Стигна края на улицата. Пред него имаше покрити с мъгла тресавища, които се спускаха към река Бронкс. Строителните компании се бяха заели с работа. Три сгради вече бяха съборени и превърнати в развалини. На голяма табела, редом със схемите, се обясняваше какво ще се строи. Той дори не я погледна. Първите жълти машини бяха пристигнали и бяха подредени в редица. Охраняваше ги самотен пазач, скрит в будка. Мънро продължи пътя си и отмина първата площ, покрита с развалини и влажна пръст.

Разбира се, тя си имаше някакъв план. Човек, който живее непрестанно с готов сак и е готов да изчезне за три секунди, винаги си има план къде да отиде, дори и планът да е отчаян. Сигурно още преди да се засели при Георги вече си бе набелязала следващото убежище.

Студът хапеше гърдите му. Следващият терен бе хлътнал в центъра и там се бе събрала дъждовна вода. Приличаше на бомбен кратер. Сградите от другата страна на реката се отразяваха, обърнати наопаки, в трептящата вода.

Върху третия терен все още стърчеше самотна триетажна сграда. Сякаш бе готова да се срути във всеки момент сега, когато вече ги нямаше съседните постройки, които я поддържаха. Вандалите вече я бяха посетили и не бе останал нито един здрав прозорец. Когато я наближи, Мънро усети миризмата на огън и човешки изпражнения. Над главата му минаваше шосето за Бръкнър. Без никакво съмнение сградата бе именно тази.

Мънро я обиколи и я огледа. Там, където преди бе имало други сгради, стърчаха само тръби и железа. Наподобяваха изгнили кости. Нямаше признаци на живот. Наемателите отдавна бяха напуснали. Миризмата обаче нямаше как да се сбърка. Имаше само една врата. Заключена. Той я изби с рамо и залитна навътре. Неочаквано го лъхна топла вълна — воня на немити и просмукани от алкохол човешки тела. Някогашните наематели си бяха отишли, но други хора бяха заели тяхното място. В центъра на помещението гореше печка за дърва. Десетина души бяха налягали около нея, увити в спални чували или парцали. Човешки развалини се бяха промъкнали в обречената сграда и я бяха превърнали в свой дом. Две-три чорлави глави се надигнаха да огледат пришълеца.

— Какво търсиш тук, по дяволите? — попита прегракнало някой. Гласът му издаваше едновременно страх и гняв.

— Сакура Уеда. Къде е?

Тук няма Сакура — отвърна прегракналият глас. Мънро тръгна към следващата врата. По пода се валяше всякакъв боклук. Той се препъна в купчина парцали, която може би беше нечие легло, и усети как нещо в парцалите се размърдва.

Неколцина от спящите започнаха да стават.

— Вратата е разбита! — чу се разтревожен глас. — Кой го е направил?

— Ти кой си? — Нечия ръка улови палтото на Мънро и го задърпа. — Ченге ли си? Чий хуй търсиш тук?

Мънро блъсна ръката.

— Къде е китайката?

— Тук няма китайки. Разкарай си шибания задник оттук.

Размърдаха се още хора. Един огромен като мечка мъж стана, подритна счупената врата и попита:

— Защо направи това? Сега ще ни измръзнат задниците.

— Търся една жена. С китайски черти.

— Махай се, че ще ти прережа гърлото! — Огромният брадат мъж стискаше счупена бутилка. Мънро зачака, без да помръдва. Огънят в очите на мечкоподобния мъж угасна, той захвърли бутилката и се върна в бърлогата си.

Мънро влезе в съседната стая. Вонята тук бе ужасяваща. Стаята бе общата кухня. Навсякъде гниеше храна, открадната или събирана от кофи за боклук. Няколко плъха се разбягаха при влизането му. Мънро не завиждаше на полицаите, които скоро щяха да бъдат изпратени тук, за да прогонят тази колония бездомници.

Излезе на стълбището. По стълбите имаше боклуци и прах. И следи от стъпки. Той спря. Някои от следите бяха достатъчно малки, за да са на Сакура.

Започна да се изкачва по стълбите, като гледаше предпазливо нагоре. Следващата площадка бе затрупана със счупени клозетни чинии, умивалници и вани. Това равнище изглеждаше необитаемо. Тук студът бе вледеняващ и през разбитите прозорци влизаше дъжд. Явно обитателите се бяха сгушили долу, на топло.

— Дявол! — внезапно изкрещя лудешки глас до ухото му.

Мънро се стресна и отскочи.

— Махай се, дяволе! — закрещя гласът.

Мънро се вгледа в ъгъла. Някакъв парцалив безумец се бе свил там. Очите му светеха над черната му брада. Върху челото си бе начертал с въглен нещо като петолъчка. Той заплаши Мънро с костеливия си пръст и викна:

— Черен дявол!

