Бе надценила силите си. Бе все още толкова немощна, че се олюля и насмалко щеше да падне в огнището. Каянската девойка я хвана и я задържа. С нейна помощ успя да излезе навън. Дъждът продължаваше да се сипе от ниските облаци и влажният въздух бе изпълнен със задушаващата миризма на разложение.

Погледна реката. Тя наистина бе станала по-пълноводна. Кафява и пенлива, стичаше се покрай колибите с главоломна скорост. Обратното пътуване щеше да бъде трудно, но не и невъзможно. Утре или вдругиден вече щеше да е невъзможно.

Някъде в главата й се разнасяше гласът на Анах и повтаряше историята за смъртта на Рут. Тя запуши ушите си, за да не я слуша. Не искаше вече да слуша нищо за Рут. Не искаше да види Рут.

Обърна се към момичето.

— Къде е господинът?

— Ще те отведа при него.

Девойката внимателно й помогна да слезе по стълбата. Земята се бе превърнала в разкаляно море. Къщата бе повдигната на колове и под нея се намираше единствената сравнително суха почва. Тук бяха намерили убежище селските кучета, прасета и кокошки. Момичето поведе Франсин през вонящите сенки. С една ръка я държеше през кръста, за да не падне.

— Ето го — каза накрая.

Франсин впери поглед в полумрака. Клайв, облегнал се на един от коловете, държеше между краката си бамбукова кана. До него лежеше и хъркаше Исмаел, деверът на Анах. Франсин го позна по червената набедрена превръзка и татуираните бедра. Погледна Клайв. Лицето му наподобяваше призрачна мъртвешка маска.

— Клайв! — извика Франсин. Наистина изпита страх, че може да е умрял от толкова пиене.

Той отвори кръвясалите си очи.

— А, здрасти.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— И ти не приличаш на маслен портрет.

— Свърши ли с пиенето?

— Не знам дали ти си свършила с реването. — Клайв вдигна каната и надникна в нея. — Празна е. Жалко. Ще трябва да се оплача на бармана.

— Аз вече изплаках сълзите си, Клайв. Трябва да тръгнем веднага, преди реката да е придошла повече.

— Закъде си се забързала, мила? — Клайв плесна Исмаел по гърба. — Барман! — Човекът не помръдна. — Барман! Каната е празна!

— Аз си тръгвам — каза Франсин със спокоен и ясен глас. — Ти ако искаш, изчакай тук края на мусона. Аз обаче си тръгвам още днес с Бата. Обърна се и се тръгна. Клайв извика нещо, но тя не му обърна внимание. Дъждът продължаваше да вали и в Кучин. Клайв погледна пистата и както и преди две седмици, реши, че е невъзможно да се лети в подобно време. Самолетът бе само блед силует в дъжда. Шумът на двигателите му обаче се чуваше и Клайв разбра, че самолетът ще излети независимо от времето. След миг Франсин щеше да отлети.

Обърна се към нея. Тя говореше по близкия телефонен автомат с висок глас, защото връзката с Хонконг беше лоша. Говореше на мандарински китайски, но той успя да схване няколко думи: фабрика, срокове, архитект. Лицето й бе напрегнато. Бе отслабнала доста през изминалите две седмици и дрехите й бяха провиснали. Цялото й същество обаче излъчваше деловитост.

Една бръчка за миг загрози гладкото й чело и тя затвори телефона. Бързо тръгна към Клайв, като в движение прибра бележника си в чантата.

— Всичко ли е наред? — попита той.

— Всичко — каза тя.

Клайв се удиви. Не можеше да повярва, че това е същата жена, която съвсем наскоро бе изгубила самообладание в селото.

— Радвам се да чуя това.

— Е, Клайв, благодаря ти за всичко — каза тя и го погледна в очите. Под нейните имаше тъмни сенки. Бе се опитала да ги замаскира с грим, но неуспешно. Имаше измъчен вид. Изражението й обаче издаваше решителност. Вече се бяха отчуждили един от друг. Стори й се, че открай време са си били чужди. След като напуснаха Румах Булан тя дори не прояви жестокост към него. Искаше му се да го бе направила. Така щеше да му покаже, че все още го обича, щом иска да го нарани. Обаче не го стори. На него му бяха необходими известни усилия, за да открие нужните думи.

— Давам си сметка, че се виждаме за последен път. Бе му трудно да възприеме, че това са негови собствени думи.

— Ела ми на гости в Хонконг — каза Франсин, сякаш не го бе чула. — Ще ти покажа фабриката.

