От гладкото й спокойно лице не можеше да се разбере какво чувствува в момента.

— Искате ли да ви върна куфарите? — попита Дием.

— Няма нужда, полковник. Не ми трябват.

— Но това са прекрасни куфари — каза съвсем сериозно Дием, докато ги оглеждаше. — Марка „Халибъртън Зиро“, ако не се лъжа. Много са скъпи.

Трудно бе да се разбере дали тези хора показват префинена учтивост, или просто ти се подиграват. Франсин отвърна на думите на Дием с усмивката на Мона Лиза.

— В такъв случай, полковник, ще ви помоля да ги приемете като малък спомен от нашето запознанство.

Подаръкът достави удоволствие на Дием. Той погали лъскавия алуминий.

— Ще ги ползувам при следващото си пътуване до Париж. Трябва да бъда там на двадесет и шести, когато започва новият сезон на конните надбягвания.

Мънро погледна Клайв Нейпиър и присви очи. Клайв почти незабележимо присви рамене.

— Не желаете ли да преброите парите? — попита Франсин.

Дием я погледна учудено.

— Колко са?

— Шестстотин и осемдесет хиляди долара.

— В такъв случай не е необходимо да ги броя. — Дием кимна на сержантите. Те взеха двата куфара и излязоха. Ботушите им закънтяха по дървения под.

Дием подаде на Франсин лист хартия. На него имаше внушителен печат с чадъра и слоновете на Лаос. Тя обаче не разбираше лаоски и заоблените букви на лаоската азбука не й говореха нищо. Листът можеше да бъде и заповед за разстрел.

— Покажете този документ на Джай Хан. На военното летище ще ви очаква Крон — каза Дием на Франсин, като любезно я улови за ръката, докато минаваха покрай кланящата се хотелска прислуга. — Сакура знае пътя — продължи Дием. — Крон е превъзходен пилот, а неговият самолет „Хелио Куриер“ е направо забележителен. Кацането и излитането с него е наистина вълнуващо.

— Полковник, да не се окажем в места, където по нас да започнат да гърмят? — попита Клайв.

В отговор Дием любезно се засмя.

— Няма абсолютно никаква опасност. Детето е настанено далеч от опасните места.

— Значи няма опасност за жените? — настоя Мънро. — Няма да има проблеми?

— Абсолютно никакви — усмихна се Дием.

— Дано наистина да няма проблеми — изръмжа Мънро. Дием се намръщи обидено и продължи пътя си.

Излязоха от хотела. Сакура, с посивяло лице, се бе облегнала на джипа на Дием.

— Добре ли си? — попита разтревожено Мънро.

Тя кимна, без да каже нищо. Под ярките слънчеви лъчи сержантите на Дием натовариха двата куфара в задната част на джипа. Мънро се надяваше зад ъгъла да не ги очаква някой нов Роже Рикар, готов да прибере парите.

— Ще прелетите над Рlaine de Jars — каза Дием, като се усмихваше дружески. — Долината на Глинените гърнета. Район, който е изключително интересен от археологическа гледна точка, госпожо Лорънс. Доисторически паметници, тежащи много тонове. Гледката е изключително красива. Ако желаете да огледате нещо по-обстойно, достатъчно е да кажете на Крон. Той може да кацне със самолета си почти навсякъде.

— Много сте любезен — отвърна Франсин. В кадифения й глас нямаше и следа от ирония.

— Може би след вашето завръщане ще се видим — каза Дием. — Може би дори ще ми окажете честта да вечеряме заедно?

Той се наведе над ръката на Франсин, отдаде чест на Клайв и кимна на Мънро и Сакура. След това бързо потегли с джипа си. Сержантите и куфарите бяха на задната седалка.

— Повече се зарадва на шибаните куфари, отколкото на парите — коментира сухо Мънро.

Франсин вдигна рамене.

— Парите така или иначе щеше да получи. Куфарите са премия. Получава нещо срещу нищо. — После се усмихна на Сакура. — Според мен всичко ще бъде наред.

— Трябва да тръгнем след джипа на Дием — каза напрегнато Сакура.

— Защо?

— Трябва да побързаме! — Тя хвана Клей Мънро за ръката и започна да го дърпа към пежото. — Моля ти се, Клей! Да не се бавим повече!

Той рязко я обърна към себе си.

— Какво направи, Сакура? Кажи ми какво направи! Тя му отвърна с изгарящия поглед на сивите си очи.

Устните й бяха побелели.

— Прости ми, Клей.

— Мамка му! — изръмжа той. Истината започна да му просветва.

— Какво има, Клей? — попита напрегнато Франсин. — Какво става?

— Трябва да последваме Дием — каза Клей. Вече тичаше. — Хайде!

