Клайв не й отговори веднага.

— Може би си права — каза най-сетне разсеяно. — Знаех само как да те обичам и това ми се бе струваше достатъчно.

— Не е достатъчно — отвърна му тя ожесточено.

Той не й отговори и отново се зае с картата. Франсин лежеше и се чувствуваше празна. Гръмотевиците продължаваха да разтърсват небето.

Следобеда се срещнаха с Бата, лодкаря, който щеше да ги откара нагоре по реката. Бе набит татуиран каянец над петдесетте — с него бяха направили много подобни пътешествия. След Кучин щяха да зависят изцяло от него. Той щеше не само да ги превежда през бързеи и мочурища, но и да им осигурява и храна. Щяха да вземат единствено ориз и сол. Бата трябваше да има грижата за всичко останало. Както винаги, той ги успокои, като им каза, че реките не били още толкова пълноводни, че да представляват опасност. Наведе се над картата на Клайв и каза, че му се струвало, че май познава района.

Дъждът продължи да вали през целия следобед. Вечерята бе повторение на обяда. Франсин и Клайв мълчаливо се заеха с вкусното, но обгарящо гърлото къри. Обслужи ги неуверено слуга от племето ибо.

След вечерята се подготвиха за пътуването. Тя реши да остави дрехите и бижутата си от Хонконг в Кучин, където кражбата бе все още непознато явление. Реши да тръгне на път с малка брезентова торба с три ката памучни дрехи, малка аптечка и почти нищо друго.

Клайв почука на вратата и тя каза:

— Влез.

Той влезе с малко бяло пакетче в ръка.

— Този път сети ли се да вземеш хинин?

— Не, пак забравих.

— Взех един и за теб. Заповядай.

Тя кимна, отиде до умивалника и глътна едно от хапчетата. В джунглата маларията бе постоянна заплаха, но Франсин все забравяше да си взима хинин.

Клайв видя очите й в огледалото и тихо каза:

— Не трябва да губиш надежда, Франсин. Дори и тя да ти причинява страдания. Човек никога не бива да губи надежда.

— Аз съм й майка — отвърна тя също така тихо. — Никога няма да разбереш чувствата ми. Как би могъл да ги разбереш? Тя не е твое дете.

— И аз я обичах, Франсин. И аз я възприемах като дъщеря.

Тя поклати глава.

— Думите ти не значат нищо.

— Значат — отвърна й остро той. — Бях готов да дам живота си за нея. Бях готов да дам живота си и за теб, Франсин.

— Знам — отвърна тя отегчено. — Нито се подигравам с чувствата ти, нито съм забравила това, което направи за нас през войната. Чувствата ни обаче са различни. Съвсем различни. Смъртта й те наскърби. Може би дори си я възприел като трагедия. От години се опитваш да разбереш какво се е случило с нея. Животът ти обаче продължава. За мен това бе нещо повече от трагедия. Случилото се уби нещо в мен. Остави само половината от моята личност.

— Можеш да имаш други деца. Да създадеш друго семейство.

Тя прибра хининовите хапчета в чантата си.

— Не, Клайв. Нито с тебе, нито е никого. Тази част от живота ми е мъртва.

— Нима животът ти в Хонконг компенсира това, което изгуби?

— Опитвам се да си създам свой собствен живот.

— Това е голяма крачка напред, не ще и дума — отвърна той с неприкрита ирония. — Строиш фабрики, печелиш пари, ставаш императрица. Това компенсира загубата, така ли?

Тя се обърна и го погледна.

— Всяка сутрин, когато се събуждам, си спомням за Рут. Преди да заспя тя винаги отново е пред очите ми. Нищо не е в състояние да компенсира тази загуба.

— Извинявай — каза той. — Не исках да те обидя.

— Вече се примирих със смъртта й, Клайв. Именно в това се изразява голямата крачка, която направих. Самият ти не си длъжен да се примиряваш с тази смърт. Можеш да си позволиш тази самоизмама, защото тя не те разкъсва. Оттук ще се завърнеш в Австралия и спокойно ще подновиш тамошния си живот. За мен обаче всяко повторно идване тук е равнозначно на поредната й загуба. Не мога повече да си позволявам това. Просто не мога.

— Разбирам — каза той.

— Надявам се наистина да си ме разбрал. Клайв кимна и си тръгна.

— Лека нощ, Франсин.

Тя си легна и се помоли да получи избавление. Да се сдобие със смелостта след поредното си завръщане в този дом след няколко дни да изпълни смелото си решение и да приеме, че Рут наистина е мъртва.