— Момичето тук ли е?

— Прибирай се в пъкъла! — закрещя човекът.

Мънро бавно се оттегли. Вървеше заднишком — не искаше да остава с гръб към лудия. Той продължаваше да му крещи, че е дявол, и да го призовава да се прибере в пъкъла. От Сакура нямаше и следа. Когато обаче погледна стъпалата, водещи към следващия етаж, видя стъпки само от един човек. Малки стъпки.

— Разкарай се оттука, черен дяволе! — продължаваше да пищи лудият.

— За Бога, няма ли да млъкнеш? — отвърна му Мънро.

Беше студено и от устата му излизаше пара. Започна да изкачва стълбището много внимателно. Даваше си сметка, че отгоре всеки може съвсем лесно да му строши черепа с някоя тухла.

— Не се доближавай повече.

Той застина и погледна нагоре. Нямаше и следа от нея. Гласът й обаче, макар и тихо, бе произнесъл думите съвсем ясно. Не се съмняваше, че това е тя.

— Слез, Сакура — каза той и започна да се изкачва отново. — Всичко приключи. Не ме принуждавай да те наранявам.

Отговор не последва.

— Няма къде да се скриеш. Знаеш го.

— Стой. — Тя се показа на горния край на стълбището. Косата й бе покрита с прах, лицето й бе измъчено. Сигурно бе замръзнала. И умираше от глад. — Не мърдай, или ще те убия. — И от нейната уста излизаха облачета пара.

— Няма да ме убиеш, Сакура. Предния път успя да ме изненадаш. Сега няма да стане. Знам, че имаш нож.

Досега тя бе държала ръце зад гърба си, но сега ги премести отпред. Държеше ножа с върха нагоре, в лявата си ръка. Бе с широко острие и сигурно наточен като бръснач. Държеше го по начин, който недвусмислено даваше да се разбере, че знае как да го използува. Клей се усмихна и попита:

— Наистина ли мислиш, че ще се уплаша? Помисли си какво правиш. — Продължи да се изкачва по стълбището, бавно и предпазливо.

Тя не му отговори и заотстъпва — върхът на ножа продължаваше да е насочен към него. Той знаеше, че е достатъчно силен и опитен, за да й го отнеме, но пък тя можеше да му пререже някоя артерия. Никак не му се щеше да умре в тази мръсна дупка.

Стигнаха най-горния етаж. Повечето вътрешни стени тук бяха разрушени и бе още по-студено. Сакура бе облечена с дрехите, с които я бе видял у Георги. Беше навлякла два пуловера върху ризата си, но те едва ли я опазваха от студа. Бе толкова мръсна и неугледна, колкото и останалите обитатели на това място.

— Не се доближавай повече — предупреди го тя и приклекна. Ножът в ръката й чертаеше кръгове из въздуха — стар трик, с който се целеше да се отвлече вниманието на противника. Клей не откъсваше поглед от очите й.

— Можеш и да успееш да ме одраскаш с това нещо, обаче после ще ти счупя и двете ръце. Ще пищиш от болка, когато те извлека оттук.

Ножът продължаваше да кръжи, острието му проблясваше на слабата светлина. Клей бе впечатлен от изяществото на движенията й. Всяко помръдване на крайниците й свидетелствуваше за животинска самоувереност. Усети, че се страхува от нея.

— За Бога, няма да ти направя нищо лошо — каза той високо.

— Знам кой си.

— Така ли?

— Изпратил те е Джай Хан.

— Кой е Джай Хан, по дяволите? Аз съм човекът, когото ритна на уличката зад дома на Георги. Казвам се Клей Мънро. Работя за Франсин Лорънс.

— Лъжеш.

— Никога не лъжа, Сакура. — Постара се думите му да прозвучат спокойно. — Съжалявам, че нахлухме така неочаквано при теб. Сега обаче трябва да дойдеш с мен.

Очите й не мигаха. Знаеше, че го изчаква. Че дебне момента, когато той ще се хвърли върху нея. Ако го направеше, тя щеше да забие ножа в ребрата му.

— Виж какво — продължи той по-меко, — защо не се махнем от това сметище? Ще те заведа някъде, където ще можеш да се нахраниш и да се измиеш. След това ще отидем при госпожа Лорънс. Сама ще решиш кога. Съгласна ли си?

— Видях ти рей-бана5.

— Какво?

— Ти ме проследи в метрото.

— Така е, бях в метрото.

— Видях, че си рей-бан.

— Вярно е — каза той и реши, че тя наистина е съвсем смахната. — Имам очила „Рей-Бан“. А ти си гладна, нали? Яла ли си въобще нещо през последните четири дни?

— Никога няма да ти позволя да ме закараш при тях.

