Мънро бе неподвижен. Спомняше си усмивката на Макфадън в парка.

— Това няма да му се размине безнаказано — тихо каза той.

— Не, Клей. Нямаме сили, за да се борим срещу ЦРУ. — Тя докосна връхчетата на пръстите на Сакура. — Тя е твърде съществена част от живота ми, за да я излагам на риск. Независимо коя е. След като всичко приключи, тя ще продължи да бъде нещо съществено. Нещо, с което ще трябва да живея.

Мънро също погледна Сакура.

— Нищо чудно и това да е част от плана. Да е направено с нейно съгласие.

— Наистина ли мислиш така? — попита тихо Франсин.

— Не. Но поначало е възможно.

— Поначало е възможно и тя да е Рут.

Сакура изстена нещо на език, неразбираем и за двамата, и след това утихна.

— Дори е повече от възможно — продължи Франсин така тихо, че на Мънро се наложи да напрегне слуха си, за да различи думите й. — Не мога повече да си закривам очите и ушите. Не мога да си позволя да продължавам да бягам от истината. Очите й вече бяха съвсем влажни. Мънро никога не я бе виждал да плаче и неволно я прегърна. Тя поплака за малко със сълзите на жена, несвикнала да издава чувствата си.

Навън имаше брожение и шумни реплики. Хората от охраната на болницата все още се опитваха да разберат как Туон е успял да се промъкне в стаята на Сакура. Мънро чудесно знаеше, че това е съвсем лесна работа. Мислено се наруга, задето бе позволил на Парсънс да изгони собствените му охранители.

В момента един от най-добрите му хора, въоръжен, бе застанал пред вратата. Други четирима бяха заели позиции около стаята. Този път Парсънс не възрази.

— В болницата вече няма да направят нищо повече — каза Мънро на Франсин. — Когато обаче Сакура напусне сградата, веднага ще я заловят. След това ще я оставят жива, докато измъкнат пари от вас. После ще я убият.

Франсин даде знак, че е разбрала. Очите й бяха подпухнали.

— Разбирам.

— Трябва да я отведем на сигурно място. При това не разполагаме с много време. Желаете ли да я укрия на сигурно място извън щата?

— Ще се наложи да отидем малко по-далеч — отвърна Франсин. Внезапният изблик на чувства, изглежда, бе прочистил разсъдъка й и сега тя отново се владееше. — Ще я отведем в Хонконг.

— В Хонконг? Та те знаят, че имате жилище в този град. Ще ни открият за двадесет и четири часа.

— В Хонконг притежавам и други имоти, Клей. — Франсин се усмихна лукаво. — Имоти, за които никой нищо не знае. Единствено аз знам кой е истинският им собственик. Ще разполагаме с време, което ще ни бъде достатъчно най-малкото, за да обмислим следващия си ход. Знам, че пътешествието до Хонконг е извън твоята сфера на действие, Клей. Ще имам грижата това да се отрази върху заплащането.

Той вдигна рамене.

— Не се тревожете за моята сфера на действие. Вече ви казах, че няма да ви оставя сама.

Тя за миг го погледна в очите. След това се доближи до него и го целуна по бузата. Устните й бяха хладни.

— Благодаря ти, Клей.

— Няма проблеми, госпожо Лорънс.

— Казвай ми Франсин.

— Добре.

В стаята безшумно влезе една медицинска сестра.

— Госпожо Лорънс, полицията иска да разговаря с вас и с господин Мънро.

— Какво ще им кажем? — попита Мънро.

— Нищо няма да им кажем — отвърна Франсин. — Утре тя вече няма да е тук. Ще я изведем от болницата още тази нощ.

— През нощта ли? Та тя все още е под ефекта на упойката.

— Ще рискуваме много повече, ако тя остане тук дори още един ден. Можем да се надяваме да се откъснем от тях единствено, ако действуваме бързо и неочаквано. Това няма да го очакват.

Мънро я погледна с лъвските си очи.

— Може би сте права.

— Ще наемем частен самолет. Познавам една авиокомпания, която проявява дискретност при превозите.

— Смятате ли, че тя ще понесе един дълъг полет?

— Смятам, че може да понесе още много други неща — отвърна хладнокръвно Франсин.

Вече бе възстановила напълно прекрасната си форма. Мънро осъзна това и кимна с разбиране.

— Ще вземем ли и медицинска сестра?

— Не. Помощници не ни трябват. Ще бъдем само тримата — ти, аз и Сакура. Ще вземем и лекарствата й, като ти ще имаш грижата тя да ги взима, докато стигнем до Хонконг. Необходима ни е максимална сигурност, Клей. Никой не трябва да разбере, че тя ще напуска болницата. Никой не трябва да разбере какво сме замислили. Ще я отведем направо на летището и веднага ще вземем самолета.