На другия ден гръмотевиците я събудиха много рано. Тя стана и излезе на терасата. Мътната зелена река правеше завой точно покрай бунгалото. Макар едва да се бе зазорило, реката бе пълна със сампани и лодки, плаващи под проливния дъжд.

Проблесна мълния и се чу поредният гръмотевичен тътен. Франсин облече саронг и излезе от стаята си. Клайв също бе станал и се опитваше да свари кафе в кухнята.

— Проклетият кибрит е овлажнял и не ще да запали -каза той раздразнено.

Тя намери в чекмеджето запалка и успя да запали газовия котлон.

— Много хубаво време случихме, не ще и дума — каза Клайв и кимна към прозореца.

— Трябва да тръгваме.

— Веднага ли? — Бата е готов. Той присви рамене.

— Добре. Да тръгваме тогава.

Тя знаеше чудесно, че той е едновременно и сърдит, и наранен от нещата, които му бе наговорила предната вечер. Но бе облекчена от това, че най-сетне му ги бе казала. Той никога нямаше да разбере какви усилия й бяха необходими, за да е така искрена. Въпреки всичко тя го бе обичала, и то много. Твърде много. От деня на напускането на Сингапур бяха изминали дванадесет години, през които тя, Клайв и призракът на Рут се бяха вкопчили в мъртвешка прегръдка, повлякла я към дълбини, от които бе смятала, че никога няма да успее да се измъкне.

Накрая обаче все пак успя да се научи как да се освободи от тези вериги. Бизнесът й в Хонконг и новите й начинания в този град й бяха предложили нов живот. Установи, че има дарбата да печели пари. Парите обаче бяха само страничен резултат от нейното избавление.

Само преди седмица бе наблюдавала как жълтите булдозери започват да ринат червената земя. Земята, която бе нейна. Земята, за чието притежание бе направила много жертви. Скоро върху тази земя щеше да се издигне нейната фабрика. Скоро вълнуващата игра щеше да придобие нови измерения. Щяха да се появят нови стъпала. Изкачването им щеше да я отдалечи от мрака.

— Това ни е за последен път, Клайв — каза тя. Той я погледна.

— Последен път? В какъв смисъл?

— Това е последният път, когато ще сме заедно.

— За Бога, понякога наистина си много коравосърдечна — каза сърдито той. — Как можеш да ми казваш такива работи след всичко, което преживяхме заедно?

— Недей — отвърна тя тихо, но с глас, наподобяващ остър нож. — Знам какво сме преживели заедно и не е необходимо да ми го припомняш.

— Парите те разрушават, Франсин. Ти забрави коя си. — Той се обърна и започна да слага разни неща в сака си. Очевидно бе много ядосан.

— Знам коя съм. Обаче не съм тази, за която ме мислиш.

— Мислиш, че не те разбирам ли? — Той я погледна гневно. — Мислиш, че не си ми ясна ли? Франсин, познавам те по-добре, отколкото се познаваш самата ти.

— Така си мислиш. Просто искаше да ме възприемаш по този начин. Да виждаш непрестанно пред себе си едно клето евразийско момиче, нуждаещо се от теб и вечно зависимо от теб. Никога не си очаквал от мен да бъда нещо друго. Стана ти неприятно, когато започнах собствен бизнес. Стана ти неприятно, когато започнах да израствам.

— Стана ми неприятно, че се отказа от Рут — грубо й каза той. — Стана ми неприятно да чуя от теб, че тъй като си много заета с правенето на пари в Хонконг, няма да ти остане време да се опиташ да разбереш какво се е случило с дъщеря ти.

— Дъщеря ми е мъртва — отвърна тя с треперещ глас. — Ти обаче, като някое куче, непрестанно разравяш тялото й и ми го показваш. Тогава ти позволих да ме убедиш да я оставя в онова село. Ако бях послушала сърцето си и я бях взела с мен, днес тя щеше да е жива.

Той се отдръпна от нея, сякаш го бе ударила.

— Та тя щеше да умре след броени дни!

— Поне щеше да умре в ръцете ми и така и двете щяхме да постигнем мир. — Франсин махна с ръка към прозореца. — Това тук е ад, Клайв. Ад, от който се опитвам да избягам, а ти продължаваш да ме теглиш към него. Няма обаче да ти позволя да го правиш повече. Заклевам се. Това е за последен път.

Бата бе изключил двигателя и бе вдигнал витлото над водата. Реката бе широка, но плитка, и трябваше да се пазят от подводните скали. Заедно с Клайв от половин час гребяха срещу бавното течение. Франсин, седнала в задната част на тясната лодка, оглеждаше бреговете.

