Дъждът непрестанно барабанеше по покрива и заглушаваше разговорите за Кучин, за придошлите реки и за оризовата реколта. Часовете се точеха мъчително. Най-сетне обаче старейшината се умори от многото приказки и от изпитата оризова бира, главата му заклюма и той заспа. Бата се наведе към тях и тихо каза:

— Вече можете да отидете. Девер й ще ви отведе при нея.

Последваха Исмаел в „билика“, малката стая, в която живееше жената. Франсин усети миризмата на пушек. Жената бе седнала до огнището. С едната си ръка забъркваше ястие в тенджера. Другата й ръка бе присвита и върху нея се бе разположило съвсем малко бебче, очевидно родено преди няколко дни, и сучеше от гърдата й.

Франсин, с разтуптяно сърце, притисна длани в знак на приветствие и седна с кръстосани крака. Клайв се присъедини към нея и седна на една рогозка. Жената им се усмихна срамежливо. Бе на двадесет и няколко години, прецени Франсин. Принадлежността й към народността ибо можеше да се разбере само по малките й красиви уши. Каянските жени разтягаха ушите си с големи бронзови обици. Този процес трябваше да започне още в ранното детство и за Анах бе твърде късно да се разкраси по този начин при пристигането си в Румах Булан. Бе красива, с големи сериозни очи и пълни устни. Белегът съвсем ясно си личеше на шията й. Ударът навярно бе целял да й пререже гръкляна, но тя по чудо бе оживяла.

— Бебето е много красиво — прошепна неуверено Франсин на малайски. — Как се казва?

— Кана — отговори майката и погали детенцето по главичката.

— Нека да живее дълго и да стане велик човек. Анах отвърна с топла усмивка.

— Дано да е така.

— Донесохме няколко малки подаръка — каза Клайв и отвори сака си. Извади няколко неща, които бяха купили от пазара: емайлирани чаши и чинии, красив памучен саронг и кашон цигари. Красивите черни очи на жената светнаха от удоволствие. Простите подаръци бяха приети.

— Спомняш ли си кои сме, Анах? — попита Франсин, все още без достатъчно сили да говори по-високо.

Анах ги огледа и каза: — Да.

— Значи знаеш кои сме? Анах кимна утвърдително.

— Да, вие сте двамата, които дойдоха в Румах Нендак и които оставиха детето.

Франсин преглътна и се опита да отвори уста. Други хора, които бяха разпитвали преди това, едва си спомняха за тяхното посещение. По време на войната то не бе направило особено впечатление, а последвалата катастрофа бе заличила спомените за не така важните събития. Лицето на тази жена обаче издаваше интелигентност и паметливост.

— Спомняш ли си детето?

Ръката на Анах леко притисна собствената й рожба.

— Спомням си как плака в деня, когато я оставихте. Спомням си как тичаше подир вас и викаше. Спомням си и лицето ви. Тогава разбрах какво чувствувате. Това е нещо, което никога няма да забравя.

— Значи си спомняш! Жената продължи:

— Спомням си как трябваше да тичаме подир нея. Един мъж я улови и се опита да й каже да не плаче. Тя обаче бе като подивяла. Наложи му се да й запуши устата с ръка. Тя плака дълги дни, след като си заминахте. Няколко пъти се опита да избяга в джунглата, за да ви последва, така че се наложи да я затворят в един билик. Не искаше нито да яде, нито да пие. И беше много отслабнала. Мислехме, че ще умре. Един ден обаче престана да плаче. Пийна малко вода, а след това започна и да яде. — Анах разлюля детенцето си. — Тогава бях на четиринадесет или петнадесет години и нямах деца. Бях една от тези, които я хранеха и се опитваха да я успокоят.

По бузите на Франсин потекоха горещи сълзи. Поиска й се да ги избърше, но ръцете й не й се подчиниха. Тя преглътна сълзите си.

— Анах, след това не видях повече детето си. Заради това дойдох при теб. Кажи ми какво се случи с него.

Очите на Анах се разшириха. — Вие не знаете ли? Франсин поклати глава.

— Така и не узнах.

— Как така да не знаете? — Жената ги погледна с големите си блестящи очи. — Не може да не са ви казали.

— Знаем, че само шепа хора са успели да се спасят, Анах — тихо каза Клайв. — При това повечето от тях бяха много стари хора, които японците пощадили, защото уважили белите им коси. Те не си спомниха нито за нас, нито за детето ни.

— Не мога да разбера — каза смутено Анах. — Защо не сте се върнали в селото?

