш, Франсин? — каза Сесилия. — Защо винаги си толкова самонадеяна?

Франсин все още не можеше да забрави изражението на Сакура, преди да избяга. Дали това бе наистина възможно? Нима такива неща наистина се случваха в този странен живот? Все още не можеше да повярва. Нима Рут се бе превърнала в това: в едно наплашено, странно и бедно момиче?

— А сега какво ще правим, Клей? — попита напрегнато.

Той им отвори вратата на колата и отговори едва след като седна зад кормилото.

— Грешката е моя, госпожо Лорънс. Обаче ще я открия. Обещавам.

Напрегнатият живот на Франсин изведнъж й се стори пуст и тя се опита да се занимава с неща, които да я разсеят и да я отклонят от натрапчивите мисли за Сакура Уеда.

Тази сутрин пристигна новина от Тай Пао. Работниците от нейния завод за електроника за втори пореден ден не се явили на работа. Както и преди няколко седмици, те се бяха включили във вълната на насилие, която за втори път парализираше целия Хонконг.

Научи и нови неща за ексцесиите, извършвани в името на това, което в Китайската народна република бе кръстено „Културна революция“. Прикладът на пушката продължаваше да се стоварва върху всичко, намирисващо на отклонение от правия път. Китай обръщаше гръб на Запада.

Шоковата вълна се усети и в Хонконг, естествено, и демонстрациите временно замразиха икономиката. Франсин, както и много други хора, занимаващи се с бизнес, губеше много пари. Знаеше, че не след дълго всичко ще се успокои. Терорът щеше да утихне, страстите щяха да се успокоят и фабриките отново щяха да заработят.

При все това нещата никога нямаше да бъдат същите. След по-малко от тридесет години, в съответствие с договора от 1898 година, Хонконг трябваше да бъде върнат на Китай. Никой не забравяше това. За западняците тридесет години бяха много време. Бе чувала не един чужденец с насмешка да пренебрегва този въпрос. „Ами ние дотогава няма да сме живи.“

За хората с китайска нагласа на ума обаче тридесет години бяха само миг във времето. Франсин чудесно знаеше, че през 1997 година ще е жива. Разбира се, щеше да бъде на седемдесет и няколко години, сбръчкана бабичка, мразена от всички. Светът тогава щеше да се е променил. Всичко щеше да е различно. Би й било обаче неприятно да види как всичко, което е изградила, се разрушава от червени гвардейци с кафяви униформи.

Отиде при телефона и се опита да се свърже с един от управителите си. Сега важното бе да разбере кога работниците ще се върнат на конвейерите. След половинчасови опити успя да се свърже с един от помощниците си, Фреди Чон.

Той бе много разтревожен — както и мнозина други, бе останал с чувството, че червените гвардейци са едва ли не пред вратите на Хонконг. Наложи й се да придаде твърдост на гласа си.

— Това продължава вече трета година — каза тя сопнато. — Като всеки изкуфял старец, Мао мисли само за млади момичета. Когато е бил сред наложниците си, сигурно е изрекъл някаква неясна ругатня срещу чуждестранните дяволи, и десет хиляди шестнадесетгодишни активисти са се хванали за пушките. Това обаче не означава, че ще си зарежем работата.

— Работниците са уплашени — отвърна Чон. — Знаете, че половината от тях са пристигнали тук с баскетболни топки.

Искаше да каже, че са нелегални емигранти, пристигнали от комунистически Китай. Мнозина от тях наистина бяха прекосили гъмжащия от акули проток с баскетболни топки вместо спасителен пояс. Страхуваха се за съдбата си и за съдбата на своите семейства, ако комунистите вземат властта.

— Това ми е известно — каза тя нетърпеливо. — Ще трябва да ги успокоиш. — Според нея културната революция не бе нищо друго освен зловонното оригване на човек, който вече е погълнал и усвоил храната. Това бе знак, че същинското усвояване е приключило. Китай обръщаше гръб на Русия и се устремяваше към модернизация. — Фреди, веднага след като Мао умре, ксенофобията ще приключи. Те се нуждаят от нас. Нуждаят се от нашите умения, от способността ни да правим пари. Какъв смисъл има да ни правят зло?