Най-сетне видя нещо и го посочи.

— Вижте там!

Двамата мъже спряха да гребат. На брега четири деца се бяха заловили за увисналите лиани и оглеждаха пришълците с ококорени очи.

Бата ги поздрави с вдигане на греблото и ги попита нещо. Едно от децата му отвърна с пискливо гласче и посочи нагоре по течението. След това и четирите деца с кикот изчезнаха в джунглата.

— Каза, че селото е зад следващия завой — преведе Бата.

Франсин кимна уморено. Клайв отново почна да гребе. Откакто напуснаха Кучин, почти не разговаряха. От шест дни дъждът не спираше и това бе май единственият звук, който се чуваше.

Пътешествието им бе отнело толкова много време, защото бързеите на придошлата река бяха станали твърде опасни. Веднъж им се наложи да пренасят лодката през джунглите и Бата отказа да я пусне пак във водата, преди да умилостиви речните демони. Изгубиха цели два дни, които той посвети на песни и жертвоприношения. Франсин бе облечена в саронг, завързан над гърдите й. Нежните й ръце и рамене бяха голи и мокри от дъжда. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да я видят сега, хонконгските банкери, които бяха останали така силно впечатлени от нейното дръзновение, от широкия й поглед върху нещата и от нейната изисканост, да я видят полугола в лодка, движеща се във вътрешността на Борнео? Бе започнала да възприема самата себе си като друг човек, Несекващият дъжд сякаш постепенно отмиваше цялата й личност, всичко, което бе постигнала, и я превръщаше в обикновена кал. Това й бе противно. Полагаше сили да изтърпи всичко, да не изгуби това, което бе постигнала с такива огромни усилия.

Отминаха завоя на реката и селцето внезапно изникна пред очите им. Бе малко. Децата, които бяха видели, вече тичаха по брега и уведомяваха цялото село, че са дошли чужденци. От къщите излязоха няколко души и загледаха с удивление пришълците.

Спряха до брега. Румах Булан наистина бе отдалечено и добре скрито място. Не бе трудно да се разбере защо новините от това селище трябваше да пътуват години, преди да ги научи външният свят.

Посрещна ги група каянци. Мъжете им помогнаха да издърпат лодката на брега и заговориха на Бата на своя език. Франсин и Клайв изчакаха мълчаливо, докато лодкарят почерпи селяните с тютюн. След десетина минути Бата се обърна към тях и каза:

— Тук е.

— Анах ли?

— Да, тя живее тук. — След това посочи един от мъжете. — Този човек се казва Исмаел и е неин девер.

Исмаел, съвсем гол, ако се изключеше червената му набедрена превръзка, се усмихна срамежливо.

— Анах е с бебето си — каза им на малайски. — Ще й кажа, че сте дошли.

Франсин усети как стомахът й се присви и погледна Клайв.

Клайв подари на Исмаел пакет тютюн и каза:

— Тази Анах, която търсим, е от племето ибо. По време на японската война е живяла в селото на Нендак.

Исмаел, очарован от подаръка, кимна и потвърди:

— Да, Анах бе от племето на Нендак преди да дойде при нас. Още носи белега от японците, получен в Румах Нендак.

Устата на Франсин внезапно пресъхна. Значи всичко, което бе чула, не бе грешка или слух. Значи сега щяха да се срещнат с една от жените, оцелели от клането. С една от малцината свидетелки, които биха могли да кажат нещо за съдбата на Рут. Бяха изминали години от последния път, когато бяха срещнали човек, оцелял от убийствата. Инстинктивно стисна ръката на Клайв.

— Да отидем при нея!

— Почакай! Нека първо я предупредят. Освен това учтивостта изисква първо да навестим старейшината на селото.

Тя се опита да укроти туптенето на сърцето си.

— Прав си, Клайв. Нека обаче да побързаме. Много те моля.

Бе късен следобед и все още продължаваше да вали, когато ги заведоха в „билика“ при жената и бебето й. Преди това им се наложи да прекарат известно време в компанията на старейшината Булан, седнали на верандата с кратунки оризова бира, докато селяните с любопитство ги наблюдаваха. Франсин успя да изтърпи това. Тези хора не знаеха какво означава бързането. Можеше да изминат месеци преди в това отдалечено селце отново да се появи външен човек. През последните няколко дни бяха минали покрай други села, където имаше следи от „цивилизация“ — хора с часовници и други дрънкулки, момчета с прически като на Елвис Пресли и момичета със сутиени. Тук обаче нямаше признаци на контакти с външния свят. Тези хора възприеха нея и Клайв като подарък, като нещо, на което трябва да се порадват.