Джипът на Дием бавно се придвижваше пред тях.

— Какво става, по дяволите? — попита рязко Клайв, като се наведе над рамото на Мънро.

— Сложила е нещо в джипа на Дием — отвърна Мънро, без да отклонява вниманието си от пътя.

— Какво е сложила? — попита изумената Франсин.

— Не знам. Сигурно бомба. Нали, Сакура? По-добре я попитай ти.

Франсин се обърна към Сакура.

— Сакура, това не може да е вярно!

Сакура не отговори. Не откъсваше поглед от джипа на Дием.

— Тя заради това излезе навън — каза Мънро. Клайв улови Сакура за рамото и я разтърси.

— Това вярно ли е? Какво сложи в джипа му?

— Малко рlastique — отвърна Сакура.

— Пластичен взрив? Тя кимна.

— Откъде го набави, по дяволите? — попита той в изумление.

— От дома си — отговори вместо нея Мънро. — Вчера заради това настоя толкова много да отидем там, нали?

Бе си спомнил начина, по който му се усмихна в апартамента.

— Ти си държала взривни вещества в дома си?

— Бяха на Роже. Той ме научи как да ги използувам. Франсин усети как разумът й се движи на бързи обороти.

— Ти си направо луда! Успяхме да дойдем дотук, а сега ни сервираш такова нещо!

— Успяхме да дойдем дотук само за да ни ограби Дием — каза Сакура. — Джай Хан щеше да убие Луис, а след това и нас.

— Не можеш да си сигурна в това!

— Сигурна съм! — Тя се обърна към Франсин. — Става дума за живота на детето ми! Няма да оставя да го убият!

— Сакура, ти каза, че мога да ти имам доверие — грубо каза Мънро. Спомни си за изминалата нощ и за красивото й голо тяло, отпускащо се върху неговото. Пак го бе направила на глупак.

— Можеш да ми имаш доверие, Клей! — каза тя развълнувано. — Можеш да ми вярваш! Повярвай ми, направих най-разумното нещо!

— Кажи ми по-добре колко взрив си му сложила — каза Мънро. — И къде.

— Четвърт кило върху задната ос.

— С какъв детонатор?

— Тип „молив“.

— С какъв резерв?

— Десет минути.

— Колко остават?

Сакура погледна часовника си. Ръката й трепереше като листо.

— Още минута. Може би и по-малко.

— Натисни клаксона, Клей! — извика разтревожено Франсин. — Спри ги! Предупреди ги!

Вече е късно — отвърна нервно Мънро и натисна спирачката, за да увеличи разстоянието между двата автомобила. — Надявам се да си курдисала добре детонатора, Сакура. Стигнат ли до Виентян, на всички ни се ебава мамата.

— Няма да стигнат.

На Франсин й се стори, че сънува ужасен кошмар. Различаваше добре силуетите на Дием и двамата му сержанти. Очевидно се чувствуваха съвсем спокойни, тъй като не погледнаха назад нито веднъж и не видяха, че пежото ги следи. Отдясно на пътя беше джунглата, а отляво се простираха оризища. Зелените растения вече пробиваха с връхчетата си блестящата вода.

— Парите ще изгорят — чу тя собствения си глас.

— Куфарите са здрави — отвърна Сакура.

Джипът на Дием внезапно подскочи във въздуха. Към небето се понесе тъмен облак от прах и отломъци, последван от стълб черен дим. Ударната вълна блъсна пежото и то се изви встрани. Франсин усети как тъпанчетата я заболяха. По пътя към тях се понесе колело. В последния момент изви и потъна в джунглата.

— Боже мой! — чу Франсин собствения си шепот. — Боже мой!

Мънро внимателно прекоси облака прах и стигна до джипа. Не се бе запалил, но се бе обърнал с колелата нагоре в средата на пътя и приличаше на огромен стъпкан бръмбар. Един от сержантите бе паднал по лице в храсталаците до оризището. Другите двама пътници лежаха неподвижно на самия път.

Ушите им все още свистяха. Тихият селски път бе безлюден. Не се чуваше никакъв звук нито откъм джунглата, нито откъм оризищата. Взривът или не бе чут от никого, или бе накарал свидетелите да се укрият.

— Трябваше да ме предупредиш — каза Мънро на Сакура.

Ти нямаше да ми позволиш да го направя — отвърна тя, приклекна до обърнатия джип и извлече единия от алуминиевите куфари. Бе тук-таме ожулен, но иначе съвсем здрав. — Не виждам другия.

— Мъртви ли са? — попита Франсин, като оглеждаше телата.

Мънро отиде до обгорялата фигура на Дием и набързо я огледа.

— Като го гледам, не диша.

