Франсин си пое дълбоко дъх.

— Да, разбрах ви. Ще ви позвъня утре по това време. Събеседникът й изръмжа нещо и затръшна слушалката.

Докато затваряше телефона, ръката й трепереше. Тя погледна Клайв и Мънро.

— Настоява да отида във Виентян с парите. И Сакура да бъде с мен.

— Защо?

— Иска да му се извини лично пред неговите хора.

— И след това ще й пръсне черепа — каза Мънро.

— Какво да правим?

— Нека замина сам за Лаос и му занеса парите — предложи Мънро.

— Той каза, че няма да пусне детето, ако не отиде и Сакура.

— Какво каза за детето?

— Каза, че за него се грижели жените му. Обаче ми се закани. Намекна, че може да го осакати или да нахрани с него кучетата.

— Ако реши, че го мамиш, ще започне да изпраща пръстите му един по един — каза Мънро.

— За Бога, Клей! Как да пренеса седемстотин хиляди долара в куфар?

— Може би Джай Хан вече има други намерения за парите — каза Мънро. — Възможно е да е решил да ги запази за себе си.

— Обстановката не се развива благоприятно за Джай Хан — чу се гласът на Сакура.

Всички се обърнаха. Тя бе застанала на вратата. Беше бледа и напрегната.

— В какъв смисъл? Губи битките ли? — попита Франсин.

— Не е само това. Виентян бе най-голямото тържище за злато в Югоизточна Азия. Сега обаче в планините, а и в съседен Виетнам, има твърде много комунисти. Офанзивата „Тет“ уплаши търговците. Сингапур учреди собствен пазар за злато. Сингапур е безопасно място. Виентян ще се срине и в него няма да остане нищо, за което да заслужават да се водят боеве. Дори и американците ще го напуснат.

— Казваш, че той ще изгуби всичко, така ли? — попита Франсин.

— Да.

— Тогава защо не поиска да му преведем парите в Швейцария или Андора?

— Джай Хан не знае нищо за Швейцария и Андора — отвърна Сакура. — Макар и генерал, той е в крайна сметка просто вожд на едно планинско племе. Трябва да замина за Виентян — продължи тя тихо. — Нанесох му обида пред неговите хора и заради това той държи да му се извиня.

— Ами ако поиска нещо повече? — попита Клайв

— Нека го получи — отвърна Сакура.

— Дори и живота ти?

— Ако не отида, той няма да освободи Луис. Не мога да искам милост от него. Трябва да се съглася на всичко, което поиска.

— А ако реши да те осакати? — попита Франсин. — Дори да те убие?

— Не знам.

— Какво прави с пленниците от Патет Лао? — попита Мънро.

Сакура се замисли.

— Понякога ги разстрелва. Понякога ги затваря във варели за бензин и ги заравя живи.

— Е, това ви дава представа що за човек е — каза Мънро.

— Не съм дошла дотук, за да те изгубя точно сега, Сакура — каза Франсин. — Ако е необходимо, ще дам на Джай Хан още пари.

Сакура поклати глава.

— Той няма да се съгласи, Франсин. Не разбираш неговата природа. Ако не отида, просто ще убие Луис.

— Ще трябва да заминем всички — каза Мънро. — Имаме проблем не само с Джай Хан, но и с Макфадън и неговите хора. Сакура знае твърде много. Ще им е по-трудно да я убият в присъствието на трима чуждестранни свидетели.

— Това, което знае Сакура, може да бъде и нейно оръжие — каза Клайв. — Може да напише показания, в които обяснява опиумната връзка между ЦРУ и Джай Хан, и да ги заверим при нотариус. Ще бъде инструктиран, ако тя или който и да е от нас не се завърне от Лаос, да публикува показанията заедно с новината за нашето изчезване. Всичко това трябва да бъде обяснено на Джай Хан предварително, за да има време да го обмисли преди нашето пристигане.

Настъпи мълчание. Франсин за миг затвори очи. Имаше чувството, че съдбата ги е оплела в мрежа, от която трудно ще се измъкнат. Стори й се, че през изминалите седмици е гледала филм за самата себе си. Филм, в който правеше и казваше неща, за които не бе подозирала, че са й по силите.

— Добре. Така да бъде — каза тя. — Ще заминем всичките.

Клей Мънро се събуди като котка, внезапно. Измъкна огромното си тяло от леглото и мълчаливо отиде на балкона. Бе усетил присъствието й там. Инстинктът му не го бе подвел. Видя стройната фигура на Сакура, изправена до перилата.

— Какво правиш, по дяволите? — попита я.

