— Много мирно си живеят — каза Мънро.

— Утре сигурно ще напуснат храма и в крайна сметка ще се окажат в редиците на Патет Лао — отвърна Сакура.

Мънро, подпрял се на кормилото, изчака монасите да отминат и каза:

— Този (О’Брайън се бе върнал от тежка битка. Познах го по вида и по миризмата. Ако това, което каза, е вярно, Лаос се разпада.

— Вярно е. Страната наистина се разпада.

— Кога ще почнат големите дъждове? — изръмжа Мънро.

— Скоро. Военните действия се определят от сезоните. През всеки сух сезон комунистите спечелват малко повече територия. След това се окопават и се опитват да я задържат, докато почнат мусоните. Успеят ли да го направят, са в безопасност чак до следващото лято.

— Значи също като във Виетнам. Обаче този път май правителствените войски се молят за дъжд, така ли е?

— Комунистите вече ги надвиха. — Сакура бе напрегната. — Виентян се е променил. Разбрах го още в момента, когато се качихме в самолета. Пътниците му бяха филипински и китайски авиомеханици. По лицата им можеше да се разбере какво са преживели. Освен това, докато пътувахме с такси от летището до града, видях камион с хора, за които зная, че са от Патет Лао. Тези хора не би трябвало да се намират на по-малко от сто километра от Виентян, да не говорим да се разхождат арогантно по главната улица. Спри, Клей. Стигнахме.

Мънро спря пежото. Пред рамбутанова градина имаше редица олющени магазини. Повечето бяха затворени. На горните етажи щорите бяха отворени, за да влезе вечерната прохлада.

— В коя от тези къщи живееше?

Тя му посочи една къща, боядисана в синьо. На долния етаж имаше магазин за ориз. Единственият, който работеше.

— Ей тази.

Мънро огледа улицата. По средата й вървяха две жени, облечени в саронг. Зад тях каруца с биволи караше пъпеши. Покрай тях минаха две деца, но не започнаха да просят пари и бонбони, като виетнамските. Изглежда, гледката на грамадния чернокож чуждестранен дявол им бе достатъчна.

— Трябва да поговоря с продавача — каза Сакура.

— Бъди внимателна.

— Няма нищо опасно, Клей.

Той я последва в магазина. Бе мрачен и миризлив. Продавачът бе малко сбръчкано човече с няколко косъма, пригладени напречно през плешивата му глава. Когато видя Сакура, инстинктивно понечи да се шмугне зад чувалите с ориз и каците с пушена риба, сякаш очакваше да завали дъжд от куршуми.

Сакура притисна длани, направи лек поклон и започна да говори с благ глас.

Човекът отговори скорострелно на лаоски, без да откъсва уплашен поглед от Мънро.

— Мисли, че си от ЦРУ — каза му Сакура. Мънро поклати глава.

— Няма такова нещо, шефе — каза на човека и му посочи евтините си слънчеви очила. — Виж ги, не са рей-банове.

Човекът отговори с нервна усмивка. Сакура го попита нещо, той кимна енергично и после изчезна в дъното на магазина.

— Май не му е приятно да те види — каза Мънро. Чувствуваше се неловко.

— Приятели сме — отвърна Сакура. — Поправил е вратата ми. Сега отиде да търси ключа.

— А може би и да извика ченгетата?

— Не, няма да го направи.

Плешивото човече се върна и подаде на Сакура ключ с двете си ръце. Тя го пое също с две ръце и му се поклони, като промърмори нещо. Мънро реши, че е благодарност.

Качиха се по стълбите. Когато стигнаха до вратата, Мънро хвана Сакура и я тикна зад себе си.

— Нека аз да вляза пръв.

— Тук няма никой — повтори тя. Усмихна му се малко пресилено и отключи вратата. Пантите изскърцаха. — Убеди ли се?

— За Бога! — възкликна Мънро.

Сакура не каза нищо. Малкият апартамент бе направо опустошен. Разбитите мебели бяха нахвърляни върху леглото. Матраците и диванът бяха разпрани и изкормени. Чекмеджетата бяха извадени от шкафовете и разбити на трески. Разнасяше се вонята на отдавна изгнила храна.

— Това някога е било хубаво малко жилище — сухо каза Клей.

Сакура не си губеше времето за вайкания. Ровеше се из разрушенията.

— Наистина беше хубаво — съгласи се. — Търсели са парите. Би трябвало да се сетят, че няма да ги намерят тук.

