Могла съм, без да искам, да те убия — каза тя с просълзени очи. — Бедният ми Клей. Бедният войник.

— Да, бедният войник. — Той се усмихна.

Тя разкопча джинсите му и дръпна ципа. Желанието му бе преминало в болка и мъжеството му изскочи като дяволче от кутийка.

— За Бога, ти си чудесен — каза тя, като го улови в ръце. — Радвам се, че не те ритнах тук.

Наведе се и пое члена му в устата си. Той потрепери от влажната топлина. Започна да му се вие свят.

— Хей, не е ли по-добре да не се увличаме? Не е ли по-добре да го оставим за друг път — попита тихо.

Тя го погледна.

— Защо? Нима не го правя както трябва?

— Правиш го чудесно. — Той докосна лицето й. — Работата е там, че много те желая. Мога да свърша още сега, като ракета.

— В такъв случай трябва да побързаме — каза тя сериозно, бутна го на леглото и го яхна.

Мънро огледа нежното й тяло.

— Колко си красива! — прошепна. Покри малките й твърди гърди с длани. — Безупречна си, Сакура!

Тя му се усмихна с тъмните си загадъчни очи.

— Не съм безупречна. Белязана съм.

Той погали татуираните гривни на ръцете й и звездите на бедрата й.

— Това не са белези. Това е част от самата теб.

— Не съм имала много мъже, но всички ги ненавиждаха — каза тя.

— Не и аз.

Тя пое мъжеството му с ръце и го насочи между бедрата си с напрегнато лице.

— Много си голям. Внимавай да не ми причиниш болка.

— Никога няма да ти причиня болка.

Тя бавно започна да потъва върху него. Мънро усети как сърцето му затуптя усилено, докато проникваше в нея, дълбоко в тялото й. Тя също започна да стене и да хапе пълната си долна устна с притворени очи.

— Ето — прошепна, докато бедрата й се наместваха върху краката му. — Напълно ми пасваш!

Той не помръдна, защото се боеше да не изгуби способността си да се владее. Замисли се дали и по-нататък ще се получава същото. Дали и по-нататък щеше да се възбужда така бързо от нея.

— Имам усещането, че си проникнал до сърцето ми — каза тя. Докосна с ръка мускулестия му корем. — Клей, имаш телосложението на лъв. Никога не съм виждала толкова красив мъж.

Той докосна мястото, където се бяха съединили, и напипа члена си, проникнал в нея. Потупа леко с пръсти влажната плът, която го държеше в плен. Тя започна да стене, стиснала устни. Той усети как влагата й се разпростира върху него. Когато отново помръдна, тя бе станала изключително хлъзгава. Прошепна името й и в отговор тя застена и се загърчи.

— Клей…

Тя вдигна ръце зад тила си и гърдите й се повдигнаха. Косите й бяха вързани на възел. Развърза го и разтърси красивата си глава. Гъстите й тъмни коси се разпиляха около раменете й като черни вълни. Сякаш в полусън, Клей посегна към косите й. Тя се наведе и обви лицата им с тях.

— Как се сети?

— Знаех, че трябваше да го направя.

Тя го целуна страстно. Бедрата й се олюляха. Устните й така силно се притиснаха в неговите, че зъбите им се докоснаха. Стори му се, че с езика си може да усети соления вкус на кръвта. Меките й гърди се олюляха и докоснаха мускулестата му гръд.

Той се опита да я обърне.

— Искам аз да съм отгоре.

— Не! — каза тя с ожесточение. — Ти си мой! Започна да се задъхва, докато се движеше върху него.

Издаде стон, изпълнен с копнеж и желание. Той вкара члена си още, по-дълбоко, като докосна глъбините й със собствената си твърдост и жар. В началото тя бе сякаш обхваната от треска — започна да го дращи с нокти и да го удря с бедрата си. Досега я бе възприемал като нещо тайнствено. Като затворен свят, в който никога не бе вярвал, че ще проникне. Сега бе проникнал в нея. Никога не бе предполагал и допускал, че жаждата й е толкова силна. Че в нея има толкова голяма пустота, очакваща да бъде запълнена. Толкова сладост, желаеща да бъде споделена. Сетне тя се успокои и мятанията преминаха в плавно движение, изпълнено с нега и издаващо много по-голяма увереност.

Малкият тесен креват започна да пращи и да скърца.

Тялото на Клей се изпълни с вълни от чувственост. Усети как възбудата й нараства едновременно с неговата. Осъзна, че са постигнали съвършенство, че не може да има по-пълно сливане на двама души от това.