— Би трябвало да сте тук, госпожо — каза нещастният Чон.

— Не мога да тръгна веднага — отговори тя. — Сега съм заета в Ню Йорк с нещо, което е от жизненоважно значение за мен. При първа възможност ще си дойда. Кажи им това.

— Да, госпожо.

— Когато комунистите си върнат Хонконг, всички ще печелим повече пари отпреди — успокои го тя. — Не ме е страх от бъдещето.

Каза го съвсем сериозно. Добре знаеше, че шепата небостъргачи в централната част на града ще се размножат и ще покрият целия остров, подобно на благовонни пръчки, набучени около статуя на Буда в успешен празничен ден. След стагнацията от първите следвоенни години колонията започна да се развива с главозамайващи темпове. Новите изкуствени тъкани и новите машини буквално преобразиха текстила и конфекцията, основните отрасли на Хонконг. Напредъкът в електрониката бе революционизирал нейния собствен бизнес, потребителската електроника. Много хора станаха милионери за един ден, след като почнаха да продават за по няколко долара портативни радиоприемници, които надуваха с музика ушите на тийнейджърите от Ню Йорк до Виена. За алчността в Хонконг нямаше задръжки и ограничения. Някогашното заспало колониално търговско пристанище бързо се превръщаше в глобален център. Франсин бе сред хората, които допринесоха за това. Бе готова да поеме отговорността както за вината, така и за успехите, в каквато и пропорция да решаха да ги разбъркат боговете.

Франсин се усмихна. Цели пет минути не бе мислила за Рут или за Сакура. „Това е напредък — рече си. — Парите са наистина нещо вълшебно. Може би тази нощ ще спя по-добре, ако поставя по една златна монета върху клепачите си.“

Телефонът иззвъня и Мънро се събуди. Бе заспал в креслото си. От четири дни негови хора търсеха Сакура в Бронкс. Боеше се да не би след като са я открили, да са я пребили.

— Да?

— Мой човек, аз съм, Рандолф.

— Слушам те — каза Клей и седна по-удобно. — Имаш ли нещо за мен?

— Имам, мой човек.

Мънро изръмжа. Неговите агенти му се обаждаха от няколко дни. Във въздуха миришеше на пари, обаче нито един от тях не бе успял да му опише точно Сакура.

— Добре де, не ме дръж в напрежение. Рандолф тихо се изкикоти в слушалката.

— Какво ще дадеш?

Клей успя да сдържи нетърпението си.

— Стотачка.

— Глупости! Ще дадеш двеста и петдесет, мой човек. Най-малко.

— Нека първо разбера с какво разполагаш — грубо каза Мънро.

— Нали търсиш момиче, което е наполовина китайка, крие се от всички и няма къде да спи? Нали тялото му е покрито с татуировки? Нали това искаше да чуеш? Сърцето му подскочи.

— Да.

— Знаеш къде да ме намериш — каза Рандолф. — Ще те чакам.

После затвори. Мънро изруга и погледна фотокопието на рисунката на Георги на бюрото си. Двете звезди искряха предизвикателно под окосмения триъгълник между бедрата. Георги бе изобразил гърдите на Сакура като стегнати и младежки. Клей си спомни тялото, което бе държал в ръцете си, съчетание от гъвкавост и сила. Реши, че следващия път, когато я залови, ще направи различни изводи.

Отключи чекмеджето на бюрото си и погледна автоматичния пистолет, който държеше вътре. Дълго не откъсна поглед от него. Ако насочеше пистолет срещу нея, тя щеше да разбере, че блъфира. Или трябваше да я застреля, или да се откаже от пистолета. Затвори чекмеджето и го заключи. Когато излизаше, секретарката го попита:

— В колко часа ще се върнете, господин Мънро?

— Когато я открия — отговори той, без да се обръща.