— При кого? Разбери, че единственият човек, за когото работя, е Франсин Лорънс. Дойдох тук сам. Ще ти кажа нещо. Бях ранен във Виетнам, а ти ме ритна точно по раната. Сега гърдите страшно ме болят. Няма да ти направя нищо лошо. Ще бъдеш ли така добра да прибереш този нож?

— Мога да те убия и с нож, и без нож — отвърна тя.

— Страхотна си — каза той. — Не можеш обаче да ме убиеш даже и с базука. Можеш само да ме нараниш, и то леко. А пък аз мога да те нараня тежко.

Думите му не прозвучаха толкова убедително, колкото му се искаше. Пое си дъх и пристъпи към нея, вдигнал ръце, готови за нанасяне и за париране на удар. Пулсът му се ускори. Ако тя си разбираше от работата, можеше да стане сложно. Колкото повече се доближаваше до нея, толкова по-ярко изпъкваше мръсотията й. Цялата бе мръсна. Мръсотията обаче не скриваше таящата се под нея красота.

Чу зад себе си шум и за миг се извърна. Безумецът се бе качил по стълбите и ги гледаше. Очите му блестяха.

— Върни се там, откъдето си дошъл — нареди му Мънро, оказал се в плен между двама смахнати.

— Ти се върни там, откъдето си дошъл — изсъска в отговор лудият. — Черният дявол да се прибира в пъкъла, а белият ангел да се възнесе към небесата. — Видя ножа в ръцете на Сакура и се усмихна. — Тя ще ти види сметката, дяволе!

Мънро грабна парче мазилка и го замери в гърдите. Безумецът промърмори нещо и заслиза по стълбите. Мънро пак се обърна към Сакура и попита:

— Не смяташ ли, че съседът ти е доста странен? Доближи се още повече до нея, почти в обсега на ножа й. Миглите й бяха много дълги. Устата й наподобяваше цвете от джунглата, може би орхидея. Бе я преследвал с мрачна решителност дни наред, а сега имаше странното усещане, че близостта до нея е странна привилегия, все едно да наблюдаваш рядко животно. Въпреки ножа й започна да изпитва съжаление към нея. Забеляза, че цялото й тяло се тресе.

— Виж, Сакура, ти просто нямаш изход. Мога да сляза долу и да извикам подкрепления. Разбираш ли ме? Няма къде да избягаш.

— Махай се.

Върхът на ножа спря да се движи. След две секунди щеше да му се наложи да се бори за живота си.

— Чуй ме, Сакура, аз съм единственият, който може да ти помогне. Нямаш пукната пара, нямаш къде да отидеш и те е страх от всички и от всичко. Не бива да оставаш тук. Булдозерите ще дойдат всеки момент, а и не се знае дали онези хора от долния етаж преди това няма да те изядат жива. Имай ми доверие.

Ножът помръдна към него като стоманен език.

— Махай се!

Той се отдръпна. Внезапно предположи, че тя може би е участвувала в бойни действия. Някои млади хора имаха точно такъв вид, когато се завръщаха от битка. Може би бе получила специално обучение.

— Довери ми се, Сакура. Искам да ти помогна.

Тя внезапно се хвърли срещу него с бързина, каквато не бе подозирал. Той инстинктивно я хвана за колана на джинсите и повдигна стройното й тяло. Чу как острието изсвистя покрай ухото му. Захвърли я встрани, но не с всички сили, защото се боеше да не падне върху ножа си. Тя се претърколи, без да губи равновесие и без да изпуска оръжието си.

— Виж, Сакура, писна ми вече. Следващия път ще те заболи. Имаш само една възможност, и тя е да дойдеш с мен. Не можеш да останеш повече тук. Ще се разболееш. Ти си жилава и умна, но все пак си човешко същество. Една разрушена сграда в Бронкс не е мястото, където трябва да живееш. Ела с мен и ти се кълна, че ще се държа честно с теб. Ти без това нямаш избор. Ще трябва да приемеш предложението ми. Освен ако не си се побъркала.

Истината бе, че в момента Сакура не беше с всичкия си. Треската бе засегнала мисловните й способности. От преспиването в тази замръзнала развалина й бе станало още по-зле. И точно сега, в този критичен момент, тя започна да става жертва на халюцинации.

Докато черният дявол й крещеше, зад него се появи Роже. Усмихна й се над рамото на черния дявол и това я ужаси, защото с друга част на разума си тя знаеше, че Роже отдавна е мъртъв. Роже въобще не се движеше. Главата му бе поставена върху тялото на огнена змия, а очите му бяха от камък. Тя потрепна и му даде знак да си ходи.

На кого обаче можеше да разчита?

„Можеш да разчиташ само на мен“ — изсъска Роже. Тя отскочи, но той започна да я преследва с огненото си змийско тяло. Мъртвите му каменни очи й се присмиваха. „Можеш да разчиташ само на мен.“ Тя направи крачка назад и се препъна.