Усети как светът се наклони, а после се преобърна. Това, което бе крил в себе си, излезе на повърхността. Това, което бе видимо, се превърна в тайнство. Почувствува как любовта му излиза от глъбините на неговото тяло и навлиза в нейното. С дрезгав глас произнесе името му, докато изригваше в нея.

Когато треската им затихна, той я погледна. Върху бузите й имаше две сияйни пътечки. Сълзите й се стичаха безмълвно и все още горещи, падаха върху гърдите му.

— Обичам те — каза той, неспособен да скрие чувствата си.

Тя се наведе над него, докосна устните му и прошепна:

— Винаги ме обичай.

— Никога няма да престана да те обичам, Сакура.

— Каквото и да направя?

— Каквото и да направиш.

— Защото ако престанеш…

Той притисна устни в нейните, за да прекъсне думите й.

— Винаги ще те обичам.

Тя се отпусна върху него, сякаш потъваше в гроб. Той я обви с яките си ръце и я притисна към себе си. „Открих я — помисли си. — Открих я.“

Късно през нощта Франсин взе хладен душ, за да измие от себе си остатъците от деня. Банята отдавна не бе ремонтирана и месинговите кранове бяха потъмнели. Пред прозореца висеше подобно на лоза растение с малки звездообразни цветчета. Нощта и влагата засилваха уханието им.

Франсин бавно започна да се отпуска. Във водата тялото й придобиваше златист цвят. Келтските гени на баща й се бяха смесили хармонично с кантонските гени на майка й. Личеше й, че е хибридно създание. Китайците винаги щяха да я възприемат като западнячка, а западняците, като китайка. Този прост факт поставяше бариера между нея и останалите хора още от самото начало, още преди да започне анализа на сложните проблеми, свързани с възпитанието и световъзприятието. „Стенгите сме уникална порода — помисли си. — Всеки от нас се появява на света самотен и различен от останалите.“

Защо Клайв все още продължаваше да я обича? Дали все още виждаше в нея момичето, което тя бе в Сингапур преди много години?

Взе ръчното огледало и изучи безстрастно лицето си. Не смяташе, че е възможно да се отгатне възрастта й. Имаше порцеланова кожа и изпъкнали скули — най-добрата защита срещу времето. Остави огледалото и погледна ръцете си. Бяха ръцете на момиче, гладки и без бръчки, с бисернорозови къси нокти. Да, наистина изглеждаше млада. Обаче не бе млада. В тялото й цъкаше биологически часовник. Бавно стисна ръце.

Изкъпа се, изсуши се и облече нощницата си. Отиде до прозореца. Звезди нямаше, но сред парцаливите облаци проблясваше луната. Отвъд градината светлините на Виентян се отразяваха в Меконг.

Дълго време остана там, като се вслушваше в далечния шум на града и вдишваше нощния въздух. След това отиде при Клайв.

Той се бе навел над карта на Лаос и когато Франсин влезе, я сгъна. Сърцето му затуптя лудешки, когато тя седна до него и протегна ръка. Той хвана ръката й и я доближи до устата си. Разтвори пръсти и тя усети как топлите му устни целунаха дланта й. Погледът му бе премрежен. Той докосна косите и лицето й.

— Франсин, спомняш ли си Сингапур? — Да.

— Онези дни бяха най-щастливите в живота ми.

— Ще настъпят и други щастливи дни.

— Само ако ти си с мен. Не искам отново да ме напускаш. Не искам да те изгубя. — Допирът му бе лек и топъл. — Когато ме изостави, реших, че ако просто те почакам, ти ще се върнеш при мен. Оттогава обаче измина много време, Франсин.

— Мъжете са странни създания — отвърна тя. — Прекарваш цели часове над една карта, а въобще не разбиращ географията на човешкото сърце. Трябва да се опиташ да ме разбереш, Клайв. Знам, че това е трудно. Аз съм труден човек.

— Така е. Знам, че си трудна. Трудна си, както е трудна една партитура на Бах.

— Трудна, болезнена, невъзможна.

— Трудна, прекрасна, достойна. Тя поклати глава.

— Как може да е оцеляло нещо от миналото след всички тези години?

— Може би ти се е искало нищо да не оцелее.

— Невъзможно е да изпитваш чувствата, които изпитваше преди толкова години.

Той се усмихна.

И двамата сме просто малко по-възрастни. Що се отнася до мен, обичам те повече от всякога.

Тя почувствува как горещите му устни докосват пръстите й и потрепери.

— Клайв, в Саравак те оскърбих.

— Нека не говорим за това.

— Не, трябва да поговорим.

Той видя изражението й и се съгласи.

— Добре.

