Събуди се. Отмести мрежата против комари, надвиснала над леглото й. Намираше се в малка безлична стая, която й бе съвършено непозната. Къде беше? В главата й започнаха да се възвръщат неясни спомени: излизане от клиниката, качване на самолет. Въздухът, филтриран от климатична инсталация, бе студен, обаче тя усети, че навън ще е много горещо. Една от стените бе покрита с плътни щори. Тя вдигна една от тях и видя врата, гледаща към тясна тераса.

На терасата седеше Франсин Лорънс. Бе с тъмни очила и четеше вестник. Видя Сакура и стана.

— Сакура?

Денят бе убийствено горещ. Звуците на града закънтяха в ушите й. Над главата й висяха цели планини от бели облаци, които придаваха на небето цвета на паче яйце. Високите сгради бяха далеч, но китайските йероглифи на неоновите надписи се виждаха чудесно. Сакура разбра къде се намира.

— Хонконг — каза Сакура. Франсин кимна утвърдително.

— Да. Коулун. Тук си в безопасност. Как се чувствуваш?

— Вие ми се свят — каза Сакура. Под това зеленикаво небе всичко й изглеждаше нереално. Шевовете на полуотрязаното й ухо ужасно я боляха. — Може ли да видя лицето си?

Франсин кимна утвърдително и я отведе в банята. Апартаментът бе малък, чист и безличен.

— Никой не знае, че този апартамент е мой — каза Франсин на Сакура. — Тук никой няма да те открие. С нас е Клей Мънро. Отиде да купи храна и скоро ще се върне.

Сакура погледна лицето си в огледалото. Под очите й имаше сенки. Свали бинтовете от ухото си. Раната бе грозна и черна. Шевовете, подобни на мравки, бяха покрити със съсирена кръв. Изваждането на конците нямаше да е приятна работа.

— Казах им да внимават с шевовете — каза Франсин. — Казаха, че ще остане белег, но че косата ти ще го закрие.

— Защо си толкова любезна, Франсин? Нима гледката на малко пролята кръв може да те разстрои?

— Не — отвърна Франсин. — Просто се опитах да подходя практично към проблема.

— Защо ме доведе тук?

— Заради твоята безопасност.

— Не можеш да ме защитиш.

— Съмнявам се да си в състояние да прецениш какво мога и какво не мога — сухо отвърна Франсин.

Погледите им се срещнаха в огледалото.

— Ще помогнеш ли на Луис? — попита тихо Сакура.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна хладно Франсин.

Сакура преглътна.

— Франсин, може и да не си правиш труда да спасяваш мен. Моля те обаче да спасиш него.

— Вече ти казах, че ще видя какво мога да направя. — Франсин докосна леко рамото на Сакура. — Спа непробудно осемнадесет часа.

Сакура се наведе и наплиска лицето си с вода, после каза:

— Сънувах селото. Сънувах мига, когато открих къде държат черепите.

— Какви черепи?

— Племето бе на ловци на глави. Един от мъжете бе убил японски часовой. Отрязал му главата и я донесъл в склада. Оказа се, че черепите са съкровището на племето. Черепите на неговите врагове.

Изражението на Франсин се бе променило.

— И ти си спомни за всичко това?

— Бях го забравила. Спомних си го в съня си.

— Защо според теб се върна към този спомен?

— Не знам. Може би се дължи на упойката. Така или иначе, сънят бе много реален, много образен. Спомних си как спях заедно с много други деца и кучета. Всичко бе като наяве — Сакура видя малката кабинка с душ. — Не съм се къпала от много отдавна. Може ли да взема душ?

— Да, разбира се. Но преди това трябва да ти бия инжекцията.

Сакура проследи с поглед как Франсин приготви инжекцията със стрептомицин.

— От коя страна ти бих последната? — попита Франсин.

— Не си спомням, пък и няма значение — отвърна Сакура. Повдигна нощницата си и оголи бедрата си, целите покрити с тъмни петна. Франсин бързо се справи със задачата си. Сакура само леко се намръщи.

— Ще ти донеса кърпи — каза Франсин, докато изхвърляше спринцовката. — Купих ти и дрехи, но не знам дали ще ти бъдат съвсем по мярка. Оставих ги в стаята ти. Ще купим и други, когато се почувствуваш достатъчно добре, за да излезеш.

— Благодаря ти, Франсин — тихо каза Сакура. Съблече нощницата си и се вмъкна под душа.

След като излезе от банята, облече дрехите, които й бе оставила Франсин — бели панталони и памучна риза в неутрален мек цвят. Размерите почти напълно й съответствуваха, а дрехите бяха съвсем подходящи за горещия климат.