Клей Мънро погледна знамето на Виетконг. Бе в магазинче, посветено на протестите срещу войната. Продаваше най-вече афиши на Хо Ши Мин, отпечатани върху евтина кафява хартия книги, описващи американските зверства, знамена на Фронта за национално освобождение и други предмети, всъщност почти всичките произведени в Тайланд. Надникна в дъното на помещението. Рандолф Прунеда пиеше бира с още няколко души, повечето чернокожи. Виждаха се само едно или две бели лица. Познаваше повечето от тях още от Виетнам. Това бяха хората, които след завръщането си организираха протестни походи, рисуваха афиши и държаха речи. Клей изпитваше двойствени чувства към тях, също както към борците за граждански права от шестдесетте години. Знаеше къде ги боли и че вярват в справедливостта на делото си. Имаше обаче чувството, че живеят в свят, различен от неговия. Знаеше, че никога няма да може да направи това, което правят те.

Усети миризмата на марихуана. Стигна до Рандолф и сложи ръка на рамото му.

— Здравей, Ранди.

Рандолф се извърна на патериците си.

— А, ето те и теб.

— Лично.

Рандолф бе изгубил единия си крак в Ке Сан. Бяха му направили изкуствен, но той така и не свикна с него и предпочиташе алуминиевите патерици. Бе доста дрогиран и очите му бяха кръвясали.

— Пушим си тревица. Искаш ли? Мънро поклати глава.

— По-добре не.

— Можем да отидем на горния етаж. Там си имам запаси. Можем да си вдигнем малко настроението и да си поговорим за старите времена.

— Нямам време, Ранди. Разкажи ми какво знаеш за момичето.

Ранди протегна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Първо парите.

Мънро му даде двеста и петдесетте долара и в дрогирания поглед на Рандолф се появи интерес.

— Значи има мангизи, така ли?

— Кажи ми просто какво знаеш за момичето.

— Закъде си се забързал?

— Бързам, защото съм на работа.

— Работата ти е свързана с момиче? Сигурно много си я закъсал, щом трябва да си плащаш за такива работи.

— Какво знаеш, Рандолф?

Марихуаната и бирата размърдаха мозъчните клетки на Рандолф.

— Щом си готов да дадеш двеста и петдесет, ще дадеш и петстотин. Познах ли?

Търпението на Мънро внезапно се изчерпа и той стисна силно ръката на Рандолф. Сакатият подскочи от болка и изстена:

— Недей така бе, човек!

Един-двама души ги погледнаха, но никой не каза нищо.

Мънро с усилие на волята пусна костеливата ръка на Рандолф и изръмжа:

— Кажи какво си чул.

— На ъгъла при Бронкс и Бръкнър има сгради, подлежащи на събаряне, където се събират пияници — каза сърдито Рандолф. — Някой е видял там момиче, наполовина китайка. Крие се от нещо. Има татуировки на ръцете.

Гневът на Клей се бе уталожил. Рандолф разтриваше ръката си. Мънро се почувствува неловко, но вече бе късно да се извинява. Извади още една петдесетдоларова банкнота.

— Благодаря ти, Ранди.

И излезе, без да обръща внимание на псувните на Рандолф.

В мислите си продължаваше да е в уличката, където бе проявил излишна самоувереност. Спомни си малката твърда пета, която го ритна в гърдите. Клей Мънро, удостоен с ордена „Пурпурно сърце“ и частен детектив, бе проснат на паважа от четиридесеткилограмова китайска женичка.

Този път щеше да се отнесе с нея като с улична котка, каквато всъщност си беше. Помисли си какво ли прави сега. Самотна и безпарична. Сигурно отблъсваше пияниците. Продължаваше да вали. Това беше добре — щеше да я успокои. Той паркира пред един железарски магазин и слезе от колата.

Сградите в тази част на града бяха стари. Прозорците бяха счупени или заковани с шперплат. Оградите, с бодлива тел или счупено стъкло отгоре, бяха покрити с рисунки. Нямаше как да не си спомни за Виетнам, докато вървеше под дъжда. Безброй пъти бе прекосявал оризища и джунгли точно по този начин. Погледът му търсеше знаци, издаващи наличието на минни полета, засади и вражески сили. Всяко шосе, всяко село и всяко оризище можеха да крият смърт. Често не знаеха какво трябва да търсят. Информацията, с която разполагаха, се оказваше невярна, картите — неточни, прогнозите за времето — също. Единственото чувство, което ги обземаше тогава, бе убийствен страх.