Мънро отиде до етажерка с книги, направена на парчета. Кориците на всички книги бяха откъснати, както и много страници. Това бе резултат не на усърдно обискиране, а на гняв. Взе в ръка една осакатена книжка: Бодлер, „Цветя на злото“. Сакура бе написала нещо по полетата, но на френски, така че той не можа да го разбере. Пъхна книгата в джоба си и се огледа. Бяха изнасилили нейния свят. Плочите й бяха изпочупени, различните малки украшения строшени, дрехите разкъсани и разпилени върху пода.

Тя бе взела една платнена торбичка и сега пъхаше в нея най-различни неща: скъсани снимки на детето си, счупени украшения, стара кутия за пури.

— Това ли ти трябваше чак толкова много? — попита той.

— Изчезнали са много неща — каза тя, докато продължаваше да се рови из разрушенията. Взимаше парченца от вещи и старателно ги прибираше. — Няма ги бижутата ми. Няма ги и най-хубавите ми дрехи. Всичко е изчезнало. Бях сигурна, че ще ги откраднат. — Погледна го и съвсем неочаквано го дари с усмивка. От красотата й сърцето му се разтуптя.

— Това ли е всичко? — попита той изненадано. — Да.

— Нищо друго ли не ти трябва? Тя поклати глава.

— Трябваше да свърша тази работа. Сега се чувствувам добре. Благодаря ти, задето ме доведе тук.

Мънро я прегърна. Тя придърпа главата му към себе си и го целуна по устните. Устата й бе като горско цвете с покрити с роса листенца и вкус на нектар. Той усети как започва да му се вие свят. Горещият й език докосна неговия. Продължителната целувка освободи страстта им. Гъвкавото й стегнато тяло се сля с неговото и той я притисна още по-силно в прегръдките си.

Винаги бе живял сам и това му бе допадало. Този път обаче усети, че държи в ръцете си нещо безценно. Дали от това щеше да се получи нещо? Дали нямаше да е нещо прекрасно да има само една жена, да бъде винаги неин, а тя винаги негова? Тази странна мисъл го изпълни с почуда. Той да принадлежи на Сакура, а тя на него. Да прекара остатъка от живота си с нея. Стига да оцелееха от това премеждие. Пред него се разкриха изумителни възможности. Стори му се, че е стигнал върха на планина, която е изкачвал от години, и че внезапно пред взора му се е разкрил нов свят, простиращ се под нозете му.

Тялото му се изпълни със страст. Сакура притисна корема си към неговия. Очите й сияеха.

— Хайде да се приберем и да се любим — прошепна тя и го хвана за ръката.

Омагьосан, той я последва, като прекрачи счупените парчета от предишния й живот. Тя дори и не погледна назад, сякаш този живот вече не означаваше нищо за нея.

Когато се върнаха в хотел „Дипломатик“, вече се бе стъмнило. Влажният въздух бе изпълнен с песните на насекоми. Обадиха се на Франсин и Клайв и след това се прибраха в своето бунгало.

Сакура седна на леглото си и започна да рови нещата, които бе взела от дома си.

— Покажи ми кои са тези неща, без които не можеш да живееш — каза той усмихнато.

— Това са мои лични вещи — отвърна тя. Той присви очи.

— Сакура, ти ми каза, че мога да ти имам доверие.

— Казах ти го съвсем сериозно — потвърди думите си тя, пусна торбата на пода и му се усмихна. После с гъвкаво движение свали тениската си. Кожата й бе златиста, гърдите й — съвършени, с тъмни зърна. Той си пое дъх.

— Не ти ли е приятно да ме гледаш? Стефан ми каза, че имам красиво тяло. Той ме рисуваше.

— И аз бих те нарисувал, ако бях художник.

— Ще ме нарисуваш с тялото си — тихо каза тя. Присви бедра и свали джинсите си. Тялото на Клей се изпълни с топлина, когато си спомни скиците на Стефан Георги. На двете й бедра бяха татуирани черни звезди, които образуваха рамка на черния триъгълник на слабините й. Под тънкия й кръст имаше широки бедра. Бедра, създадени за любов и за раждане на деца.

Мънро като сомнамбул пристъпи напред и седна до нея, като продължи да оглежда голото й тяло. Усещаше миризмата й, уханието на жасмин, смесено с по-силното ухание на нейната кожа и на потта й. Докосна татуираните звезди.

— Спомняш ли си кога те татуираха?

— Спомням си болката. Спомням си, че трябваше да ме държат. Така татуират само жените. Татуировките привличат вниманието към това. — Докосна окосмените си слабини.

— Да — каза той с пресъхнали устни. — Така е.

— Грозно ли ти се вижда?

— Не. Отива ти.

— Радвам се — каза тя с лека усмивка. — Защото е за цял живот.