Излязоха заедно в коридора.

— А ако Макфадън ме потърси днес, какво да му кажа? — попита Мънро.

— Кажи му, че ще му се обадя — отвърна Франсин и очите й проблеснаха.

Клей Мънро се събуди високо над тъмния океан. Сънят му бе кратък и измъчен. Бе сънувал Виетнам и смъртта на приятели. Лицата им се задържаха още няколко секунди в съзнанието му, докато погледна през тъмния прозорец. В нощта се бе появила кървава ивица, първият признак на зазоряването.

Той отхвърли одеялото си и се огледа. Видя на седалката на Франсин документите и калкулатора й, обаче самата нея я нямаше. Очевидно бе отишла в задната част на самолета, при Сакура. Мънро стана и наля две чаши кафе от машината. В този полет нямаше стюардеси.

С чашите в ръце тръгна назад. Досега не бе пътувал с частен самолет. Самолетът, малък „Лиър“, бе предназначен за дванадесет пътници. На борда бяха само трима и останалите седалки, осветени от меката светлина, бяха празни. Бяха решили да не взимат никого и да се придвижват колкото се може по-бързо и незабележимо.

Франсин седеше до Сакура, която бе на носилка и покрита с одеяла.

— Още ли спи? — попита Мънро.

— Да. Но вече изглежда по-добре — отвърна Франсин. Бяха споменали Сакура по време на пътуването само един-два пъти, без да влизат в подробности за състоянието й. Франсин взе кафето. — Благодаря ти. Много добре ще ми, дойде.

— Ако искаш, ще те отменя. Няма да е зле да поспиш малко.

— Не се нуждая от много сън. Опитах се да поработя, но не успях да се съсредоточа.. Просто размишлявах.

Той седна до нея.

— За какво?

Лицето й за миг придоби странно изражение.

— За надеждата.

— За надеждата ли?

— Надеждата е мъчител, Клей. Преди много години се насилих да приема мисълта, че дъщеря ми е мъртва. Ако не го бях направила, щях да изгубя разсъдъка си. Щях все още да я търся из джунглата. Успях да възстановя живота си едва след като приех, че тя вече не съществува. Благодарение на това успях да оцелея. Нали ме разбираш?

— Да — отвърна той тихо.

— А сетне се случи това. — Франсин кимна към Сакура. — Сетне се появи този гладен призрак.

— Гладен призрак? Тя се усмихна.

— Сакура се появи при мен в Деня на гладните призраци. Китайците вярват, че ако човек не бъде погребан в съответствие с необходимия церемониал, душата му се отправя към подземния свят гладна. После, по време на седмата луна, идва да навести живите. Те пък умилостивяват духовете, като изгарят пари и различни хартиени предмети. И ето, тридесет години по-късно при мен се появи тази полуобезумяла жена и ми каза, че тя може би е Рут. Не можех да приема, че това не е измама. Не исках повече да се подлагам на мъчения. Възможността да се случи чудо бе малка, прекалено малка. Опитах се да запазя самообладание. Бях внимателна с нея. Бях длъжна да бъда внимателна. А после дойде всичко останало: наркотиците, войната, покварата, насилието… Франсин го погледна в очите. — Опитвам се да си обясня защо в началото бях толкова враждебно настроена към нея.

— Няма какво да си обясняваш.

— Трябва да намеря обяснение на собствената си глупост.

— Допускаш ли, че ти е дъщеря?

— Според мен мъничката възможност тя да е Рут е далеч по-важна от голямата възможност да не е. Преди да порежат лицето й излизах от обратната предпоставка.

— А сега?

— А сега трябва да се държа така, сякаш вярвам, че е Рут. Докато не се докаже противното.

— Значи си решила да плащаш. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Да. Предпочитам да платя, отколкото да наблюдавам как убиват нея или детето й.

— Можеш ли да отделиш толкова пари?

— Ще ги намеря, щом възникне такава необходимост.

— Това няма ли да осакати финансите ти?

— Ще ги нарани, но няма да ги осакати

— А ако тя изчезне още след като платиш парите?

— В такъв случай ще излезе, че са ме измамили. Поне обаче ще мога да живея в мир със себе си.

Той премести поглед от нейното лице върху лицето на Сакура.

— Ако питаш мен, страшно много ти прилича.

— Наистина ли?

— Да. Приличате си и в други отношения.

— Като например?

