Като дишаше равномерно и дълбоко, остана в тази поза няколко минути. Заприлича на статуя. Само повдигането на гърдите й издаваше, че диша.

След това пръстите й започнаха да се гърчат. Тя се намръщи.

Тялото й започна да се олюлява. Гръдните й мускули потрепериха. Челюстта й увисна. Докато се бе отпуснала, в бузите й се бе върнала известна руменина. Сега обаче тя изчезна и кожата й отново стана бяла и студена.

Бе изпаднала в твърде дълбок транс, за да изкрещи силно, но слаби стенания все пак успяха да си пробият път през свитото й гърло и стиснатите й зъби. Ръцете й се свиха в юмруци.

След това вътрешеният й свят се взриви. Кожата й трепереше от ужас. Мускулите й — също. Гърдите й се опитваха да поемат кислород. Огледа се, сякаш не бе в състояние да проумее къде се намира. Когато го разбра, изстена.

Подобно на измъчено животно, се сви и се зави през глава.

При следващото си идване Франсин довлече черния дявол Клей Мънро.

Мънро огледа Сакура. Янтарните му очи излъчваха враждебност.

— Как си?

Тя вдигна рамене. Знаеше много добре защо е дошъл. Когато те разпитват двама души, могат по-лесно да открият малки несъответствия в отговорите ти. Могат да направят пробив в тях и да го разширят.

Мънро седна срещу нея, с лакти, опрени на коленете, и сплетени пръсти. Лице като неговото можеше да уплаши децата. Тя обаче не бе дете.

— В състояние ли си да говориш? — попита Франсин.

— Да — отвърна Сакура. — Какво искаш да узнаеш?

— Искам да отговориш на някои въпроси.

— Кои са тези въпроси? Франсин отново включи диктофона.

— Защо изчака толкова много време, преди да ме потърсиш, Сакура?

— Не мога да разбера въпроса — отвърна уморено Сакура.

Очите на Франсин се бяха превърнали в цепки.

— Защо не ме потърси веднага, след като прочете статията? Или малко по-късно? Защо изчака да минат пет години?

— От думите ти всичко излиза много просто — отвърна Сакура. — В статията пишеше само, че си изгубила дете в Борнео. Тогава почнах да търся някакви съответствия. Евразийка съм. Възрастта ми подхождаше на твоя случай. Времето и мястото също съответствуваха. Разбира се, това бе само моя фантазия. Нито за миг не допуснах, че може да е вярно.

— Защо?

— Как така защо? — каза горчиво Сакура. — Та ти бе най-горе във висините, а аз най-долу в низините. Представяш ли си какво щеше да се случи, ако бях дошла при теб с подобна история?

— Въпреки това дойде при мен. Сакура не каза нищо.

— Сакура, имаш ли представа колко време търсих дъщеря си? — продължи Франсин. — Прерових целия Саравак. Изпратих хора да я търсят в най-гъстите гори. Престанах да я търся едва, когато сърцето ми прегоря. Когато с душата си почувствувах, че детето ми е мъртво. Франсин спря, защото почувствува, че започва да се вълнува.

Гърлото на Сакура се стегна, когато видя как Франсин се бори с чувствата си. Не биваше обаче да казва нищо. Каквото и да кажеше, нямаше да бъде разбрано правилно. Освен това Сакура не вярваше, че Франсин може да бъде утешена от нея или от когото и да било. Двете бяха като два острова, разделени от морската шир.

— Знаех това.

— Трудно ми е да повярвам, че не си обърнала внимание на един толкова важен въпрос.

— Не възприемах нещата така — каза Сакура тихо. — Нямах спомени за истинските си родители. Обичах Ману и Вай. Бяха добри хора и също ме обичаха. Изгубих и тях. През живота си изгубих всички хора, които обичах. Когато прочетох статията, я възприех само като основание да си помечтая. Мина много време, преди да започна да допускам, че мечтите ми може и да са основателни. Тогава обаче бях в място, откъдето не можех да избягам. Затова и мечтата ми си остана само мечта. Никога не бях допускала, че мога просто да се явя при теб и да ти се представя.

— С какво се занимаваше в Хонконг? — попита Мънро.

— Работех. — Какво?

— Бях служителка в корабна агенция.

— Не си ли работила и в едно казино в Макао? Не обичаш ли да пътуваш?

— Работила съм в Токио, Сингапур, Макао, Банкок, Сайгон и Виентян. Дори не си спомням всички места, където съм била, и всички неща, с които съм се занимавала.

— Разбирам — изръмжа Мънро. — Има си хас да си спомняш. Я ми кажи по-добре как успя да те открие този японски офицер, след като тези горски жители така умело са се криели.

