— Така е.

— Спомняш ли си как се оказахме в селото на Нендак, след като потъна „Лотосов цвят“? Спомняш ли си, че открихме четири или пет тела на убити хора? Обесени или намушкани с щикове.

— Спомням си.

— После, когато се върнахме в селото на Нендак след войната, научихме, че японците избили селяните до крак, защото те били убили японски часовой. Това отговаря напълно на казаното от Сакура. Младите бойци обезглавили един часовой, за да отмъстят за смъртта на близките си, а после в селото им дошъл японски взвод. Франсин, това вероятно се е случило седмици, а може би и само дни след като я оставихме там.

Гласът на Франсин бе напрегнат.

— Възможно е тя да е прочела някъде това. И после да си е въобразила или измислила съня, за да съответствува на фактите.

— Само че фактите не са й известни — каза Клайв. — Вярно е, че се появиха статии за теб и за случилото се в Саравак. В нито една от тях обаче нещата не бяха разказани подробно. Нито един журналист не писа за убития часовой, за причините, поради които японците са унищожили селото на Нендак, нито за нищо, свързано с това. Писаха само, че си оставила Рут при племето ибо и че тя после изчезнала.

— Откъде знаеш това? — попита Франсин.

— Знам го, защото още от 1954 година започнах да събирам всичко, публикувано в печата за теб. — Гласът му леко се разнежи. — Знам го, защото платих на специализирани агенции да ми изпращат изрезки от дванадесет страни.

— Защо?

— Защото ти не искаше нито да ми се обаждаш, нито да ми пишеш. И след като нямах никакви връзки с теб, бях принуден да проследя живота ти с помощта на изрезки от вестници.

— Боже мой!

— Не вярвам, че Сакура си е измислила всичко това. Мисля, че става дума за истински спомени. Франсин, ти наистина ли имаш някакви съмнения, че това не е Рут?

— Никога няма да се освободя напълно от съмненията си — тихо отвърна Франсин.

— Обаче си способна да приемеш това като голяма вероятност, нали? Франсин, никога няма да дойде ангел от небесата, за да ти каже, че тя наистина е твоя дъщеря. Възрастта и кръвната група обаче съответствуват. Била е там, където сме предполагали, че трябва да бъде, в съответното време. Тя има твоя глас и твоето лице. Има дори и твоя инат — нека Бог я пази.

Франсин се усмихна лукаво.

— Ти дойде тук с намерението да ми отвориш очите, Клайв. Изглежда, междувременно успя да отвориш и своите.

— За Бога, да. Не притежавам твоето богатство, но ако имаш затруднения в събирането на капитала, аз съм насреща.

— Какъв капитал? — попита Франсин.

— Нали трябва да съберем шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— Въпросът с парите въобще не те засяга — отвърна решително Франсин.

— Рут ме засяга. Мога да намеря четиристотин хиляди долара в брой.

— Пенсионното ти осигуряване, нали? — предположи Франсин.

— Е, ще поработя още някоя и друга година.

— Драги Клайв, ще изчакам да ти премине въодушевлението — сухо каза Франсин.

— Не става дума за въодушевление. Ти си решила да плащаш, аз реших да помогна.

— С твоята пенсия ли?

— Виж какво, вече съм над петдесетте. Обичал съм само една жена в живота си и тя ме изостави. Обичах само едно дете и го изгубих. Нямам какво друго да очаквам. Очаква ме пенсия, а след това още двадесет или тридесет години ще гледам как залязва слънцето. Не бих казал, че това ме въодушевява. И изведнъж, подобно на комета след залез, се случва това. Изведнъж се оказва, че не съм си пропилял живота. Случва се чудо, което не искам да поставям под въпрос и което ми дава възможност да поправя грешките си. Да си върна нещо, което съм изгубил. Имат ли тук значение парите?

Франсин наля още три уискита. Известно време помълчаха, чуваше се само движението на автомобилите.

— Не ми трябват парите ти, Клайв — каза най-после Франсин. — Благодаря ти обаче за предложението. После погледна Клей, който си мълчеше.

— Клей, според теб бих ли могла да се свържа направо с генерал Джай Хан?

Той се размърда в стола си.

— С Джай Хан? Джай Хан може би е много труден за откриване.

— Да де, но така няма ли да си спестим много разправии?

— Да, определено ще си ги спестим.

— Това е по моята част — каза Франсин. — Когато Сакура се събуди, ще я попитам как да установя контакт с него.

Франсин седна на леглото на Сакура и приготви спринцовката. Заби я в бедрото й и прибави още едно черно цвете към колекцията. След това изтегли иглата.