— Ходихме там много пъти — каза Клайв. — От селото обаче нищо не беше останало. Хората се бяха пръснали. Опитахме се да ги открием един по един, обаче това не бе лесна работа, и никой от тях не можа да ни каже нищо. Едва преди няколко седмици научихме за теб. Това място е много отдалечено от външния свят.

Тя докосна белега на гърлото си и тихо каза:

— Не искам повече да виждам външния свят. Затова останах тук. — Детенцето й се разшава и тя го успокои.

Франсин се приведе към нея.

— Моля ти се, кажи ми какво се случи с моето дете. Известно време Анах не каза нищо, като отбягваше горящия поглед на Франсин. След това започна да говори с тих и сякаш свенлив глас.

— Това се случи една или две луни, след като си заминахте. Дойдоха рано сутринта с патрулен катер. Бяха много, може би тридесет души. Заповядаха на всички да излезем и да се строим върху пясъка. Командирът им започна да крещи нещо на японски. Никой не го разбра и някои от младежите започнаха да се смеят. Аз обаче бях много уплашена, защото знаех, че е убит японски часовой и че те са дошли да ни накажат. Заповядаха на всички млади мъже да се отделят в една група. Веднага след това започнаха да стрелят по тях. Избиха ги много бързо. След това се нахвърлиха върху нас, но не стреляха. Нападнаха ни с мечове и щикове. — Анах разсеяно попипа белега на шията си. Очите й се напълниха със сълзи. — Бяхме беззащитни. Нямаше кой да ни защити. Мъжете ни бяха мъртви. Видях как японците убиха майка ми и двете ми сестри. Един от офицерите ме удари с меч. Тук, по шията. Престорих се на мъртва и лежах неподвижно, докато избиваха останалите. Боях се да не умра от загуба на кръв преди да си тръгнат. Те обаче запалиха складовете и си тръгнаха. Бях много отслабнала. Успях да допълзя до реката и течението ме понесе. След няколко километра ме откриха рибари. Така успях да се спася.

— А нашето дете? — попита тихо Клайв.

— Убиха го. Видях как стана. Един войник я наръга с щик в гърдите. Видях как щикът излиза от гърба й. Невъзможно е да е оцеляла.

Франсин не можа да сдържи болката си и се разплака. Клайв я прегърна и я притисна към себе си. Тя обаче забрави присъствието му. И всякакво друго присъствие. Преди няколко дни се бе надявала да чуе тези думи. С надеждата, че най-сетне ще сложат край на страданията й. Сега обаче, след като бяха изречени, те предизвикаха у нея такава силна и ужасна болка, сякаш току-що бе видяла смъртта на Рут със собствените си очи. Нейното дете й бе отнето с болка, силна като родилната и окончателна като смъртта. Анах, уплашена от реакцията на Франсин, стисна собственото си бебе и мълчаливо го залюля.

— Франсин! Мила! — извика разтревоженият Клайв. На Франсин й се стори, че дробовете й се пръскат. Не можеше да си поеме въздух. Причерня й. Опита се да си поеме дъх, но тялото не й се подчини. Животът започна да изтича от нея. Стори й се, че Рут е застанала пред нея. Тялото й бе окъпано в светлина и върху лицето й бе изписана неземна усмивка. Опита се да посегне към детето си, но бе останала без ръце, без тяло, което да е в състояние да командува. После видението изчезна и Франсин припадна.

Изнесоха я на верандата и я сложиха върху една рогозка. Тялото й бе толкова отпуснато, че Клайв се уплаши. Притисна ухо към гърдите й, за да се убеди, че е жива. Пулсът й бе толкова слаб, че той се уплаши. Опита се да я свести, като я повдигна, разтърси я и започна да й говори.

Каянците му попречиха.

— Така ще повредиш душата й — рече му съчувствено един от мъжете. — Ако я събудиш сега, може да умре. По-добре я остави.

— Трябва да спи един ден и една нощ — каза една от жените. — Само така ще й мине.

— По-добре не я докосвай — казаха селяните и с внимателни, но решителни движения отдръпнаха Клайв от Франсин. Той остана безпомощно да наблюдава как жените увиха Франсин в одеяло и я внесоха в постройката.

До него приклекна Исмаел и каза:

— Те си знаят работата. Ще бдят над нея.

— Трябва да я заведа при лекар — глупаво каза Клайв. Лодкарят Бата сложи ръка на рамото му.

— В това състояние не може да пътува. Те са прави. Това е опасно за живота й.

— Това бе страшен удар за нея — каза Клайв. И той се чувствуваше смазан и опустошен, както от подробното описание на смъртта на Рут, дадено от Анах, така и от реакцията на Франсин. Не си спомняше нито едно от премеждията, през които бяха преминали заедно, да я бе сломило по такъв начин.