— Той не беше като другите японски офицери. Повечето японци се бояха да навлизат в джунглата. Страхуваха се от ловците на глави. Уеда изпитваше удоволствие от изследването на джунглата. Обичаше да влиза сам навътре в нея. Живееше като пенанците. Бе разузнавач. Именно така успя да ме открие.

— И ти просто го последва, така ли? Сакура погледна Мънро в очите.

— Бях се научила да следвам всеки, който поиска да ме отведе. Най-важното бе да оцелея. Японският офицер имаше пушка и меч. Проявяваше доброта само към децата, не към възрастните. Ако Ману и Вай му бяха оказали съпротива, щеше да ги убие.

— Казваш, че Уеда спасил много деца — вметна Франсин. — Ти запозна ли се с някои от тях?

— Да.

— В Борнео ли?

— Да. Саравак бе пълен с безпризорни деца. Много от тях успяха да оцелеят.

— Уеда ли се грижеше за тях?

— Да. Живееше в къща, пълна със слуги и с плодни дръвчета. Можехме да ядем колкото си искаме от плодовете им. За нас се грижеха. Хранеха ни и ни обличаха. Уеда ни викаше всеки ден. Даваше ни да решаваме гатанки.

— Гатанки?

— Да. Тестове, които той съставяше. Смяташе, че интелигентността може да се измери с помощта на тестове.

— Значи е обичал децата, така ли? — попита Мънро. — Да.

— А към теб е показал особена симпатия, така ли? — продължи Мънро. Очите му не преставаха да я наблюдават. Приличаха на две луни над джунглите, жълти и смущаващи.

— Така ми се стори.

— Ти да не би да си била едно от най-умните деца?

— Да.

— Може би най-умното?

— Поне той така каза. — Сакура не поясни, че бе успяла да оцелее именно благодарение на добрите чувства на Томоюки Уеда към нея.

— Там имаше ли други евразийски деца? — попита Франсин.

— Две, ако не се лъжа.

— На твоята възраст ли бяха?

— Не, не бяха на моята възраст.

Франсин не сваляше изпитателния си поглед от Сакура.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна.

— Не срещна ли малко момиченце на име Рут Лорънс? Малко момиченце, с което да си разговаряла? Малко момиченце, което да ти е разказало нещо за майка си и баща си?

— Не — отвърна Сакура, вече напрегната.

— Малко момиченце, което да е умряло пред очите ти? — продължи Франсин. — За което си се сетила после, когато са ти потрябвали пари?

— Нямаше подобно нещо — отвърна възмутено Сакура. — Трябва да си много проста, за да допускаш подобни неща!

— Сакура, не се съмнявам, че си много умна — каза сурово Франсин. — Ти пък не се съмнявай, че мога да разкрия всяка твоя лъжа. И че ще те накарам да платиш за всяка една от тях. Напрегнатостта на Сакура внезапно премина в разгорещеност.

— Какво? Ще ме накараш да платя? — Очите й, разгорещени от треската, запламтяха като въглени. — Нима си въобразяваш, че можеш да ми сториш зло, което вече да не съм изпитала? Нима смяташ, че ти е по силите да ми причиниш страдания, които вече не съм познала? Какъв е бил според теб досегашният ми живот? Щяла си да ме караш да плащам! Кой от нас се е разплатил с живота, Франсин? Кой според теб е редно сега да плаща?

Франсин, смутена от думите й, премина в контраатака.

— Не ми крещи. С това няма да постигнеш нищо.

— Майната ти — отвърна Сакура. — Майната ти и на теб, и на заплахите ти.

— Внимавай с приказките, момиче — изръмжа Мънро.

— За какви се мислите? За каква ме мислите? Дори и да бях най-жалката лъжкиня на света, пак нямате право да ми говорите по този начин.

Стрелките на диктофона бяха прескочили червената черта. Франсин внезапно изпита страх, че Сакура може просто да стане и да избяга.

— Успокой се. От такива приказки нищо не печелиш. Сакура обаче вече бе превъзбудена.

— Не си позволявай друг път да ме заплашваш, че ще ме караш да плащам, Франсин. — Думите й бяха прекъснати от пристъп на кашлица. Усети солен вкус в устата си. Потърси кърпа и я притисна към устните си. Задави се и върху бялата кърпа се появиха червени капчици.

Медицинската сестра се появи веднага. Седна до Сакура, прегърна я и притисна кърпата до устата й.

— Изправи се, мила — каза тя. Сакура изплю още кръв. Сестрата погледна Франсин и Мънро. — Ще трябва да ви помоля да напуснете. Тя трябва да си почине.

Франсин с безизразно лице се изправи и прибра диктофона. След това излезе заедно с Мънро. Сакура пак остана с последната дума.