— Сакура, искам да се свържа с Джай Хан.

— Защо?

— Искам да говоря лично с него. Искам да разбера какво може да се направи. Гласът на Сакура се изпълни с възбуда и напрежение, досущ като гласа на момиче.

— Да не би да си решила да платиш парите?

— Не съм казала такова нещо — отвърна Франсин. — Просто искам да поговоря с него.

— Да си имаш работа с него не е лесно.

— В цялата тази история няма нищо лесно — съгласи се Франсин. — Как мога да се свържа с него?

— Когато е във Виентян, отсяда в хотела „Виен Чан“. Той е негов собственик или съсобственик. Търсят го там.

— Добре, и аз ще го потърся там.

Франсин понечи да стане, но Сакура стисна ръката й и прошепна:

— Благодаря ти, Франсин.

— Още нищо не съм направила.

— Искам само Луис да се върне! Не искам да умре!

— Няма да умре — каза Франсин. Поколеба се за миг и докосна косите на Сакура. В отговор тя се притисна към нея. Това бе първият им физически допир. Тялото на Сакура бе стройно и стегнато. Цялата трепереше от вълнение. — Дръж се — каза Франсин.

Сакура заговори тихо и бързо:

Трябваше да доведа Луис при тебе още когато се роди. Никога не съм те лъгала и това е самата истина. Тогава почувствувах, че най-сетне мога да се явя пред теб. Че най-сетне съм направила нещо хубаво, нещо прекрасно. Разбираш ли ме?

Франсин кимна.

— Обаче те не ми го дадоха. Роже го взе, за да изпълнявам всичко, което ми нареди. Знам, че бях глупачка. Луис обаче е невинен. Ако спасиш детето ми, ще направя всичко, което поискаш от мен. Ще бъда това, което си искала да бъда.

— Ох, Сакура! — каза нежно Франсин и я целуна по бузата. После отиде при телефона.

Връзката с Виентян се осъществяваше чрез пощенската централа и заради това отне доста време. Минаха почти пет минути преди телефонът в другия край на линията да започне да звъни. Отговори ленив женски глас. Франсин каза името си и помоли да я свържат с генерал Джай Хан. Слушалката издрънча, чу се дрезгава музика и мъжки смях.

Накрая се чу плътен мъжки глас.

— Да?

— Генерал Джай Хан?

— Да.

— Обажда се Франсин Лорънс.

— Франсин Лорънс? Ти защо напускаш Ню Йорк като призрак, Франсин Лорънс? Не се обаждаш на приятелите ми. Правиш ги на глупаци. Сега те много сърдити. — Генералът не беше съвсем наясно с английския, но продължи като картечница: — Ти сега в Хонконг?

Нямаше смисъл да отрича.

— Да, в Хонконг съм.

— Сакура с теб?

— Да, при мен е.

— Говоря с нея.

— Съжалявам, но тя е много болна. Не може да разговаря с никого.

— Толкова зле, че не може да говори с генерал Джай Хан?

— Да. Много съжалявам.

— Може би твърде засрамена? — Франсин чу как генералът отпи нещо. — Сакура е лошо момиче. Твоя дъщеря?

Франсин се поколеба, после каза:

— Може би.

— Може би, ха? И аз имам може би деца. Може би много. Знаеш какво направи на мен? Открадна от мен. Шестстотин и осемдесет хиляди долара! — Гласът му загрубя. — Аз вярвам това момиче, а то предава мен. Как да го накажа? А?

— За мен е по-важно да разбера как може да се реши този въпрос — побърза да каже Франсин, за да даде друга насока на разговора.

— Ти готова платиш шестстотин и осемдесет хиляди долара за може би дете?

— Не разполагам с такива пари.

Чу как генералът отново отпива от чашата си.

— Ти много богата, госпожа Лорънс. Всички в Азия знаят твое име. Ти „нухуан“ — императрица. Ти много умна бизнесдама. Твърде умна, за да дадеш толкова много пари само за може би дете. Чуй ме, нухуан. Аз имам много може би деца. Ти имаш само едно. Само едно. За жена е различно.

Франсин замълча — не знаеше какво да отговори. Генералът каза нещо на лаоски на някого от компанията си и се разнесе силен смях. Предположи, че е заварила Джай Хан по време на разливане.

— Съобщенията за богатството ми са доста преувеличени, генерале.

— Тогава защо ми се обаждаш? Франсин възвърна самообладанието си.

— Обаждам ви се с молба да пуснете детето на Сакура.

— Дете на Сакура. Мое семейство грижи за него. Мои жени го гледат като лели.

— За него е най-добре да бъде при майка си, генерале.