Междувременно Мънро се бе върнал и бе започнал да подрежда кутии с храна върху масата — ориз и патешко. На Сакура главата й щеше да се пръсне, а тридесетте шева на ухото й бяха тридесет огнища на мъчителна болка.

— Гладна ли си? — попита Мънро.

От антибиотиците й се гадеше, а от уханието на китайска храна й стана още по-зле.

— Ще хапна само малко плодове — каза тя. Седнаха на масата. Сакура взе резен папая и едно манго. Мънро и Франсин седнаха срещу нея.

— Разкажи съня си на Клей — нареди й Франсин. Сакура погледна Мънро в очите.

— Сънувах селото. Сънувах как в едно от помещенията открих черепа на японски войник, окачен на тавана.

— И какво още си спомняш?

— Незначителни неща. Неща, за които въобще не се бях сещала от много години. Как деца и кучета спяхме заедно, притиснати един до друг.

Мънро леко се усмихна.

— Няма как да не си сънувала и бълхи.

— Така е — потвърди тя, — Сънувах и бълхи. Сънувах как се чеша до разкървавяване.

Очите му бяха безизразни. Често имаше такова изражение, когато я слушаше.

— Често ли сънуваш онези времена?

— Не. Никога не бях имала подобен сън.

— И защо според теб го сънува точно сега?

— Не знам. Мислиш, че те лъжа ли?

— Не съм казал такова нещо.

— Лицето ти те издава.

— Спокойно, Сакура, никой не те обвинява в нищо.

— Ти каза, че не можеш да си спомниш за нищо, случило се преди клането — вметна тихо Франсин. Хранеше се умело с пръчици. — Този спомен обаче е отпреди клането.

Сакура кимна утвърдително.

— Да. Той дойде от тъмното време.

— От тъмното време?

Сакура се опита да открие подходящи думи.

— Все едно че си в тъмна стая и се е отворило прозорче, през което прониква тънък лъч светлина.

— Такова ли усещане имаш? Че в главата ти има тъмна стая?

— Да, нещо от този род.

— Излиза, че ако това прозорче се отвори повече, ще си спомниш за повече неща, така ли?

— Може би. Веднъж в Сингапур ходих при хипнотизатор, за да се опитам да възвърна спомените си. Не можа да ми помогне. В Сайгон пък един психиатър се опита да постигне същото с наркотици. С ЛСД, ако не се лъжа.

— Лекар ти е дал наркотици? — попита Мънро.

— Да. Каза, че те щели да възстановят спомените ми.

Само че нищо не се получи, макар и да имах ужасни кошмари. Лекарят каза, че страдам от избирателна амнезия. Че от ужаса, който съм изпитала, когато японците са избили селото, съм забравила коя съм.

— Не съм лекар — каза Мънро. — Ти обаче ясно си спомняш нападението, нали?

— Да.

— Каза, че ясно си спомняш убийствата, щиковете и кръвта, нали така?

Тя докосна с пръсти наранената половина на лицето си.

— Да.

— Защо си спомни само лошите неща, Сакура? Ако лекарят е бил прав, тези спомени щяха да са заличени.

Тя стисна устни.

— Казвам ти самата истина.

— Ако убийството е изличило спомените ти, не би трябвало да си спомняш нищо за самото него. Цялата работа изглежда нелепа.

— Говоря самата истина — каза Сакура разгорещено. — Върви по дяволите, Клей! Моля те да не ми устройваш разпити.

— Просто се опитвам да си изясня нещата.

— Съвсем ясно ми е какво се опитваш да направиш! Франсин остави пръчиците и сухо каза:

— След като Сакура вече се възстанови, време е да извикаме лекар, за да я прегледа.


Апартаментът се намираше в Коулун. Бе разположен в близост до залива в квартала, който не бе нито беден, нито богат, нито посещаван от туристи. Франсин бе закупила това жилище, както и още няколко други като него, като ги възприемаше като инвестиции. Бе регистрирано не на нейно име, а на името на една от нейните анонимни компании. Не й се вярваше да е лесно да ги открият. При все това тя прояви голяма предпазливост, когато на следващия ден изведе Сакура от жилището. Лекарят бе препоръчал да излезе малко на въздух. Сакура имаше нужда от още дрехи, така че Франсин я отведе в един близък търговски център. Избра най-натовареното следобедно време, когато съчетанието от грамаден черен мъж и две евразийски жени щеше да привлече най-малко внимание.

