— Струва ми се, да. — Тя бе смутена.

— Този план има само един малък недостатък. При отлив пътят е само на метър и двадесет под повърхността. Японците просто ще преджапат разстоянието с раници на главите. Виждал съм ги как прекосяват бурна река за пет минути. Дори не си съблякоха униформите. Сложиха пушките на главите си и я прекосиха.

— Излиза, че Сингапур не може да бъде защитен. Така ли?

— Нашите водачи имат още един план. Операция „Медуза“.

— Операция „Медуза“? — повтори тя.

— Това е строго засекретена операция, мила, не я произнасяй на глас. Между другото, може ли да те наричам Франсин?

— Щом желаете.

— Красиво име. Красиво момиче.

— Какво представлява все пак операция „Медуза“? — настоя тя.

— Това е съвършено нова концепция за водене на съвременна война. Прилага се по следния начин. Ямашита прави десант в Сингапур и нарежда на хората си да сложат щикове на пушките си и да се подготвят да ни изкормят. Ние го поглеждаме и започваме да треперим и да се тресем като медузи — оттук идва и названието на операцията. Треперим и се тресем толкова силно, че Ямашита се уплашва, побягва и спира чак в Токио. Блестяща е, нали?

— Подигравате се с мен — каза му тя сърдито.

— С японците подигравка не бива — каза той. Очите му бяха сякаш стъклени, а красивото му лице — безизразно. — Знам това, скъпа, защото съм се бил с тях. Познавам триковете им. Завземат ли село, хващат жените и ги изнасилват пред мъжете им. Същото правят и с децата. Ако са в добро настроение, след това ги промушват с щикове. — Дясната му ръка, с която държеше нейната, изведнъж брутално стисна пръстите й. Очите му горяха. — Вижте — каза той, — не ме разбирайте погрешно, но защо не се махнем оттук? Знам едно място, където можем да прекараме къде-къде по-добре, отколкото в тази морга.

— Разбира се, че няма да ходя никъде с вас — отвърна му тя с възмущение.

— Защо не?

— Защото съм омъжена жена. Защото детенцето ми сега спи в стаята ни.

— Сигурно си има бавачка.

— Да. Но не мога да я оставя сама. А сега, майор Нейпиър, бих предпочела да седна.

Той не обърна внимание на желанието й и продължи да я притиска към себе си.

— А къде е съпругът ви? На безопасно място, доколкото разбирам. — Ухили се. — Не се безпокойте, нищо няма да му кажа, ако и вие не му кажете.

— Тръгнал е от Ипо — отвърна тя сърдито. — Може да пристигне всеки момент.

Клайв Нейпиър присви тъмна вежда.

— Ипо? Вече никой няма да дойде от Ипо, мила моя. От днес сутринта Ипо е в нежните ръце на генерал Томоюки Ямашита.

Франсин пребледня.

— Не съм чувала такова съобщение.

— Няма и да го чуете. Мислите ли, че цензорите искат да разберем колко сме зле?

— Съпругът ми сега изважда мината от строя — каза тя, опитвайки се да прикрие изумлението си от чутото. — Съвсем скоро, след три дни, ще е тук.

— Може и да сте права. Важното обаче е, че в момента не е тук. Аз обаче съм тук.

— Искам да седна! — почти извика тя и се опита да се откопчи. Той обаче продължи да я притиска към силното си и стройно тяло.

— Съпругът ви е щастлив човек. Ще бъде още по-щастлив, ако успее да се изтръгне от лапите на Ямашита.

— Искам да седна! — повтори тя погнусена.

— Добра идея. Ще поръчаме шампанско.

С отчаяно движение тя успя да се отскубне и тръгна към масата на Едуина Дейвънпорт и баща й. Майорът я последва.

— Може ли да седна при вас? — попита Франсин. Господин Дейвънпорт я погледна с празните си сини очи, бавно се изправи и каза:

— Разбира се.

Клайв Нейпиър обаче продължаваше решително да я преследва. Държа стола й, а след това извика келнера с щракане на пръсти и поръча голяма бутилка „Дом Периньон“. Франсин неохотно го представи на семейство Дейвънпорт. Едуина подаде ръка, а Клайв Нейпиър театрално я целуна, което очарова девойката. Майорът вече изглеждаше трескав. Лицето му, потъмняло от тропическото слънце, издаваше крайна умора. На скулите му се появиха петна.

— Това, което ти казах за Ипо, е вярно, мила моя — каза той на Франсин, докато сядаше. — Самата истина, уверявам те.

— Какво става с Ипо? — попита Едуина.

— Майор Нейпиър казва, че Ипо е вече в ръцете на японците — отвърна сдържано Франсин.