— Просто гледам — Сакура наблюдаваше виещите се светлинни ленти далеч под тях. Отдолу премина полицейска кола или линейка с примигващи светлини. Сирената й вещаеше лоши новини. — Колко е часът?

— Пет сутринта. Какво правиш тук?

— Не можах да заспя. Те все още приказват.

— Франсин и Клайв ли?

— Цяла нощ приказват.

— Стара любов. Сигурно имат да си кажат много неща.

— Никога няма да имам такива отношения с друг човек — каза Сакура. — Не виждам какво бих могла да му кажа, което да не се вмести в десет минути

— Мила, ти би могла да разказваш живота си цяла година, без да се повториш.

Тя поклати глава.

— Не мога да разказвам за самата себе си така, както го правят други. Понякога искам да споделя неща, които са се случили с мен, които са ме наранили. Не ми е обаче по силите.

Мънро я хвана за ръката.

— Дръпни се от парапета, Сакура.

— Защо?

— Много е нисък.

— Страх те е да не скоча. — Сакура се усмихна. — Както се бе уплашил да не би да скоча от перваза на болницата.

— Щеше ли да го направиш?

— Може би.

— Значи дръпни се от парапета. — Пръстите му стиснаха ръката й. Тя също стисна неговата ръка.

— Клей, ти обичаш Франсин, нали? Той се изненада от думите й.

— Това са глупости!

— Нямам пред вид секса. Обичаш я просто така.

— Тя ми плаща.

— Нямам предвид това. Ти я обичаш и тя го знае. И аз го знам.

Мънро помълча, после каза:

— Тя е…

— И аз съм, Клей.

— Да. Права си.

— Ти на моя страна ли си, Клей?

— Винаги съм бил на твоя страна.

— Не е така. Винаги си бил на страната на Франсин

— Ако искаш да бъда лоялен към теб, а не към Франсин, си губиш времето — отговори й рязко той. — Тя обаче иска да ти помогне и това означава, че и аз искам да ти помогна.

— Заради нея ли? А не заради самата мен?

— Какво искаш от мен, Сакура? — попита той малко сърдито.

— Искам да знам дали чувствуваш това, което чувствувам аз.

— Какво имаш предвид? — попита той, макар че я разбра много добре.

— Понякога очите ти стават кехлибарени, като на лъв. Гледаш ме така, сякаш ще ме разкъсаш.

— Гледам те така, защото не знам какво ще направиш в следващия момент.

— Това не ти ли харесва? — На меката светлина тя приличаше на дете. Клей реши, че когато всичко приключи, Франсин ще затвори Сакура в някакъв забранен град, където тя ще живее в богатство и охолство и той повече няма да я види.

— Я по-добре си лягай — каза той.

— Не ти ли е приятно да разговаряш в мрака с мен?

— Няколко часа сън не биха навредили на нито един от двама ни. Тя тихо се засмя.

— Страх те е от мен.

— Не ме е страх от теб, Сакура.

— Страх те е. Уплаши се от мен в онази стара сграда, когато държах ножа. — Очите й блеснаха. — Знаеше, че ще те пробода. Знаеше, че можеш да ме пребиеш, но че преди това ще те пробода. Не съм ли права?

Той се усмихна.

— Права си.

— Сега нямам нож, но въпреки това те е страх от мен.

Защо?

— Страх ме е да не се нараниш.

— Като скоча ли?

— И по други начини.

— Дълги години носех в себе си смъртта на Томоюки — каза Сакура, загледана към улицата. — Възприемах я като болест, която те кара да плачеш. През целия си живот си мислех, че може да се самоунищожа. Да се превърна в нищо. Като Томоюки.

— Ти си от тези, дето оцеляват, Сакура — каза Мънро. Беше нащрек и можеше да я хване във всеки момент.

— Така ли изглежда? — Сакура присви пълните си устни. — В Сайгон веднъж ми се случи нещо наистина много лошо. Тогава реших, че ще се самоубия. Че ще се възползувам от това, което научих от Томоюки.

— Защо не го направи?

— Бях готова да го направя. Разговарях дълго с Томоюки. Мислено, разбира се. Разговаряхме цяла нощ и после се сбогувах с него. Прав си: никога вече няма да помисля за самоубийство. Освен ако не е необходимо, за да спася сина си. Така че не се тревожи повече за мен.

— Ще го спасим, без да се налага да умираш.

— Ти презираш ли ме?

— Не. Защо да те презирам?

— И не би трябвало — отвърна му тя сериозно. — С теб си приличаме, Клей.

— Сериозно?

— С теб са се случили много лоши неща във Виетнам.

— С всекиго, който е бил във Виетнам, са се случили лоши неща.