Сакура не прояви особен интерес към дрехите, така че Франсин й ги избра сама. Тръгнаха обратно към жилището с пакети в ръце. През нощта бе валяло и между облаците се виждаше осветеният от слънцето връх Виктория. Гъстата растителност по склоновете му контрастираше с небостъргачите и жилищните сгради.

На обратния път за апартамента минаха покрай малък парк, в който си играеха деца. Сакура спря и попита:

— Може ли да поседнем за малко? Уморена съм.

— Съвсем близо сме до вкъщи — отвърна Мънро. Ухото й гореше от раната.

Трябва да си почина малко — каза тя сопнато. — Това престъпление ли е?

— Не, не е престъпление — отвърна й търпеливо той. — Просто не искам да бъдеш забелязана.

— Кой ще ми обърне внимание тук?

— На мен съвсем определено ще ми обърнат внимание. — Мънро я хвана за ръката. — Хайде, нека се приберем. Няма смисъл да стърчим тук. Тя дръпна ръката си.

— Не ме докосвай!

— Нека си почине за малко — съгласи се Франсин. — Малко свеж въздух ще й дойде добре. Аз ще се прибера. Трябва да се обадя по телефона.

— Добре — съгласи се неохотно Мънро. Той последва Сакура в парка, а Франсин тръгна към апартамента. Седнаха до една стена. Детската площадка бе пълна с деца, които се спускаха по пързалките и се люлееха на люлките. На пейките бяха насядали множество родители, баби и дядовци, както и бавачки филипинки. Мънро погледна Сакура и забеляза, че гледа играещите деца напрегнато. Бе стиснала юмруци.

— На колко години е момченцето ти? — попита внимателно той.

— Почти на две и половина.

— Говори ли много?

— Да, при това на английски, френски и лаоски. Той… — Сакура преглътна, гърлото й се сви и не можа да продължи.

— Ти обичаше ли баща му? — попита Клей.

— Да.

— Не може да не си знаела, че е бил лош човек.

— Беше красив.

— Това достатъчно ли е?

— Проумях какво съм направила едва когато стана късно. Жените винаги се сещат късно — добави тя горчиво. — От много тревоги мензисът ми бе нарушен години наред. Реших, че съм стерилна, така че не взех предпазни мерки. Бях глупава.

— Не искаше ли Луис?

— Не бях планирала Луис. Когато обаче се роди, стана най-големия дар в живота ми. Компенсира всичко останало.

— Кое по-точно?

— Това, че не бях никоя. Това, че нямаше къде да отида. Държах го в ръце, когато дойдоха бомбардировачите Б-52.

— Б-52?

— Човек не ги вижда, нито ги чува, много нависоко са. Бомбите просто падат от небето. Взривовете им разкъсват земята. Изливат от небето отрова, за да унищожат дърветата. Отровата попада във водата и тя повече не може да се пие. Децата се раждат мъртви или уродливи. Животните измират. Реколтата не пониква.

— Това го видях във Виетнам — каза Мънро. — Кажи ми по-добре, след като си живяла на толкова места, защо се засели точно във Виентян?

— Защото изглеждаше много мирен град. След Токио, Банкок и Сингапур възприех Виентян като завръщане в детството си.

— Какво искаш да кажеш?

— Понякога си мислех, че през най-ранните си години — имам предвид годините преди Саравак, съм живяла в подобно място, тихо и спокойно като Виентян.

— Каза ли това на Франсин? — Не.

— Защо?

— Защото тя не иска сенки. Иска факти, а аз не разполагам с факти. Не мога да намеря думи, с които да й обясня това.

— На мен обаче ми го обясняваш. Тя го погледна.

— С теб е друго.

— Аз съм просто наемник.

— Имам ти доверие, Клей.

И впери поглед в него. Но Мънро мълчаливо продължи да гледа децата.

— Според теб Франсин ще погаси ли дълга ми? — попита тя.

Мънро вдигна рамене.

— Все ще измисли нещо.

— Ако бе сигурна, че съм й дъщеря, щеше да плати.

— Така е.

— След като обаче разбра коя съм и какво съм направила, стана по-зле. Всичко, което й кажа, влошава нещата още повече.

— Тя те разбира по-добре, отколкото си мислиш.

— А ти, Клей? Ти опитваш ли се да ме разбереш? Той най-сетне я погледна.

— Хайде да вървим.

Тя го стисна за ръката.

— А можеше да направя съвсем други неща. Да бъда съвсем различна. Нямах обаче особени шансове, Клей.

— Може би вече най-сетне получи един истински шанс, Сакура — каза й тихо той. — Ще направиш добре, ако се възползуваш от него.

— Ще го направя. Обещавам ти, че ще го направя.

— Добре. Да тръгваме.