Клей Мънро наблюдаваше Сакура през огледалото. Не допускаше тя да се е сетила, че може да бъде наблюдавана по такъв начин

Тя се разхождаше из стаята като пантера в клетка. Бе стиснала ръце и шепнеше нещо. Много му се искаше да разбере какво казва. Допусна, че тя може би не е с всичкия си. Тя внезапно протегна шия и впери поглед в тавана. Мънро видя, че очите й са влажни, и се намръщи. После сълзите се застичаха по бузите й. Тя закри лицето си с ръце, като човек, изпаднал в отчаяние. За миг цялото й силно тяло се разтресе. Мънро затаи дъх. Какво по дяволите ставаше с нея? От какво се боеше толкова?

Накрая тя изтри сълзите си и погледна през прозореца, като прехапа долната си устна.

„Просто ни кажи истината — помисли си Мънро. — Помогни ни.“

Сакура с все още напрегнато лице отиде до умивалника и си изми ръцете. От Мънро я делеше само половин метър. Той се напрегна от тази близост. Под тънката й нощница видя заоблените й гърди и тъмните им зърна. Косата й, гъста и чорлава, се спускаше върху раменете й. В нея имаше и нещо, от което космите на врата му настръхнаха. И не само те. Ядоса се на себе си, когато усети как членът му се раздвижва и втвърдява.

Внезапно тя погледна към него и му се стори, че среща погледа му. Той затаи дъх и пулсът му се ускори. Невероятното й лице бе бледо и напрегнато. Пълните й устни бяха стиснати, а ноздрите леко разширени. Такова изражение имаше, когато й биеха инжекции, а той знаеше, че те й причиняват болка. Бе красива независимо от туберкулозата, независимо от всичко. Сега, когато погледът на големите й сиви очи срещна неговия, той наистина се възбуди. Сърцето му лудешки затуптя и му се стори, че има тридесетсантиметрова ерекция.

„Никак не ми отива да надничам така.“

Тя доближи лице до огледалото и се намръщи. За миг той се почувствува неловко. Ако тя се сетеше, че огледалото е за шпиониране, едва ли щеше да се поколебае и за миг да хвърли някой стол по него. Изглежда обаче само бе поискала да се увери, че косата й наистина е мръсна. Отметна я напред, наведе се и започна да я мокри в умивалника. Той чу как вратата се отваря и в стаята влезе Франсин. Веднага се опита да си придаде вида на безгрижен мъж, а не на възбуден извратен тип.

— Здравей — прошепна Франсин и тихо затвори вратата. — Имаш ли новини за мен?

— Томокжи Уеда наистина е съществувал. Франсин го погледна в очите.

— Сигурен ли си?

Той й подаде папка с фотокопия.

— Получих ги от военния музей. Това са протоколи от съдебния процес срещу Томоюки Уеда в Токио заради извършени военни престъпления.

Тя взе папката и я отвори. Стаята за наблюдение бе слабо осветена, за да не се разбере, че огледалото е прозрачно, така че Франсин едва успя да разчете текста. Бе машинописен текст с малки интервали между редовете, но Мънро бе маркирал някои пасажи в жълт цвят. Имаше и две неясни фотографии, чието качество бе още по-влошено от фотокопирането — на тях се виждаше японски офицер със сурово лице.

— Значи наистина е съществувал — тихо каза Франсин.

— Да, наистина. Служил е в Борнео. И е бил осъден от военен съд, точно както каза Сакура. Прочетох протоколите и отбелязах нещата, които ми се сториха интересни. Бил е един от добре известните ни смахнати японци. Любител на бойните изкуства, но същевременно и поет. Никога не се оженил, обаче обичал децата. Сакура е права и за още нещо: измислил теории за измерване на детската интелигентност. Изготвил тестове за измерване на коефициента на интелигентност на децата. „Гатанките“, споменати от Сакура, са били именно тестове. Само дето в теорията му е имало силен примес на расизъм.

— Расизъм?

— Смятал е, че нацистите са прави. Само дето според него свръхрасата щяла да бъде азиатска. Нищо чудно да е спасил Сакура не за друго, а защото е била умна и според него е била подходяща за разплод.

— Възможно е.

— Така или иначе, не е ценял човешкия живот — продължи Мънро. — В Кучин избил десетки пленници. Рязал им главите със самурайския си меч. Убивал родителите, но пощадявал децата. На процеса казал, че се грижел за тях. Адвокатът му се опитал да използува точно това в негова защита. Да убеди съда, че Уеда се грижел за сирачетата от войната. Според мен доста неубедителен довод. Освен това заявил, че Уеда изпратил някои деца в Япония и се погрижил за образованието им.