— Не мога да повярвам — възкликна Едуина, смаяна от чутото. Ако Ипо бе паднал, това означаваше, че любимите й възвишения на Камерон и чаената плантация на баща й също бяха в японски ръце. Клайв Нейпиър присви рамене.

— Боя се, че в това вече няма никакви съмнения. После изпи шампанското си на един дъх и разтри лявото си око с длан.

— За Бога, как ме боли главата.

— Не трябва да пиете толкова много — скастри го Франсин.

— Според докторите въобще не трябва да ставам от леглото — отвърна й той с вълча усмивка. — Не се вживявай много в тези неща, моя сладка Франсин. И внимавай да не изтървеш последния кораб за вкъщи.

— Тя трябва да изчака съпруга си — вметна Едуина.

— Добре, но той дали ще пристигне? Може би Ямашита вече е изпробвал върху него самурайските си мечове?

— Това изобщо не е смешно — отвърна мрачно девойката. — Той й се обади. В безопасност е и е на път за Сингапур.

— В такъв случай, надявам се да се придвижва по-бързо от Ямашита. Не изчаквайте японците да се появят на прага ви. Никак не обичат евразийците.

— Защо сте така пораженски настроен? — попита Едуина сърдито. Пълните й бузи бяха поруменели, а музикалният й глас бе изгубил мелодичността си. — Нашата армия ще разбие японците.

— Това не е армия, скъпа девойко. Това е полицейска сила. Била е замислена само като средство за поддържане на ред и законност. Не за отблъскване на танкове и бомбардировачи. — Той постави ръка върху ръката на Франсин. Дланта му пареше. — Били ли сте в Англия?

— Не. — Тя се опита да измъкне ръката си, но той стисна пръстите й.

— Няма да ви хареса.

— Майор Нейпиър! — Тя в крайна сметка успя да отдръпне ръката си.

Той напълни отново чашите.

— Още по-малко обаче ще ви хареса Сингапур, окупиран от японците. Слушайте, когато ви казах за ягодите и мидите, бях съвсем сериозен. Мога да ви доставя всичко, което ви потрябва. Ако изпитате нужда от помощ, достатъчно е да ми се обадите. Аз съм полезен човек.

Междувременно помещението започна да се изпълва с хора. Към европейците, униформени или във вечерни облекла, започнаха да се присъединяват и малайци и китайци, допуснати в заведението по случай настъпването на Новата година. Повечето азиатки носеха изумителни бижута, далеч превъзхождащи бижутата на европейките. Една „местна“ жена трябваше да е много богата, за да я допуснат тук. Бе убийствено горещо. Официалните сака бяха вече намачкани и покрити с петна от пот. От запотените лъскави носове бе започнала да се стича пудра.

Един фотограф китаец шареше из ресторанта. Майорът го извика с щракане на пръсти.

— Направете ни снимка. Снимка на най-красивата двойка в салона.

Прегърна Франсин и я придърпа към себе си. Франсин се намръщи и за миг бе заслепена от блясъка на светкавицата.

— Наистина сте най-красивата двойка в салона — потвърди с усмивка фотографът. Хотелът внезапно започна да се клати.

— Операция „Медуза“ — каза майорът. — Нали ти казах, мила моя? Вече започва. Воят на сирените на противовъздушната отбрана започна да заглушава сладникавата музика.

Франсин се изправи. Колебаеше се дали да не събуди Рут и да я отведе в бомбоубежището. Детето напоследък спеше лошо. Страдаше от постоянна диария и бе отслабнало. Накрая реши, че ако бомбите не започнат да падат по-наблизо, за Рут ще е по-добре да си поспи.

— Сядай — изръмжа Клайв Нейпиър и я натисна в стола й. — Трябва да изчакаме Новата година заедно.

Франсин видя, че никой не си прави труда да отиде в бомбоубежището. Келнерите сновяха из салона и разнасяха бутилки скоч, шампанско и бренди. Консумираше се много алкохол. Франсин се сети за новогодишните ритуали на своя род. За малките червени пликове с „лай си“ за децата, за сладкишите, за клонките с цъфнали прасковени цветове, за драконите, танцуващи по улиците. Китайската Нова година все още бе далеч, но Франсин се съмняваше дали близките й или който и да било друг щяха да я чествуват тази година.

До тях се приближи китайска двойка на средна възраст, придружена от управителя на хотела. Китаецът, нисък, пълен и с подпухнало лице, им се поклони.

— Аз съм К.К. Чон, член на Законодателния съвет — каза той.- А това е жена ми Попи.

— За всички има място! — каза майор Нейпиър и се изправи. — Момче! Донеси още шампанско и още чаши.