— Случили са се специално на теб. — Тя внезапно сложи ръка на гърдите му. Малката й длан обгори кожата му като огън. — На теб, на Клей Мънро. Виетнам те е променил.

— Откъде знаеш?

— Чувствувам го. — Тя не отмести ръката си. — Направили са ти лоши неща и ти самият си направил лоши неща.

— Така е — отвърна той малко грубо. — Така е на война.

— Не бива обаче да носиш тези неща постоянно в себе си. Трябва да се освободиш от тях. Както го направих аз.

— Добре. Благодаря ти за този психотерапевтичен разговор. — Той посегна да махне ръката й от гърдите си. Пръстите й обаче се преплетоха с неговите и ги стиснаха.

— Не можеш да освободиш ръката си от мен. Опитай се да го направиш.

Той издърпа пръстите си. Тя обаче бе бърза като змия и отново стисна пръстите му.

— На тази игра съм играла с други деца в Токио. Никой не можеше да ме победи.

Раздразнен, той дръпна ръката си. Тя бе предвидила движението му и макар и да бе силен, пръстите й отново стиснаха неговите.

— В болницата ти ме гледаше през огледалото, нали? Той се поколеба дали да каже истината, после призна:

— Да. Това ми бе работата.

— И си ме гледал, докато се събличам?

Той пак се опита да дръпне ръката си, но тя бе много бърза, а и в тънките й пръсти се криеше невероятна сила. Нямаше как да се освободи, без да й причини болка.

— Не — отвърна нетърпеливо. — Не съм правил това.

— Не си ли ме виждал гола?

— Не.

Тя лукаво се усмихна и попита:

— Не си ли виждал гърдите ми?

— Не съм обръщал внимание.

— Лъжеш. Усетих погледа ти. Беше ти приятно да ме гледаш.

— Глупости.

— Искаш ли да знаеш какво ми се случи в Сайгон?

— Стига да искаш да ми разкажеш.

— Петима американски морски пехотинци ме взеха за проститутка. Не ми повярваха, когато им казах, че грешат. Изнасилиха ме, а после ме пребиха. Мънро не каза нищо. Престана обаче да се опитва да освобождава ръката си.

— С един щях да се справя. Може би и с двама. Но не и с петима мъже. Знам как мога да се справя с един мъж. Това ти е известно.

— Да, известно ми е.

— Владея джудо, карате и джиу-джицу. И то добре.

— Сигурен съм в това.

— Никога обаче не съм била проститутка. След като войниците ме изнасилиха, останах с чувството, че са ми отнели последното, което имам. Разбираш ли ме?

Мънро само кимна. Разумът му и без това бе изпълнен с неща, които не искаше да си представя.

— Отидох до реката и изкарах цяла нощ, седнала на кея. Наблюдавах как нощните светлини танцуват върху водата и се замислих дали да не започна да танцувам с тях. Не го направих обаче. Не им позволих да ме унищожат. — Тя го погледна. — Разтревожих ли те? Май наистина ти развалих настроението. Заради това и не говоря за себе си.

— Не си ми развалила настроението.

— Не бях казвала това на никого.

— И на Роже ли?

— Щеше да ми се присмее. Ти си първият, с когото го споделям.

— Съжалявам. Не трябваше да го правиш.

— Клей, изглеждам твърда, но съм твърда само отвън. Отвътре съм нежна.

Лицето й се бе превърнало в сияещ овал, устата й — в сянка. Той се опита да си представи отчаяно момиче, седнало до реката и колебаещо се дали да не се самоубие. Тя докосна лицето му с връхчетата на пръстите си и прошепна:

— Ти си едър и силен. Всички се боят от теб. Кожата ти обаче е нежна, като кадифе. Когато ме докосваш, усещам нежността ти.

Мънро бе пожелавал много жени и те никога не му бяха отказвали. Във връзките с тях той бе винаги по-силната страна и след като ги завоюваше, интересът му гаснеше. Сакура обаче бе нещо различно. Тя не просто събуждаше желание. Тя го бе пленила с чара си. Искаше да научи всичко за нея. Искаше да опознае всичките й болки, целия мъчителен път, който бе извървяла.

В нея обаче се криеха същевременно опасност и коварство. Сакура бе водовъртеж, от който можеше и да не се измъкне. Ядоса се на самия себе си заради това, че кръвта му се разгорещи.

— Не сме създадени един за друг, Сакура — тихо каза той.

— Напротив! — прошепна тя. — Трябваше да се срещнем именно по този начин!

Притисна се към него. Тялото й бе гъвкаво и горещо. Той усети как слабините му внезапно се изпълват с желание. Тя усети как членът му, притиснат към тялото й, се втвърдява.