— Сакура е силна като теб. — Той за миг се поколеба. — Някак си е… особена.

— Вярно е, особена е.

— Сякаш гори с някакъв вътрешен пламък.

— Такива пламъци понякога обгарят хора, започнали да страдат още от началото на живота си. Тя как се изрази? Май каза нещо като „През целия си живот губех хората, които обичах“.

— Да. Това бе едно от най-тъжните неща, които съм чувал. Та и ти си изгубила любимите си хора, Франсин. Затова гориш по същия начин.

— Може би това е единственото, което ни свързва.

— Възможно е. Франсин, няма да ти е леко. Изгубила си послушно момиченце, хванало се за полата ти, а сега заварваш пълнолетна и лоша жена, извършила много лоши неща. Сакура пък е изгубила любяща я майка, която за нея е била всичко на света, а сега намира недружелюбно настроен чужд човек. Е, това наистина се случва между всички родители и деца. Само дето при нормални обстоятелства процесът съвсем не е така бурен.

— Прав си. — Франсин разтри очи. — Уморена съм.

— Ако искаш да си починеш, аз ще остана при нея — предложи Мънро.

— Да. Може би все пак ще е по-добре да подремна — каза Франсин.

Сакура лежеше сред много тела. Телата на другите селски деца и на селските кучета. Пробуди я ухапването на бълха, което я накара неволно да се почеше. Не й се искаше да напуска топлото място, обаче любопитството й бе огромно. Сега, преди останалите да се събудят, бе единственият й шанс да зърне съкровището.

За това съкровище бе научила от другите деца. Съхранявало се в забранената стая в другия край на постройката. Тя много искаше да надникне там, но не й позволяваха. Стаята беше недостъпна за деца.

Сега обаче, докато другите спяха, тя щеше да отиде там и да надникне. Щеше да види какво охраняват така усърдно. Започна да си представя златни корони и купчини скъпоценни камъни.

Бавно се измъкна от мястото си и с пълзене излезе на верандата. Над реката висеше гъста мъгла. Под постройката грухтяха прасета и едно куче се чешеше; слънцето още не бе изгряло.

За миг се поколеба и се огледа още веднъж. Никой не помръдваше.

Бавно тръгна по верандата. Хлабавите бамбукови пръти започнаха да се извиват под босите й нозе. Пукаха и скърцаха, и й се стори, че във всеки миг някой от възрастните ще я запита къде е тръгнала. Никой обаче не я спря.

Помещението в дъното на коридора бе заключено с най-обикновено дървено резе. Не бе необходима специална брава. Съкровището се охраняваше не от ключалки, а от страха пред свещените обичаи. Тя обаче не бе дъщеря на племето и смяташе, че тези обичаи не важат за нея.

Отмести резето и влезе.

Измина известно време преди очите й да се нагодят към мрака. За нейно голямо разочарование, никъде не видя злато, сребро, рубини и изумруди. В малката прашна стая бяха струпани тръстикови рогозки, стари рибарски мрежи и всякакви други вехтории.

В ъгъла видя голям чувал. Обнадеждена, надникна в него. Бе пълен с ориз за посев. Това наистина бе своеобразно богатство, нещо като обещание, че през следващата година ще разполагаш с реколта. Тя обаче не търсеше такова съкровище. Поразрови се в ориза, но пръстите й не откриха нищо.

Вдигна очи. На носещата таванска греда бяха накачени тикви. Сърцето й туптеше лудешки, тъй като вече бе изпълнена с чувство за вина за стореното. Може би това бе съкровището. Може би тиквите бяха пълни със злато и скъпоценности.

Покатери се на купчина рогозки, за да ги огледа по-отблизо. Не бяха тикви.

Бяха човешки черепи.

Бяха поне сто, ако не и двеста. Повечето бяха без долни челюсти. Очните им кухини зееха. Върху някои все още бяха останали парчета кожа и прашни кичури коса. Множество поколения паяци ги бяха обвили с плътни бели паяжини. Именно черепите, наподобяващи отвратителни плодове и скрити в прашния килер, бяха съкровището на племето. Един от черепите бе пресен. Бе току-що опушен и кафявата кожа бе прилепнала плътно към костите. Жълтите зъби, някои от тях със стоманени коронки, сякаш се хилеха. Косата на черепа бе късо подстригана. Без съмнение това бе черепът на японски войник. Сбръчкалите се мъртвешки очи я гледаха през очните кухини. Обхвана я ужас и тя залитна на купчината рогозки, върху която бе стъпила. Опита се да се хване за нещо, но пръстите й само разкъсаха паяжините. Започна да й се гади.