— Ти и любовникът ти ни ебахте мамата, като ни пъхнахте пръти в колелата. Дием се приведе към тях и се усмихна.

— Рикар се опита да започне престрелка с нас в Саванакет. Когато го измъкнахме от колата, наброихме двадесет и шест рани от куршуми. Въпреки това бе все още жив. Лично аз започнах да го разпитвам, но той умря малко след това.

Каквото и да чувствуваше Сакура, на лицето й не бе изписано никакво вълнение.

— Детето ми живо ли е, полковник Дием?

— Разбира се! — отвърна Дием с изражението на човек, комуто този въпрос се е сторил нелеп.

0’Брайън май за пръв път забеляза, че ръцете му са мръсни, и започна да ги бърше в ризата си.

— Което си е вярно, вярно си е. Хлапето си е живо и здраво. Само дето реве по цял ден и побърква жените на Джай Хан.

— Кога ще ни доведат Луис? — попита Франсин.

— Вие ще отидете при него — отвърна Дием. — Разбира се, след като уредим сметката.

Настъпи тягостно мълчание. Бе нарушено от щракането на златната запалка на Дием, когато запали втора цигара. Първата, изпушена наполовина, остана в пепелника.

— Искате да ви дадем парите тук, а после да заминем на север, за да приберем момчето, така ли? — попита Мънро.

— Ще ви бъде осигурена охрана — каза любезно Дием. Пръстите му си играеха със запалката. — Нашите хора ще ви придружат дотам и обратно.

— Според мен трябва първо да приберем детето, а после да ви платим — отвърна също така любезно Франсин.

— Можете да си мислите каквото си искате, но тази работа няма да стане — вметна 0’Брайън с кисела гримаса. — С тези пари си плащате екскурзия с придружител в района на въстаническите действия. Прибирате си сувенирчето, предавате много здраве на Джай Хан от нас и се измъквате по живо, по здраво от Лаос. Това е положението.

Дием тихо нареди нещо на лаоски на сержантите и един от тях се запъти към изхода; ботушите му закънтяха по дървения под.

— С ваше позволение, той ще доведе пилота — каза Дием със скована учтивост. После огледа Мънро. — Вашият слуга е превъзходен екземпляр, тайате. Всички ли ваши хора са едри като вас? — попита той Мънро.

— Какво имате предвид, като казвате „ваши хора“, полковник?

— Черните хора — каза Дием, докато разглеждаше с интерес масивните рамене на Мънро. — Негрите. Всички ли са така едри?

— Не, мой човек — отвърна сухо Мънро. — Бебетата ни са съвсем мънички.

Дием се усмихна малко насила.

Сержантът се върна с един човек — бе го хванал за ръката. Човекът бе възрастен, с изхабено лице и тъжни очи с торбички под тях. Бе облечен със смачкана кафява униформа. Върху джоба на сакото му бе избродиран гербът на някаква авиокомпания.

— Това е Понсири Крон — каза Дием с жеста на човек, който представя министър. — Един от най-добрите чартърни пилоти във Виентян. Ще ви откара във вътрешността срещу разумно заплащане. Колко ще поискаш, Крон?

— Двеста долара — каза човекът

— Ти си тайландец, нали? — попита Мънро и човекът кимна утвърдително. — Каква стока пренасяш?

Крон си бръкна в носа.

— Медикаменти. Мънро погледна Дием.

— Пренася опиум.

— Крон е много опитен пилот — отвърна Дием. — Ще ви откара при генерал Джай Хан, за да приберете детето. Познава добре пътя и владее английски.

Мънро огледа още веднъж пилота и опустошенията, които му бе нанесло пушенето на опиум. Кожата му бе като на труп, а погледът — празен,

— Само с нарколинии не бяхме летели — промърмори той.

— Утре ще приберем парите — продължи Дием. Очилата му със златни рамки проблеснаха, докато оглеждаше останалите присъствуващи. — Ще ви дам и писмо до Джай Хан. Веднага след това можете да излетите с Крон.

Никой не му отговори.

— Предполагам, че парите се намират в сейфа на вашия хотел — продължи Дием усмихнато. — Ще дойда за тях, да кажем… към осем и половина. Ще ви помоля да ме извините за ранния час, но предполагам, че и вие ще пожелаете да излетите колкото се може по-рано. Така или иначе, Крон би предпочел да осъществи обратния полет по светло.

Дием не преставаше да се усмихва любезно, но Франсин чудесно си даваше сметка, че тази любезност на лаоския принц е напълно престорена. Зад нея се криеше хладната самоувереност на човек, сигурен, че държи всички козове и че ще спечели играта при всички положения.