— Докато ти лежеше в къщата, разговарях още веднъж с Анах — каза той. Видя, че тя се навъси, и й даде знак с ръка да не го прекъсва. — Почакай, Франсин, искам да ти кажа само едно нещо. Тя е видяла как убиват дете с щик. Видяла е и как щикът излиза от гърба му. Не е видяла обаче лицето на детето. Когато я запитах в упор дали наистина е видяла лицето на Рут, когато я убиват, тя ми отговори, че не. Франсин присви устни.

— Клайв…

— Не казвай нищо, мила. — Той се приведе към нея и леко я целуна. — Хайде, отлитай.

За миг му се стори, че тя ще му отвърне. Че ще му каже нещо язвително, за да изпълни с отрова последния им контакт. Тя обаче просто му обърна гръб и се отдалечи с изправена походка.

Последва я носачът с багажа й и още един мъж, който разпери чадър над главата й. Тя не им обърна внимание. Излязоха под дъжда. Франсин бе последната, която се качи на самолета. Клайв проследи с поглед как влезе в белия самолет и как вратата след нея се затваря.

Минутка след това самолетът увеличи оборотите на двигателите си и се понесе по пистата. Валеше много силно, така че Клайв не можа да види самото излитане, обаче малко след това шумът на двигателите се разнесе откъм небето.

— Довиждане, Франсин — прошепна Клайв и си тръгна.

Четвърта част

САКУРА

1970

НЮ ЙОРК


— Кога мога да разговарям с нея?

Доктор Парсънс се намръщи. Тя му задаваше този въпрос от четиридесет и осем часа, през които той не преставаше да отклонява молбата й.

— Госпожо Лорънс, трябва да си дадете сметка, че пациентката е заразноболна. Ще може да установи контакт с посетители след около седмица. Антибиотикът има бързо действие. След това ще вземем необходимите предпазни мерки и ще можете да…

Франсин го прекъсна.

— Не мога да чакам цяла седмица. Не е ли достатъчно добре, за да си поговорим още тази сутрин?

Парсънс впери поглед в блестящите й зелени очи. Бе лекар с много добра репутация и бе свикнал пациентите му и близките им да се отнасят с уважение към него.

— Температурата започна да спада още вчера. Това обаче е болест, занемарена от години. Тя се нуждае от продължителна почивка.

— В момента будна ли е?

— Да, госпожо Лорънс. Бих желал обаче преди това да ви обясня състоянието й.

— Докторе, не искам да изглеждам невъзпитана, но това не може ли да стане след като приключа разговора си с нея?

Парсънс въздъхна и капитулира. Погледна часовника си.

— Добре. Можете да поговорите с нея петнадесетина минути. След това ще пратя някоя сестра да сложи край на разговора. Задължително трябва да си сложите хирургическа маска. Освен това не бива да я докосвате.

Франсин кимна с разбиране.

— Благодаря. Нямам намерение да я докосвам. А сега, ако обичате, отведете ме при нея.

Носът и устата на Франсин бяха закрити от хирургическа маска. Тя последва санитаря, който я поведе към инфекциозното отделение в дъното на коридора. Входът към него бе защитен от двойна врата.

Бе напрегната. Сакура Уеда си бе поиграла безсърдечно с нея. Сега Сакура нямаше къде да избяга, а Франсин се нуждаеше от отговори.

Санитарят отвори вратата и Франсин влезе.

Сакура бе седнала в леглото, а медицинска сестра с маска на лицето измерваше кръвното й налягане. Ръката на младата жена. бе стегната непосредствено над черната татуировка. Франсин отмести поглед от татуировката към очите на болната. Приличаха на очите на пленено диво животно. Франсин не я поздрави. Сакура — също.

— Нямаш право да постъпваш така с мен — каза гневно Сакура.

— Как постъпвам с теб?

— Откри ме, залови ме, а сега ме държиш в плен.

— И сега си пленница, така ли? — каза Франсин и се сети колко й струва това болнично лечение всеки ден.

— Натъпкаха ме с лекарства. Инжектираха ми какво ли не. Дори поискаха да ми отрежат косата. Нямаш право да постъпваш така.

Франсин за пръв път чуваше гласа на Сакура. Вслуша се в него внимателно, за да определи лекия акцент в говора, който вследствие на страха или на гнева бе станал груб.

— Просто се опитват да ти спасят живота.

— От години страдам от тази болест и съм по-силна от нея.

— Не си по-силна от нея — каза със злост Франсин. — Тази болест ще те убие. Искам обаче да чуя от теб някои неща преди това да стане. Точно заради това ще ти удължа живота. Поне докато ми разкажеш това, което искам да узная.