— Ти мислиш, че Джай Хан дивак? — Дрезгавият глас изведнъж стана опасен. — Че направи лошо на малко момченце? Че ще го изгори? Че ще го даде на кучетата?

— Знам, че велик човек като Джай Хан не би направил зло на дете — отговори спокойно Франсин. — Ако освободите детето, готова съм да обсъдим въпроса за парите.

— Да обсъжда? — изръмжа Джай Хан.

— Генерал Джай Хан, аз съм делова жена. Не лъжа и не мамя. Но и не разговарям под натиск.

— Не обичаш натиск? Натиск още по-лош за малко дете, императрице.

— Детето не бива да пострада — отвърна остро Франсин. — Нито пък Сакура. Не трябва да бъде наказвана повече, генерале. Знам, че ви е ядосала, и тя много съжалява за това. Тя обаче вече доста пострада заради постъпката си. Предлагам ви разговор с разбирането, че тя след това ще бъде оставена да живее на спокойствие.

— Никакви разговори. Никакви преговори. — Гласът вече определено издаваше гняв. — Плащаш всичко или убивам и двамата. Разбираш ли?

— Генерале…

— Защо ми губиш времето? Мислиш, можеш пазариш с мен? Получиш намаление? Разсъждаваш като жена, нухуан! Време разсъждаваш като мъж. Плащаш или не плащаш?

В разговора се преплетоха гласове, говорещи на лаоски и тайландски. Азиатската нощ бе изпълнена с напрегнати електрически импулси.

— Ще платя — чу Франсин собствения си глас.

— Как ще платиш?

— Предлагам да изпратите в Тайланд ваши представители, заедно с детето. В Банкок има филиали на мои дружества. Доколкото знам, там имате и банка. След като видя детето, ще разреша да бъде направен банков превод за пълния размер на сумата. След като вашите банкери потвърдят получаването й, ще освободите детето.

— Почакай, нухуан.

От Слушалката се разнесе трясък. След това Франсин чу разгорещен разговор между няколко мъже.

Току-що бе казала на Джай Хан, че ще му плати шестстотин и осемдесет хиляди долара. Думи, казани по телефона. Знаеше обаче, че е направила необратима стъпка. Ако не изпълнеше обещаното, щеше да се пролее кръв. И тази кръв щеше да омърси нейните ръце.

Чу се кратък женски писък, след това вълна от музика, някаква врата се отвори и затвори. Франсин се опита да си представи обстановката. Очевидно това бе някакъв долнопробен хотел, пълен с войници и проститутки.

Най-сетне в слушалката пак се чу глас.

— Нухуан?

— Да?

— Банков превод не върши работа. Сакура откраднала пари в брой, ти плащаш пари в брой.

Сърцето й се сви.

— Това е много по-трудно. И много по-опасно.

Дрезгавият глас отново се изпълни със заплаха.

— Не е възможно ли?

— Възможно е. Обаче намирането и пренасянето на големи суми пари в брой не е нито лесно, нито безопасно. Знаете това.

Той не прие възражението й.

— Ти донасяш американски долари. Банкноти не по-малки от петдесет долара. Даваш пари, даваме дете.

— Къде?

— Тук, нухуан, във Виентян. В хотел „Виен Чан“.

— Искате да дойда във Виентян и да ви донеса парите в куфар, така ли?

— Ти идваш и Сакура също идва.

— И Сакура ли? Генерале, казах ви, че тя е много болна.

— Сакура трябва извини на мен — отсече той. — Сакура трябва погледне мен в очи и се извини. Трябва чуя нейни думи. И мой народ трябва чуе. Иначе няма види дете. И може би кучета го изядат. Франсин се опита да запази спокойствие. Всичко излизаше изпод контрол.

— При цялото ми уважение към вас, генерал Джай Хан, намирам предложението ви за неразумно. Идването ни във Виентян би било излишен риск…

— Ти нямаш доверие Джай Хан?

Просто мисля, че обстановката е несигурна.

— Лошо — изръмжа той. — Джай Хан вярва Сакура, Сакура го мами. Сега ти трябва вярваш Джай Хан.

— Генерале…

— Аssez!6 — внезапно изкрещя генералът. — Идваш Виентян пари в брой и Сакура! — Гласът му се бе превърнал в дивашки лай. — Колко време трябва пристигнеш във Виентян?

— Не знам. Ще ми трябва известно време, за да организирам…

— Аз зает човек, нухуан. Не обичам да чакам.

— Ще се постарая да побързам.

— Ти обаждаш ми се утре. Същи час. Казваш, че вече имаш пари. Казваш кога идваш във Виентян със Сакура. Разбра ли ме?