— Вярвам, че подобно решение е приемливо за всички ни — каза той и стана. — Пожелавам ви приятна вечер. До утре. — След това излезе, придружен от Крон и сержантите.

О’Брайън ги проследи с уморен поглед и каза тихо, сякаш говореше на себе си:

— Взимат ни за идиоти. Продават пушките, които им даваме, на бирманците. Превозват си шибания хероин в нашите самолети и ни казват, че е ориз. Взимат ни парите и прибират хиляди долари за заплати на войници, които не съществуват. Че така може ли да се спечели война? — Обърна се към Мънро. — Ти какво мислиш.

— Не — отвърна Мънро.

— Не — повтори 0’Брайън. — И аз така мисля.

— Можем ли да имаме доверие на Дием? — попита Франсин.

— Нямате избор — отвърна 0’Брайън. — Много-много не се мотайте. Този път лайната наистина попаднаха във вентилатора. Властите могат да ги спасят само големите дъждове. Патет Лао продължава да ги скъсва от бой. Нашите хора са или мъртви, или уморени до смърт. Или просто бягат. Планините са пълни с хора, които бягат. — О’Брайън издуха пушек към Мънро. Говорът му бе станал завален било от алкохола, било от умора. — Голям бой ни удариха. По-лош от миналогодишния. Да не забравя, много е приятно да си поговориш със сънародници.

От съседна маса се разнесе смях. Между бирените бутилки се разхождаше келнерка, която показваше номера с цигарата или някакъв друг трик. О’Брайън погледна Мънро.

— Ти падаш ли си по политическите теории, капитане? Чувал ли си за теорията за доминото?

— Нали заради това бях във Виетнам.

— Аха. — 0’Брайън погледна към келнерката върху съседната маса. — Една шибана работа е ясна: съдбата на цивилизацията няма да се реши тук. Всичко това след малко ще стане на пепел.

— След колко малко?

— Кой знае? Може би още утре. Чуйте ме, нухуан. Платете парите и измъкнете хлапето преди нещо да го е направило на парчета. — О’Брайън пресуши чашата с уиски. — Разбрахте ли ме? Не мислете повече за това. Просто го направете.

— Не ни е оставен друг избор — каза сопнато Франсин.

Бяха се върнали в хотела. Жестоката следобедна горещина бе започнала да отслабва. Сакура бе бледа и напрегната.

— Ако дадем парите на Дием, той ще ги задържи за себе си, а Джай Хан няма да получи и пукнат долар — възрази Сакура.

— Сакура, ти чу какво каза 0’Брайън — каза спокойно Клайв. — Дием е представител на лаоските власти. Джай Хан ще трябва да приеме тази договореност. Така, както я приехме ние.

— Той ще измами Джай Хан — каза Сакура. — Когато Джай Хан научи за това, ще убие Луис.

— Дием разполага със самолет — вметна Мънро. — Как иначе ще открием Джай Хан? Да не би да искаш да обикаляме цял Лаос с кола с един куфар с пари и да го търсим?

— И това ще е за предпочитане пред предаването на парите на Дием.

— Не можем да си позволим това, Сакура — каза уморено Франсин. — Дием знае, че парите са тук. Твърде късно е да се опитаме да ги прехвърлим през реката в Тайланд. Той ще дойде тук в осем и половина сутринта. Нямаме друг избор. — Франсин се бе преоблякла и бе сменила копринения костюм с памучно сако и панталони и сандали. Мънро забеляза, че има малки крака, като на момиче. Краката на Сакура бяха същите. Мънро изпитваше към Франсин възхищение и — Сакура бе напълно права — своеобразна обич. Бяха преминали през много премеждия заедно и той бе разбрал що за човек е тя. Бе наистина силна, издръжлива и волева.

Сакура скърцаше със зъби.

— Моля ви да ме изслушате. Знам какво говоря.

— Какво можем да направим? Ние сме в ръцете им.

— Трябва да намерим някакъв изход! — започна да умолява тя. — Всичко, което ни разправи Дием, е лъжа.

— Откъде знаеш?

— Знам!

— И да се опитаме да се противопоставим на Дием, той ще вземе парите със сила — каза Мънро. — Да не мислиш, че този тенекиен сейф ще бъде някаква пречка за него?

Трябва да вземем парите и да тръгнем веднага — настоя на своето Сакура. — Трябва сами да открием Джай Хан.

— И да тръгнем, ще ни спрат след първите двадесет километра — каза Мънро.

Сакура закри лицето си с ръце. Всички впериха погледи в нея.

— Може би си струва да се опитаме да открием Макфадън — предложи Клайв. — Може би е в по-близки отношения с Джай Хан, отколкото с Дием.