На измъченото лице на Сакура се появи напрегнатост.

— Какво право имаш да ме разпитваш? Пусни ме да си вървя.

— Разкажи ми истината и те уверявам, че веднага след това ще имаш свободата да си тръгнеш и да умреш в първата канавка.

Целта й бе думите й да прозвучат жестоко, и я постигна. Медицинската сестра, която измерваше кръвното на Сакура, потрепери, освободи ръката й и прибра уреда.

— След малко ще дойда пак да ви измеря кръвното — каза и излезе от стаята. Пролича си, че излиза с облекчение.

След като вратата се затвори Франсин извади от чантата си малък диктофон, постави го на масичката до леглото на Сакура и го включи на запис. После развърза връзките на хирургическата маска.

Сакура я погледна.

— Какво правиш?

— Според мен не се нуждаем от маски.

— Искаш да ме уязвиш ли? Маската предпазва теб, не мен.

— Не ми се вярва да успееш да ме заразиш. Издържам на всякакви зарази. Нека не си губим времето. В състояние ли си да говориш?

— Чувствувам се чудесно — отговори Сакура, макар че напрегнатото й лице издаваше противното. — Какво искаш да узнаеш?

— Кажи ми коя си.

— Аз съм Сакура Уеда. А ти коя си?

— Чудесно знаеш коя съм. От дълго време си ме наблюдавала, нали? Откога?

Сакура за миг впери поглед в нея. Франсин дори не примигна от този поглед. Цветът на кожата на младата жена бе почти толкова бял, колкото този на пижамата и на чаршафите. Франсин бе облечена в черен костюм. „Като две царици на шахматна дъска сме — помисли си тя. — Готови сме да се борим и да убиваме.“

— Наблюдавам те от пет години — каза Сакура. Франсин изпита горчивото чувство, че е победила.

— Значи признаваш, че си измамница!

— Ще призная всичко, което ще ти достави удоволствие.

Франсин се ядоса от тази подигравка.

— Кои са твоите съучастници?

— Нямам съучастници.

— В такъв случай кой те накара преди пет години да започнеш да ме следиш?

— Никой. Прочетох статия за теб в един хонконгски вестник.

— И тогава ли реши да скроиш цялата работа?

— Скрояване. Съучастници. Имате много странен начин на мислене, госпожо Лорънс. Франсин отиде до прозореца. Оттам се виждаше единствено друга част от клиниката. От два дни валеше сняг. Валеше и сега и се превръщаше в отвратителна киша при допира си с паважа.

— Твърдиш, че като малка си живяла в едно село в Борнео, така ли?

— Да, твърдя го.

— Опиши селото.

— Няма нищо за описване. — отговори Сакура. — Село като всички останали. Покрай реката имаше жилища, а над тях оризища.

— Кой бе старейшината?

— Не си спомням нищо за хората.

— Кой те отведе там?

— Не си спомням.

— Твърдиш ли, че ме помниш от детските си години?

— Не — отвърна спокойно Сакура. — Нима ти ме помниш?

Въпросът смути Франсин.

— Не — каза без никакво колебание. — Външността ти не ми говори нищо.

Видя, че на лицето на Сакура се появи странно изражение.

— Това изненадва ли те? Нима си очаквала, че ще те посрещна с разтворени обятия?

— Нищо не очаквах — отвърна тихо Сакура.

— Спомняш ли си баща си?

— Не — отвърна Сакура.

— Тези татуировки бяха ли част от твоята стратегия?

— Стратегия. — Сакура умело имитираше гласа на Франсин. — Не. Не са част от никаква стратегия. Направиха ми ги, когато бях малка.

— Племето ибо не татуира момичетата — остро каза Франсин.

— Татуировките ми не са от него.

— От кого в такъв случай?

— От хора от племето пенан, които ме осиновиха.

— Осиновили са те? Какво искаш да кажеш?

— Един ден дойдоха японците и започнаха да избиват всички наред. Спаси ме една пенанска двойка. Казваха се Ману и Вай.

— Разкажи за японците.

— Много войници. Спомням си стрелбата. И крясъците. Спомням си как накараха хората да се съберат на групи и след това започнаха да ги избиват с щикове. Избягах, защото бях малка и успях да се шмугна между тях. Скрих се в гората. Там бяха Ману и Вай. Наблюдавали всичко. Взеха ме и ме отведоха с тях. Бягаха цял ден и ме носиха на ръце, като се редуваха. Спряха едва когато бяхме много навътре в гората. — Сакура погледна Франсин. — Това мога да си спомня. Това смятам за своето раждане.