— Който и да те е създал, създал те е прекрасна. — Изящната й кожа бе покрита с малки златисти косъмчета. Космите между бедрата й бяха гъсти, тъмни и къдрави. Той ги докосна. — Виетнамските момичета почти не са окосмени тук.

— Как можеш да говориш за окосмяването на всички виетнамски жени, освен ако не си се любил с всички тях?

— Любих се с всички, които се оказаха на пътя ми — отговори той сериозно.

Тя се усмихна.

— Те се бръснат. Имам предвид проститутките. Знаят, че всички кръглооки очакват точно това.

— Навярно си права. — Той погали плоския й корем. Тя потрепери от допира и каза:

— Виждаш ли? Вече започна да ме рисуваш.

„Ей, откачил съм, не трябва да правя това — каза си той. — Стой по-далеч от нея.“

Тя обаче бе твърде сладка. Водовъртежът, в който се бе превърнала, бе нещо твърде примамливо и твърде силно. Водовъртежът го накара да се наведе над нея и да докосне нежните кафяви зърна на гърдите й с устни.

Пръстите й погалиха шията му.

— Да — прошепна тя. — Ти си мой. Мой. Зърната й имаха вкус на сол, на кожата й, на нещо горчиво и опияняващо. Кадифената им кожа се стегна и на мястото на мекотата се появи твърдост, която притисна езика му с изключителна сила. Той засмука втвърдената плът и Сакура започна тихо да стене. Желанието да я обладае бе така силно, че смазваше разсъдъка му, но той положи усилия да действува бавно и нежно. Това бе първото им любене, и щеше да има само едно първо любене. А може би нямаше да има други.

Обърна към нея поглед, натежал от желание.

— Когато в онази уличка ме ритна, ме улучи право по раната.

Леко запотеното й лице лъхаше на нощ и на възбуда.

— Усетих, че е там.

— Как така?

— Винаги усещам слабото място на противника си.

— Можеше да се прицелиш в ташаците ми, но ти реши да ме ритнеш по-нагоре.

— За тях усетих, че са силното ти място. — На подобната й на орхидея уста се изписа лека усмивка. — Вместо това се прицелих в сърцето ти.

Той отново се наведе и целуна черните звезди на бедрата й. Погледнати отблизо, приличаха на мъгляви образувания непосредствено под повърхността на кожата й. Тя нежно повдигна изящните си бедра. Половият й орган наподобяваше мида, блестяща в съвършената си раковина. Той я докосна с език. Както при зърната на гърдите й, и тук соленият вкус се смесваше с еднн по-силен вкус, вкуса на нейната плът.

Сакура потрепери и цялото й тяло се изви. Пъхна пръсти в гъстата му къдрава коса. Той вкара езика си навътре в нея, там, където вкусът бе по-различен и по-опияняващ. Чу лекия й смях.

— Какво искаш да докоснеш с този език? — прошепна тя.

В раковината се бе появил скъпоценен бисер. Той го засмука с уста и притисна меката плът към езика си, поемайки върха на желанието й. Тя започна да охка.

— Клей, така ще свърша много бързо!

— В такъв случай ще започнем отново — обеща й той с усмивка.

Очите й бяха големи и тъмни.

— Никой не е правил досега подобно нещо с мен.

— Нали имаш черен пояс по джудо?

— От джудо разбирам много повече, отколкото от това.

— В такъв случай, радвам се, че мога да те науча на нещо.

Той се зае отново с тялото й, развеселен и трогнат от нейната невинност. В много неща тя бе силна и закалена. В това отношение обаче бе напълно невинна, независимо от напереността й. Току-що го бе прочел в очите й.

Стисна бедрата й със силните си ръце, за да не може да избяга. Използува устата си, като вложи в нея цялото си умение. Усети гъвкавата сила на тялото й, докато тя се гърчеше в леглото. Имаше чувството, че е уловил делфин с мрежа. Тя достигна върха на блаженството с взрив от енергия. Започна да крещи името му и да го стяга между бедрата си. С езика си той усети спазъма на нейния завършек, странната сила, притежавана от женската плът.

Повдигна се към нея и видя, че лицето й е покрито с роса. Устата и очите й бяха подути от удоволствие.

— Клей! — прошепна тя.

Той я целуна по устните. Езикът й се плъзна между зъбите му.

— Усещам собствения си вкус в устата ти — прошепна Сакура.

— И аз.

Тя се засмя и започна да разкопчава ризата му.

— Ще ми позволиш ли да направя същото с теб?

— Можеш да правиш с мен каквото поискаш, мила. Тя съблече ризата му и го погали по шията. Откри раната на гърдите му и нежно я докосна.

— Значи тук те ритнах. — Да.