— Как ще открием Макфадън? — Мънро поглати глава. — Такива като Дием съм ги виждал във Виетнам. Хитри малки човечета, които си палят цигарите със златен „Дънхил“ и се хилят, докато ни гледат как ядем лайна заедно със селяните. Тази страна е собственост на Дием и винаги ще е така. И да се откачиш от този Дием, ще попаднеш на друг Дием пак с широка усмивка и златен „Дънхил“. Ако не му платим, вместо него ще се появи някой друг, още по-лош.

Франсин кимна в знак на съгласие.

— Така е. Освен това аз разбирам хората като Дием. С тях може да се върши работа. — Докосна рамото на Сакура. — Дием остави у мен впечатлението, че трябва да постъпим по този начин, Сакура. Трябва да му се доверим.

— Не бива да му се доверяваме — тихо отвърна Сакура.

— Не съм съгласна с теб — каза Франсин и стана. — Така или иначе, нямаме избор.

След като Франсин и Клайв се прибраха в своето бунгало, Мънро се обърна към Сакура и я попита:

— Наистина ли смяташ, че Дием ще измами Джай Хан?

— Дием ще задържи парите за себе си. — Устните й бяха пресъхнали. — Ти си прав. Винаги ще се намери някой Дием. Ще обещае какво ли не на Джай Хан и ще му наговори сладки приказки. Дием обаче е принц, докато Джай Хан е обикновен племенен вожд. Джай Хан никога няма да получи парите.

— Може би ще остане удовлетворен от писмото, което Дием ни обеща.

— Джай Хан чудесно знае цената на такива писма.

— Дием нали е непосредствен началник на Джай Хан? При това положение не виждам какво друго можем да направим. — Мънро отиде до Сакура и докосна раменете й. Бе много напрегната. — Опитай се да се отпуснеш.

Лицето й не се отпусна.

— Клей, заведи ме у дома.

— Къде?

— В моя дом във Виентян. Когато избягах оттук, оставих там различни неща. Искам да си ги прибера.

— Ами ако някой те очаква там?

— Никой няма да ме очаква. Той поклати глава.

— Рискът е голям.

Тя се огледа. Погледът й издаваше решителност.

— Моля те, Клей. Тези неща са много важни за мен.

— Ти пък си много важна за мен.

— Трябва да ме заведеш там, Клей. Моля те! Той въздъхна и се съгласи.

— Добре, да вървим.

Мънро шофираше бавно. Във Виентян не можеше да се шофира иначе. Непавираните улици бяха пълни с пешеходци, волски коли и рикши.

В полумрака Мънро започна да усеща красотата на града. Минаха по булевард с цъфнали дървета. Малки лилави цветчета бяха покрили всеки квадратен сантиметър от пътя. Покрай тях преминаха група жени от племето мео. Бяха облечени в черни пижами и носеха лилави и зелени кърпи. На шиите им висяха тежки сребърни вериги.

Сакура гледаше през прозореца на колата.

— Работех ей тук. — Посочи му сграда с покрив от червена гофрирана ламарина сред пищна градина от палми. На покрива бе написано с бели букви „АГЕНЦИЯ ЛИ ХУА“. — Убиха го в кабинета му — каза Сакура. — Сега агенцията е собственост на Джай Хан.

— Защо го убиха?

— Обвиниха го, че търгувал с Патет Лао.

— А той наистина ли търгуваше с Патет Лао?

— Разбира се. Всички търгуват с Патет Лао. Всички искат Патет Лао да победи. На хората им омръзна войната. Омръзнаха им и американците.

Това ми звучи познато — отвърна сухо Мънро. — Излиза, че Джай Хан ти е имал доверие, макар и да е убил началника ти. Така ли е? — Да.

— Да не би да се е гласял да те направи своя жена номер три, четири и така нататък?

— Той си има три жени. Други не му трябват.

— Приел е много надълбоко обидата, която си му нанесла — каза Мънро. — Сега за Луис се грижат жените му. Държи да се явиш лично пред него. Може би иска да ти пререже гърлото със собствените си ръце.

— Възможно е — съгласи се тя лаконично.

— Да не би да се чувствува като измамен любовник?

— С Джай Хан не съм имала връзка от такова естество — каза Сакура и се намръщи. — Нямаш основания да ревнуваш.

— Въобще не ревнувам — каза Мънро. Даваше си сметка, че не е искрен. Всъщност почувствува облекчение от отговора на Сакура. Мъжете, с които бе спала, станаха с един по-малко. Сетне се засрами от мислите си.

Спряха за миг, тъй като им се наложи да изчакат редица монаси в яркожълти одеяния да прекоси улицата. Почти момчета, те мълчаливо взеха купичките с ориз, които верующите коленопреклонно положиха пред тях. Не обърнаха никакво внимание на приветствията, с които бе поднесена храната.