Новодошлите бяха буквално обсипани със скъпоценни камъни. Мъжът имаше златен часовник с диаманти и няколко диамантени пръстена. Елмази красяха ръкавелите му, яката му, та дори и златните токи на обувките му. Жената бе накичена с още по-впечатляващи скъпоценности. Жакетът й бе закопчан с огромни диамантени копчета. На шията си имаше масивна огърлица от изумруди и диаманти, имаше и подобна гривна на китката. Върху един от пръстите й сияеше рубин с цвета на кръв.

Богатствата на местните сингапурски политици се бяха превърнали в легенда. К. К. Чон обаче не се бе родил богат. Върху лявата му китка Франсин видя триъгълна татуировка — свидетелство за принадлежност към бандите. Франсин предположи, че е натрупал състоянието си по време на голямото търсене на каучук, както и на калай и други метали, през 1939 година. Бе по-пиян дори и от Нейпиър и при това очевидно трудно понасяше алкохола. Бе се отпуснал в стола си и не преставаше да говори.

— Член съм на Законодателния съвет — повтори той за десети път. — Отбраната на Сингапур е приоритетна задача, изискваща увереност, предприемчивост, решителност и преданост на каузата. — Мътният му поглед се спря върху Франсин. — Наложницата ми е мъртва — каза внезапно китаецът. Клайв изсумтя. Китаецът не му обърна внимание. — Японците бомбардираха къщата й. Къщата, която й построих.

— Млъкни, К. К. — каза жена му, но той не обърна внимание на забележката й.

— Беше прекрасна къща. Бях купувал най-хубавите неща. Копринени чаршафи. Кристален абажур. Струваха хиляди долари.

— Млъкни! — В котешките очи на жена му за миг се появи блясък.

— Невероятно момиче. По цял ден учеше. Съвсем невинно. Защо убиват толкова много невинни хора?

— Такива са съвременните войни — отвърна му Клайв с куха усмивка. — Така е по-добре за нея, приятелю. Виждал съм какво правят японците с красивите китайски момичета.

К. К. Чон протегна ръка и докосна китката на Франсин. Не плачеше, но Франсин забеляза, че зад подпухналите му клепачи напират сълзи. — Имаш чисто и добро лице, дете. Откъде си?

— От Перак — отвърна тя.

— Изоставила си семейството си?

— Изоставих всички.

— И съпруга си ли?

— Да.

— Трябвало е да останеш при него. Мъжът и жената не бива да се разделят.

— Надявам се скоро да ме открие.

— Чакат ни ужасни неща, дете.

— Разговаряте на китайски, а това не е честно — протестира Клайв. — Говорете на английски.

Хотелът отново се разтърси, този път по-силно, сякаш някоя бомба бе паднала наблизо. Разнесоха се писъци и смях. Франсин погледна малкото си златно часовниче. Бе единадесет и половина. Нервно се изправи.

— Моля да ме извините, но трябва да отида при дъщеря си. Лека нощ на всички.

— Не си тръгвай. До 1942 година остава само половин час — каза Клайв, опита се да стане, но се олюля и се стисна за главата. Франсин го хвана за ръката, за да не падне.

— Пиян е — рече недоволно жената на съветника. Франсин обаче се разтревожи за Клайв Нейпиър. Лицето му бе станало пепеляво и той се облягаше на нея.

— Извинявам се — каза Клайв. — Мисля, че малко свеж въздух ще ми дойде добре. Ще ми помогнеш ли да изляза? Искам да поседя малко на верандата.

Дейвънпорт и К.К. Чон не помръднаха, обаче Едуина се отзова на молбата. Двете с Франсин хванаха от двете страни майора, който с неуверена крачка излезе от горещото претъпкано помещение и отиде на верандата.

— Не се тревожете — прошепна Едуина на Франсин. — Той просто е пораженец.

С общи усилия наместиха Клайв Нейпиър на една пейка. Имаше опасност да се свлече върху нея, така че Франсин седна до него, за да го придържа. Той въздъхна и подпря бинтованата си глава на рамото й. На верандата нямаше хора — всички бяха вътре.

— Според мен е много пиян — каза укорително Едуина. — Отвратително, нали?

— Ранен е. Сигурно му е много лошо.

— Ще се върна при татко — каза Едуина. — Вие ще останете ли при него?

— Ще изчакам да се посъвземе — каза Франсин. — Ти влез и посрещни Новата година с татко си.

— Сигурна ли сте?

— Да. И не се тревожи за плантацията ви. Ще усетиш отново уханието на мъглата и ще запарваш там чай по-скоро, отколкото предполагаш.

— Надявам се да сте права — тъжно се усмихна Едуина.