— Имах почти цяло кило взрив — каза Сакура. — Можеше да използувам всичкия, но не исках да ги убивам.

Внезапно резервоарът на джипа избухна. Взривът насмалко не ги събори. Отдръпнаха се, като закриваха лицата си. Над джипа се появи оранжево огнено кълбо, веднага погълнато от черен дим.

— Другият куфар! — изкрещя Сакура на Мънро. — Къде е вторият куфар?

Като пазеше лицето си от ужасяващата горещина, Мънро заобиколи джипа. Вторият куфар блещукаше в канавката. Той го грабна и побягна от пукащите пламъци..

— Този май взе да се съвзема — каза Клайв. Бе приклекнал до един от сержантите, който леко помръдваше. Измъкна пистолета му от кобура и го насочи към главата му.

— Не, Клайв! — изкрещя Франсин. Викът й заглуши рева на пламъците.

Клайв я погледна.

— По-добре е да не остават свидетели.

— Моля те, недей! — Стори й се, че земята под краката й започва да се люлее. — Моля ти се!

Клайв се изправи и захвърли пистолета в оризището. Чу се плясък и той потъна.

Мънро вече бе натоварил куфарите в багажника на пежото.

— А сега накъде? — попита Франсин.

— Към летището, разбира се — отвърна Мънро. — Да се надяваме Крон да не научи за това преди да стигнем до Джай Хан.

— Нима можем да си позволим такъв риск? — каза с отпаднал глас Франсин, като гледаше гъстия стълб черен дим,

— Нямаме избор — мрачно каза Клайв. — Сега ще следваме сценария на Сакура. Сакура, казвай накъде да вървим.

Сакура посочи, че трябва да се връщат.

— Добре, да тръгваме.

Качиха се в пежото. Мънро направи обратен завой, даде газ и каза:

— След десет минути тук ще е пълно с народ. Сакура гледаше през задното стъкло.

— Ще решат, че това е работа на Патет Лао.

— Някой може да ни е видял.

— Цял Виентян ненавижда полковник Дием и хората му. Никой няма да ни издаде.

— Дием навярно е мъртъв, Сакура — каза Клайв.

— Никой няма да обяви траур заради него — отвърна спокойно тя.

— Не мога да те разбера, Сакура — каза Франсин. — Говориш, сякаш човешкият живот е нищо.

— Той щеше да открадне парите ти, Франсин — отвърна Сакура. — Опита се да ни изнуди. Хора като него могат да ни гледат как умираме и да се смеят на глас. Така че по-добре не си губи времето да го жалиш. Нито него, нито двамата му касапи.

— Ами ако Дием бе стигнал до Виентян? — каза Мънро. Погледът му се срещна с погледа на Сакура в огледалото за задно виждане. — Ако малката ти бомбичка бе гръмнала на улица, пълна с хора?

— До града се пътува двадесет минути, а аз сложих детонатор за десет — отвърна тя.

— Ами ако бяха останали пред хотела, за да се порадват на гледката?

— Не го направиха, нали?

— Невъзможно е да се върнем във Виентян — каза делово Клайв. — След като вземем детето, ще трябва да накараме Крон да ни отведе в Тайланд.

— Има много места за кацане по оризищата — каза Сакура.

— Стига преди това да не ни свалят тайландците — каза Клей.

Сакура докосна ръката на Мънро и тихо каза:

— Съжалявам. Не исках да те излъжа. Знаех обаче, че ти щеше да ми попречиш. Не можех да постъпя иначе.

Смаяната Франсин продължи да я гледа втренчено, без да каже и дума.

Стигнаха до военното летище.

Франсин се огледа ужасено. Очакваше всяка минута да се появят военните, които щяха да сложат край на живота им. На летището обаче нямаше никакви военни. Там беше само Крон със самолета си „Хелио Куриер“.

Отнесоха алуминиевите куфари в самолета. Крон се задавяше от тихата несекваща кашлица на пушач на опиум. Лицето му, наподобяващо смъртна маска, бе уморено. Помогна им да наместят ожулените куфари зад седалките, без да казва нищо. Кабината бе тясна, а седалките малки и твърди. Всички затегнаха предпазните колани.

Крон бавно огледа показанията на таблото. Радиото бълваше с пукот думи на лаоски. Франсин не ги разбираше, но си даваше сметка, че тези думи може да са и смъртната им присъда.

Клайв се наведе към нея и тихо промърмори:

— Отпусни се, Франсин.

— Тя е луда — изсъска Франсин.

Клайв я погледна иронично и присви тъмните си очи.

— Не съм съгласен с теб. Според мен е по-скоро съобразителна. Луда — в никакъв случай.

Мънро с ръмжене се съгласи с него.

— Съобразителна е, не ще и дума. Нали така, Сакура?