В онези дни бях почти обезумяла. Непрекъснато бях изпълнена с болка и обвинявах теб за нея. Исках да те накажа. Не бях права. Това бе най-глупавата постъпка в живота ми.

— Ти просто направи онова, което смяташе за уместно.

Не трябваше да те отблъсквам. Думите не са най-силното ми място, Клайв. Не знам как трябва да се изразя. Искам да знаеш обаче, че много съжалявам за случилото се.

— Франсин, изслушай ме. В Саравак научих от теб нещо много важно. В деня, когато изслушахме историята на Анах, за пръв път те видях сломена. За пръв път наистина разбрах какво си преживяла и какво си изстрадала. По-късно, когато се разделихме, видях в теб нещо друго, което дотогава не бях забелязвал. Видях твоята сила, стоманената пружина, свита в теб. Дотогава бях сигурен, че те познавам, но всъщност не те бях познавал. Никога не бях успял да разбера нито твоята слабост, нито твоята сила. Разбрах те едва в мига, когато те изгубих. Вече обаче бе късно.

Думите му, макар и изречени с изпълнен с нежност глас, смазаха сърцето й.

— Клайв, изгубихме много години, които никога няма да се върнат. Толкова скърбя за това, че не знам как да се изразя.

— Пред нас все още има много години, Франсин — каза Клайв сериозно. — Стига да сме достатъчно мъдри да се възползуваме от тях.

Очите й бяха овлажнели.

— Не знам дали вече мога да кажа за себе си, че съм мъдра. Обаче се нуждая от теб, Клайв. Сега и завинаги.

— Тогава ела при мен.

Кожата му бе гореща. Тя почувствува силата му, ръцете й се плъзнаха по познатите контури на тялото му. Контури, които бе почти забравила, обаче й бяха близки и мили. Наведе се и го целуна по устните.

— За Бога, Франсин — прошепна той. — Толкова дълго те чаках. Толкова много ми липсваше…

— Спомням си как винаги бяхме припрени — каза тя. — Ти обикновено разкъсваше дрехите ми и оставяше синини по тялото ми. Станал си по-нежен.

— Единствено защото се боя, че това е само сън и ще се събудя сам.

— С изрезка от статия в ръце ли? — — Тя го целуна по рамото. — Имаш ли специална папка за мен, Клайв? В която да съхраняваш всички тези изрезки?

— Не ми е необходима.

— И на мен. Защото помня всичко.

Тя изпитваше желание да му даде всичко, което можеше. Да компенсира страданията, които му бе причинила. Искаше й се с тялото си да му върне всичко, което някога бе изгубил. Искаше й се той да не почувствува, че са изминали много години, изпълнени с болка и раздяла. Да забрави, че има нещо за наваксване.

— Помня всичко от самото начало — каза тя.

— А ще помниш ли и утре? — попита я той, като я погледна в лицето.

— Не ме разпитвай за утрешния ден, Клайв — каза тя и с пръст му даде знак да замълчи.


Четиримата седяха в рецепцията и чакаха Дием. Утринният въздух бе хладен, но не след дълго щяха да започнат горещините.

Клей бе седнал до Сакура. Тази сутрин тя бе напрегната. Мънро знаеше, че не бе спала. Бе изкарала цялата нощ в прегръдките му. От време на време я бе чувал да си шепне нещо, но не бе успял да различи думите й. От миналата нощ чувствата му към нея бяха станали застрашително силни. Досега никога не бе изпитвал такава любов към друго човешко същество и това ново чувство го плашеше. Мисълта, че може да й се случи нещо лошо, му се струваше непоносима. Продължи да я гледа в лицето, обаче тя отбягваше погледа му. Бе се затворила отново в своя мрачен вътрешен свят.

— Ето го и Дием — рече Клайв.

Полковник Дием пристигна в открит джип. Бе облечен в тъмен европейски костюм. Двамата спретнати сержанти го следваха. 0’Брайън го нямаше.

— Добро утро — каза Дием. Думите му бяха адресирани единствено към Франсин. Не си направи труда да поздрави останалите. — Надявам се, че сте спали добре.

— Да, благодаря. — Франсин придружи думите си с изящен жест. — Ще сключим ли нашата сделка?

— Аз ще изляза навън — тихо каза Сакура на Мънро. — Зле ми е.

— Какво ти е? — попита я той, като я хвана за ръката.

— Нищо. Просто искам да изляза малко на въздух. Отправиха се към хотела. Пребледнялата Сакура ги проследи с поглед. Управителят направи пред Дием дълбок поклон, като насмалко не падна на колене, и отвори сейфа. Франсин посочи с пръст два куфара.

— Тук са, полковник.