Исмаел си сви цигара от подарения тютюн.

— Когато се наспи, ще се почувствува по-добре. Междувременно няма да е зле да си отдъхнеш и ти, господине. Моите хора ще те нахранят. А довечера ще има танци и пиене. Мъжете го оставиха и той се загледа към джунглата и се замисли. Бяха изминали дълъг и мъчителен път до това затънтено място, само и само за да чуят тези думи. Стори му се, че всичко е приключило окончателно. Това бе не само краят на Рут, но и краят на самата Франсин.

В нещата, които му бе наговорила в Кучин, имаше много груби истини. Вярно бе, че именно търсенето на Рут бе вече единственото нещо, което продължаваше да ги свързва. А и той, както тя бе казала, не бе пожелал да остави този призрак на спокойствие и поради това, че се боеше да не изгуби самата Франсин. Излизаше, че неволно я бе измъчвал заради собствената си себичност. Бе пуснал котва в миналото. В нещо, което бе мъртво и недостижимо. Не си бе дал сметка, че тя се нуждае от бъдеще. Че трябва да върви напред. Бе възприел като заплаха нещата, които тя постигаше в Хонконг. Тя бе напълно права, когато му каза, че той не иска тя да се задържи там. Може би той тайно се бе надявал, че тя ще се провали, че ще изгуби парите си, ще се примири, ще изгуби самочувствие и ще дотърчи при него, за да стане негова съпруга.

„Ще се примири“ — тези думи закънтяха в разума на Клайв като оловна камбана.

Ако той бе заложил не на миналото на Франсин, а на нейното бъдеще, може би сега щеше да бъде победител, а не победен. Щеше да направи по-добре, ако й бе оказал подкрепа преди години, когато тя разполагаше само със скромен офис. Още тогава трябваше да разбере, че във Франсин е заложена движеща сила, която непрестанно ще я тика напред и никога няма да я остави да безделничи.

Трябваше още тогава да разбере, че тя никога няма да се провали. Че никога няма да изгуби пари или достойнство. Че никога няма да се върне при него.

Започна да се здрачава. Мракът бе изпълнен с гръмотевици и дъждът започна отново да шиба покрива на къщата. Клайв Нейпиър никога не се бе чувствувал толкова тъжен и толкова самотен.

Франсин бе настанена в най-отдалечения ъгъл на къщата. Бледата светлина на зазоряването проникваше през отвора над огнището. Двете жени край нея бяха вече будни. Едната мълчаливо плетеше рогозка, а другата вареше ориз.

Погледът на Франсин се плъзна по скромната мебелировка: две големи глинени делви с ориз, няколко китайски керамични чинии и прибори от тръстика. Бе много отслабнала. Някъде в разума й все още кънтеше ехото на собствения й плач, но тази сутрин тя само бегло си спомняше за преживения кошмар. Чувствуваше се напълно изпразнена от вълнения. Дори и скръбта й бе изчезнала. В себе си усещаше само празнота. През нейния свят бе преминал водовъртеж и бе унищожил всичко, която бе притежавала.

Помръдна глава. Жените забелязаха, че се е събудила, и тихо я поздравиха. На меката светлина кожата им имаше цвета на пчелен мед. Плетачката бе възрастна жена, със слабо лице и плоски гърди. Другата жена бе млада, всъщност още девойка с остри гърди и гладко лице. Момичето й подаде паничка варен ориз. Франсин поклати глава. Девойката обаче се приближи и с животинското изящество на младостта се приведе към нея и започна да я храни.

Оризът й се стори безвкусен. Възприе го само като нещо топло и послушно запреглъща.

Пръстите на възрастната жена бяха пъргави и превръщаха сламата в сложен рисунък.

— Скоро ще се оправиш — каза й жената на малайски. Нямаше зъби. — Всичко свърши.

— Къде е господинът? — прошепна Франсин. — Спи ли?

— Да спи? — Старата жена тихо се засмя. — Този човек много носи на пиене. Въобще не спа, само пи. Посрами нашите мъже.

Франсин намери сили да откаже следващата шепа ориз. С мъка успя да приседне. Обезсиленото й тяло трепереше.

— Спря ли да вали?

— Това е мусон — отвърна простичко старицата. — Дъждът въобще не спира.

— Равнището на водата покачи ли се?

— Да, с две педи.

— Само с толкова ли?

— Да — повтори старицата.

Момичето предложи на Франсин още ориз, но тя отказа.

— Искам да изляза навън — рече. Уви саронга около тялото си и се изправи. Знаеше, че не трябва да остават в Плен на стихията. Трябваше да намери Клайв.